Начало Идеи Гледна точка Свободата, Санчовци!…
Гледна точка

Свободата, Санчовци!…

5149

Светла печал за непрежалимия приятел Христо Карастоянов

Христо Карастоянов беше не само голям писател, Христо Карастоянов беше и голям човек. Истински и неподправен.

Животът ни срещна в редакцията на в. „Черноморски фар“ в Бургас. Както остроумно отбелязва Иван Сухиванов, той Бургас си го броеше като пристанище на Ямбол и има-няма – ей го, цъфне. С главния редактор на „Черноморски“ Георги Ингилизов бяха отколешни приятели и Христо идваше да си прибира хонорарите – водеше една сатирично-иронична рубрика „Снесени от вихъра“. Тогава ги нямаше тия глезотии като банкови сметки и превод на пари по карта – пристигаш на място с всичките си телеса и душици, ако искаш да си получиш заработеното. Та Жоро ни запозна, но аз Карастояновия го знаех от по-рано от прозата му – чел бях „Перпетуум мобиле“ (1984) и „Кукувича прежда“ (1990). Героят му Иван Маминколев ме разсмиваше искрено, от все сърце (той продължи да ме разсмива и нататък, във фейлетоните му). Христо си беше филигранен писател, бамбашка: всичко му идеше отръки, ако иде реч за писане (че и за рисуване, правеше и карикатури, вкл. шаржове), предимно с писане си и вадеше хляба. А почеркът му поне в началото хем ми приличаше на Радичковия, хем си беше чисто негов, Карастоянов. Той се гордееше с лично писмо от Йордан Радичков, в което големият северозападняк беше сравнил по-малкия си събрат югоизточняк с ябълките карастоянки – накиселяващи, леко стипчиви, но едновременно с това неустоимо примамливи. В първите си белетристики се стараеше да хване този фриволен тон на Радичков, тертипа, с който Майстора от Калиманица разказва историите си, само дето при Христо се усещаше един по-ясно изразен лъх на градски анархизъм, вместо на селска стихийност.  Всъщност, ако искаме да определим Христо Карастоянов и като писател, и като човек, той си беше неподправен анархист. Неслучайно за една от най-обичните си книги определяше тази за ямболските анархисти, документалната – „Записки по исторически наивизъм“ (1999). Чувстваше се техен наследник, както и на другия прочут ямболия Кирил Кръстев, първия български футурист. А също и на Матвей Вълев, и той му земляк, безпримерен скиталец, авантюрист с широкопола шапка, с красноречивите псевдоними Матвей Босяка и Сеньор Булгаро, любовник на Багряна, с която има съвместно написана неуспешна пиеса, но пък заедно с Ангел Каралийчев създал първата българска радиопиеса „Крилата помощ“ („Великденска нощ“); влюбен в радиото, в техниката, в света и в живота… И на всички тези свои неординерни съграждани Христо се стараеше да им е достойно-съответен – да не ги изложи, да им е равен и по мярка. И успяваше, някак от само себе си успяваше…

Все едно се знаехме от деца, така си паснахме веднага щом се видяхме. Забихме към Морската градина – Христо си беше донякъде перипатетик, поне в по-младите години, защото напоследък трудно се движеше и му личеше. Натежал беше. Установих го, когато в София говорих за книгата му „Т като Ташкент“ (2021) пред не твърде многобройна, но пък избрана публика. Обаче той и със здравето си се шегуваше, хуморът не го остави до последно – „френдовете“ му във Фейсбук са свидетели и „потърпевши“. Ето един пост от 22 януари 2022 г., повторно споделен точно в деня на смъртта му: „Амен-амен – почти хайку! Ако не вярвате, бройте сричките!“:

ПЕСЕНТА НА Д`ЪРТАНЯН

(Епос)

Подрънкват развалените ципове
на старите ми обуща –
спомен за шпори.

Тогава обаче, в средата на 90-те, циповете му още си бяха здрави и силни и ние с радост от срещата не спирахме да (си) говорим. Е, Христо говореше повече – не само, защото беше по-възрастен и повече врял и кипял в писателските работи (аз тепърва навлизах в тая сериозна, а понякога и не особено гостоприемна одая), но и защото знаеше доста за какво ли не. Разказваше за Ямбол, за анархистите, за вестника, който списваха там заедно с Любомир Котев – друг безпрецедентен ямболия, за приятелството си с Георги Ингилизов (Жоро по-късно направи литературна анкета с него), за попрището на писателя – не твърде за завиждане в ония години, когато никой не се интересуваше от българския поет и писател освен Божана Апостолова и нейното издателство „Жанет 45“ (за което трябва да не спираме да ѝ благодарим, което и Христо с признателност правеше). През 2001 г. Божана за пръв път му издаде книга, „Нефертити в зимна нощ“, и оттогава насетне (с малки изключения) „Жанет 45“ се превърна в неговото издателство. Там публикува и блестящата си трилогия, посветена на Гео Милев, на убийството му, на терзанията на близките му и на връзките му с прославения анархист Георги Шейтанов (прочее, разказът за анархизма започва още с „Кукувича прежда“): „Една и съща нощ“ (2014), „Животът няма втора половина“ (2018) и „Т като Ташкент“ (2021). За последната на представянето (за което вече споменах) в столицата даже малко се поразглумихме един друг: той ме взе на подбив, че съм бил издал какво се случва накрая с главния герой Любомир Попов, аз пък му отвърнах, че да не си мисли, че пише криминални романи като Агата Кристи, та да крия до последно кой е убиецът… Но това си беше отдавнашен наш начин на общуване – подкачания с лека незлоблива ирония, не диалози с тежки метафизични силогизми. Затова и толкова много го харесвах не само като писател, но и като човек: Христо разбираше от майтап и не просто носеше на такъв, но и чувството му за хумор беше искрящо, великолепно, винаги готово да влезе в мускетарска употреба. И можеше да се открие във всичките му писания – журналистически, белетристични, исторически, поетични… Да, Христо Карастоянов има и стихосбирка, нарича се „Смъртта на Санчо Панса. Тетрадка“ (1997) – той обичаше това определение „тетрадка“, защото е някак незадължаващо, едновременно ръкопис и чернова, тоест в нея можеш да вкараш всичко и всичко да ти се размине (както ми каза веднъж, когато го попитах). Бяха стихове, писани през различни години (старателно беше посочил кога). И си казал: „Защо пък да не ги издам?“… И наистина ги издаде в „Хера“ – Ямбол, имаше и такова издателство (дали не беше и негово, мъча се да си спомня?). А аз и в стихотворенията му открих онова, което го отделяше като писател от всички останали – неподправената веселост на твореца на фона на горчивата реалност на властта: „И тъкмо затова недоверието към всяка власт, била тя първа, втора, трета или четвърта; авторът има свой особен анархистичен натюрел, който е иронично настроен към всяка институция, независимо от нейния властови ресурс и периметър […]“. По БНТ Светлозар Желев каза, че Христо бил отричал да е анархист, но той отричаше всякакви неща за себе си – такъв му беше номерът в живота, дето се вика, докато по вътрешна същност, по отношение към действителността и особено по отношението му към властта, най-вече към властта, нагласата си му беше чисто анархистка. И това си личеше отдалече и ярко, като слънце ярко. Неслучайно „Една и съща нощ“ е посветена на взаимните влияния между Гео Милев и Георги Шейтанов, но това е прякото доказателство; косвено са всичките му книги, където наистина цари един свободолюбив анархизъм, какъвто, между другото, съм срещал още само у Екатерина Йосифова, голямата наша поетеса (тя и не криеше симпатиите си към анархизма). В известна степен всичко, което Христо напишеше, беше своеобразна перифраза на знаменитата тирада на Дон Кихот „Свободата, Санчо…“, само че Санчовците бяхме всички ние, към които насочваше книгите си. И ни предупреждаваше, че историята не само се пише от победителите, но и се зачерква от тях. Затова и се бунтуваше срещу историческата неправда и изкривяването на миналото (в „Площад „Славейков“ има негов текст за Гео Милев с категоричното заглавие „Анархист, не комунист“), затова и си падаше по т.нар. жанр „алтернативна история“ (една от любимите му книги беше „Фатерланд“ на Робърт Харис, дори признава на едно място, че много би му се искало той да я е написал), затова и в книгите му имаше такива процепи („Името“, 2012, проблясва тъкмо с/в такава светлина)… Ако щете, затова и такива странни имена на героите му поне в първите му произведения с още по-странни характеристики: Иван Маминколев (тоя нещастник загубен), Нерадко Минев (не се знае какъв е), Наско Питека, Първият (изтънчен катил), Вторият (прост катил), Третият (и той катил, ама поне не се обажда) – това са лица от пиесата му „Снесени от вихъра или Не пожелавай лъжата на ближния си“, Мануел Кантов, (Примерно) Петров, Човекът от Ямбол, Елвис Пресли, Хитлер, Маестро Боби (те пък са от „гротеската“, както сам я определя „Адът – втората пресечка вляво“)… Когато се роди внукът му, който дословно повтаряше името, презимето и фамилията му, се нарече самоиронично, но и с дълбоко историческо чувство – Дядото. И много обичаше да повтаря фразата „Времето лети и страхотно завива в нощта“, която по брилянтен начин монтира в романа „Една и съща нощ“. И още, и още, и още – фантазията му беше неизчерпаема, остроумието му без хоризонти, вдъхновението му без брегове… Не човек, а вселена.

Който човек и писател имаше непогрешим вкус, абсолютно непогрешим вкус. Дълго време с него и с преводачката от италиански Вера Петрова (която през тази 2023 година бе заместена от писателката Ина Вълчанова) работехме като жури на конкурса, организиран от ахтополското сдружение „Лумен“ и Катя Съева (създаден по идея на Георги Ингилизов), „Морето!“ – наименование, заимствано от Христо Фотев. И Христо Карастоянов – отговорен, съвестен, методичен, системен, мотивиращ, беше компасът, който ни ориентираше и в прозата, и в поезията. Поради това и досега – смея да твърдя – нямаме празно, всяка от отличените творби е литературно достойна и естетически издържана. Изобщо Христо беше блестящ във всичко и за съжаление, за огромно българско съжаление, това, че той си отиде, намали светлината над земята ни; българското слънце стана с една идея по-тъмно и по-печално. Вярно, че свети – свети, но с някаква светла печал, сякаш през воал. Останаха обаче книгите му, във и от които светлината никога няма да спре да струи обилно и изобилно… Както според близките му от одухотвореното му лице е струяла същата светла светлина във вид на „благо изражение“, че му се било случило „нещо хубаво“…

Да, Христо Карастоянов беше не само голям писател, беше и голям човек. Толкова голям, че дори и смъртта не си позволи да го грабне шумно и безпардонно, а пристъпи към него мирна и тиха, уважителна и почтителна.  

Смъртта знае кому дължи респект…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора