„Птици“, скулптури и рисунки, изложба на Момчил Мирчев в Галерия „88 Камен Попов“ на ул. „Богатица“ 25 в София, 22 януари– 28 февруари 2026 г.

През епохата на модернизма, чиито наследници в много отношения продължаваме да бъдем и днес, започва да става допустима хипотезата, че предназначението на визуално-пластичните изкуства не е да наподобяват действителността. Над сто години по-късно в пълна степен имаме право да говорим за общо място, върху което се гради съвременната комуникация по адрес на изкуството и което по един или друг начин играе основна роля както в художествените процеси, така и в различните опити за тяхното теоретично осмисляне. Дори беглият поглед върху творчеството на Момчил Мирчев обаче бързо ще установи, че условността, стилизацията на природните форми, която често пъти стига до абстрактното, в никакъв случай не представлява самоцелна демонстрация на високото владеене на изобразителните техники, нито пък е просто реплика на една или друга доминираща в днешното българско изкуство тенденция. При този автор „изчистената“ стилистика представлява единствено отправна точка, основа за влизане в един много сериозен разговор с публиката, в хода на който визуалният образ се превръща в знак на онова, което само един художник е в състояние каже за заобикалящия го свят.

Момчил Мирчев (род. 1979 г.) е ясно разпознаваем, независимо завоювал позицията си представител на съвременната българска скулптура, професор в Националната художествена академия, който през последните години многократно е показвал творчеството си пред интересуващата се от изкуство общественост. В изложбата „Птици“ в софийската галерия „88 Камен Попов“ (22 януари–28 февруари 2026 г.) той представя еднакъв брой – по 30 – скулптури и рисунки, в които разработва дву- и триизмерни структури, предимно растителни и животински, стремейки се да улови и изобрази динамиката на тяхното развитие. Най-видно това си проличава в рисунките, създадени специално за изложбата. На образно, композиционно, но и в буквален смисъл на материално ниво в тях отново и отново е предадено движението на птиците, полетът им, който зрителят е призван да „до-конструира“ мислено, надхвърляйки изолирания и фиксиран в отделното изображение миг. Птицата, която освен визуален образ, разбира се, също така представлява и символ на независимостта и свободата, играе основна роля в творческия светоглед, който през годините Мирчев е изградил. Пълноценното овладяване на набора от възможности, с които разполага медията на визуалната репрезентация и които са разгърнати в изложбата, е резултат от постъпателното и последователно придвижване на този скулптор от фигуративното към абстрактното формоизграждане. Птицата, свободата на полета ѝ и начините последната да бъде колкото поднесена, толкова и внушена на зрителя – това е трудната задача, с която Мирчев се е справил повече от убедително. В неговото изкуство няма нищо декларативно или умозрително – но не и защото работата с различните материали, които впрочем самият автор окачествява като „класически“, протича на интуитивно ниво. Напротив, неговото отношение към натурата почива върху виждане, до което може да достигне единствено съзнателно рефлектиращият върху параметрите на своята дейност художник, тръгнал по този път не просто в професионален план, а най-вече по призвание.

Погледната в качеството ѝ на симптом, изложбата на Момчил Мирчев добре онагледява, до каква степен незаслужени са всевъзможните съвременни критики и опити за дискредитиране, загърбване и преодоляване на „традиционните“, каквото и да значи това, визуално-пластически форми и практики. Добре известен факт е, че в България вододелът между родното и новото е до такава степен централен в механизмите, съгласно които на чисто институционално ниво се структурира художественият живот, че едва ли не свикнахме да свеждаме изображението само и единствено до взаимодействието между автора и обекта на неговия интерес, оставяйки извън скоби решаващата роля, която в хода на всичко това бива отредена на публиката. Как да вземеш насериозно едно творчество, което те принуждава да го съзерцаваш пасивно и което не може да бъде отнесено до нито една от „горещите“ теми, интересуващи нашето съвремие – този въпрос, явно или имплицитно – устойчиво присъства в съвременния български art world.

Внимателният поглед върху Птиците и тяхната експресивна – без да залага на ефекта и провокацията – естетика по мое мнение е довод в полза точно на противоположното. Образът не представлява финалната точка, а е едва началото на един процес, в който видимото влиза в досег и се преплита с онези понятийни структури, с чиято помощ всеки един от нас организира по разбираем начин пространството и времето, споделяно с останалите обитатели на социалния свят. Диалогът със зрителя става възможен благодарение на пресечната точка между сетивното и концептуалното, в която произведенията на Момчил Мирчев са се прицелили. Донякъде парадоксално, именно съзнателното скъсване с фигуратива дава възможност на скулптурите и рисунките да се превърнат в универсално разбираем език, на който авторът не само се обръща към нас, а и заявява своя индивидуален принос към водения в днешното българско изкуство „разговор“. Това творчество е отворено и достъпно – и не е случайно, че в свои по-ранни текстове Мирчев многократно е заявявал, че не се стреми да скъса с утвърдените начини, по които бива възприемана природата, а да надгражда върху тях.

Всевъзможните формални и идейни експерименти, белязали развитието на световния, но в не по-малка степен и на българския свят на изкуството от последните десетилетия на миналия век насам, ни накараха твърде прибързано да се дистанцираме от естетиката, в нейното качество на един от основните канали, по които изобразителните изкуства са упражнявали въздействието си буквално от зората на човешката култура до революционните експерименти на Марсел Дюшан. Едно от обясненията за това е, че понятийното концептуализиране на предмета на теоретичната рефлексия не е в състояние – а и няма за цел – да улови многообразието от изразни средства, техники и конвенции, изграждащи тъканта на социалните и културни традиции, които наричаме „изкуство“. Стремежът да бъде описано и обхванато както традиционното, така и модерното по условие следва да се абстрахира от конкретиката на тенденциите, придаващи облик на реалната художническа практика към един или друг исторически момент. А за последната очевидно трябва да се каже, че ефектът от визуалното остава един от основните обекти на интерес на автори като Момчил Мирчев, които откриват нови и нови ресурси за доразвиване на богатото наследство, което са получили от предшествениците си. Разбира се, тези наблюдения следва да бъдат допълнени с уговорката, че тук до естетическа реакция не се стига стихийно, понеже тя е заложена в Птиците като тяхна конституираща характеристика. Много повече от специфичен код, изобразителното изкуство представлява самостоятелна форма на мислене, която не може да бъде сведена до останалите начини, с чиято помощ се свързваме със света.