Асен Агов, „Добър вечер, дами и господа! Бягството на България към свободния свят“, издателство „Сиела“, 2020 г.
От поколението съм, което тази година отбелязва стогодишнината на своите родители. Тези наши родители, които имаха превратна съдба. Първо, в Царство България бяха „дами и господа“, после станаха „другарки, другари и товарищи“, а след 1989 г. отново се обръщахме към тях с „дами и господа“. Моето поколение също претърпя тази метаморфоза. Затова заглавието на дебютната книга на известния български политик и журналист Асен Агов „Добър вечер, дами и господа!“ говори директно на сърцето ми. То ме навежда и към латинското възклицание на Цицерон от древността: „O tempora, o mores“ (О времена, о нрави!).
Времето преди деветосептемврийския преврат – време на филцовите шапки, когато поздравът от страна на мъжете е придружаван от лек поклон и леко досягане на шапката с ръка – е безцеремонно заменено от мъжките каскети на другарите и товарищите. А дамската мода на дантелените ръкавици, воалетките на шапките и чадърчетата е заменена от ватенките на новите трактористки, комбайнерки и кранистки, загубили всякаква женственост. Заклейменият като буржоазен и „ретро“ стил на общуване, е заменен с простонародната естественост. Изящните мебели-уникати от истинско дърво, стъкло и винетки, картините на известни художници са заменени от социалистическата конфекция от талашит и куклите с найлонови роклички и изкуствени цветя. А най-ценното – книгите от дядовите и бабини библиотеки на руски, френски, немски, подвързани с шагренова кожа, отстъпиха място на бързо разкъсващите си и разпадащи се дори при еднократно разгръщане книги на социалистическото книгопечатане. С две думи – кич и имитация.
Майка ми, млада учителка по френски в гимназията веднага след девети септември, ми е разказвала, че слезлите от Балкана партизани, новозаписани като гимназисти, ходели с пистолетите и шмайзерите в училището и я гледали особено „осторожно“ като дъщеря на широк социалист. А баща ми, агроном в Държавното земеделско стопанство (ДЗС), е трябвало да организира изпратените лагеристи от социалистическите концлагери да прибират реколтата, като са им казвали, че това са криминално проявени лица.
И след тези мои реминисценции, дами и господа, нека разгърнем книгата на Асен Агов. Защо ме грабна тази книга? Грабна ме още със заглавието си – прословутата и емблематична реплика на Агов, изречена така спонтанно в новинарската емисия По света и у нас, водена с Нери Терзиева по БНТ на 2 април 1990 г. и превърнала се в начало на новото летоброене в историята на българската телевизия. Тя промени тона и атмосферата в ефира на националната ни телевизия. След това обръщение: „Добър вечер, дами и господа!“, нищо не можеше да е вече същото – нито в студията на телевизията, нито в програмната ѝ политика, нито що се отнася до стереотипа на зрителите, третирани в продължение на 45 години като „другарки и другари“. Социализмът като седемдесетгодишен експеримент приключи. Въпреки вълната от недоволство и натискът на онези, които не се чувстваха като дами и господа, духът от бутилката бе пуснат.
В началото на книгата авторът ни въвежда с думите, че това са екскурзии в миналото на неговите предци, четири поколения назад. Припомня ни и познатата истина, че „единственото невъзможно бягство е бягството от самите себе си“. Дали връщането толкова назад във времето е своего рода бягство или приближаване до самия себе си. Мисля, че книгата на Асен Агов дава отговор на въпроса каква е причината за такова пътуване във времето. Нека не забравяме и катарзисния ефект, който носи разказването, споделянето.
Книгата носи подзаглавието „Бягството на България към свободния свят“. И това подзаглавие определя основния патос и насоката на разгърнатата история, включваща спомени, свидетелства и анализи на автора. От какво бягаше България, към какво бягаше? Асен Агов го казва точно – към свободния свят. А това предполага движение и процес. Тъкмо този процес е в основата на тая толкова лична книга, събрала чувствата на поколения българи, преминали през превратностите на политическите режими в страната ни.
Това е една изключително ценна книга, Асен Агов поставя като мото на своите спомени едни от най-цитираните думи в световната литература: „Свободата, Санчо, е на върха на копието!“. Освен това има и послание, книгата е насочена: „Към родените след 2000 година“. Което асоциативно препраща към заглавието на известния сборник приписки и летописи „Писахме да се знае“. Това прави и Асен Агов – пише историята на прадедите си и описва своя живот, за да знаят идните поколения. Прави впечатление и начинът, по който е оформен текстът. В съдържанието срещаме следните заглавия: „Минало свършено“, главата, в която се говори за прародителите на автора. Следва „Минало несвършено. Сегашно историческо“. За мен като филолог сегашното историческо време в българския език е много интересна категория. Сегашното историческо време като че ли никога не свършва – то хем е обусловено като историческо, т.е. нещо минало, хем е протяжно и необозримо в действителността, хем е белязано с неслучване. От философска гледна точка строгата уж граматика ни дава материал за много размисли и въображение. И тези граматически категории добиват и друга иносказателна семантика. Затова и в един момент понякога се питаме: „Замина ли си комунизмът“, или е сегашно историческо.
Характерно за тази книга, която наброява 487 страници, е също детайлното обявяване на главите-събития от живота на автора още в съдържанието. Те са отбелязани пунктуално и детайлно, на места регистрират година след година. С това своеобразно трасиране на събитията писателят повежда читателите в меандрите на своите преживявания. Няма важни и неважни епизоди. Защото всичко от един живот, всичко, което ни бележи и оформя или впоследствие става наша кауза, е важно. Асен Агов разгръща панорамата на своя живот и на живота на предците си – един богат и пълноценно изживян живот, и с текста си настоява: България заслужава по-добра съдба. Ето част от съдържанието за париода 1955–1966 г.: „На училище. Сулико. Бунтове на село. Въстание в Полша. Въстание в Унгария. Диверсантите. Рокендрол. Колата на тате. Слугините. Зози и суинги. Бродерията по ръчен труд. Задължителни четива през ваканцията. Пионерски неволи…“
Моят съпруг, литературният историк и критик Вихрен Чернокожев, приживе казваше, че ако всеки седне и опише своя род и живот в една макар и малка тетрадка, това ще бъдат все свидетелства за духовния ръст на нацията. Асен Агов ни предлага едно личностно и национално израстване. С еднакво вълнение се четат страниците, в които авторът проследява предходните поколения на рода си, с най-ценните и интересни личности в тях, както и събитията след 1989 г., когато неговият живот е публицистика и политика. Не липсват и куриозни исторически факти. Например с лозунга от 1940 г.: „Да живее другарят Сталин! Да живее другарят Хитлер!“. С идването на демокрацията заглавията регистрират събитията по следния начин: „Мъгливо, но шеметно време в София в Лукановата зима. Първи ТВ репортаж за Георги Марков. Кръглата маса… Грандиозен митинг на Орлов мост. Първите свободни и съмнително честни избори…“
Книгата на Асен Агов се отличава с много интересна архитектоника. Често в отделните глави се оформя в курсив пасаж, озаглавен „Премълчаното“, където авторът изнася на показ онези невралгични моменти от политико-икономическото състояние на държавата и света, които бяха недостъпни за обикновения гражданин или дълбоко завоалирани като информация. За всеки период от живота си авторът намира думите-емблеми на тогавашното време. За 45-те години комунизъм има две думи: опашки и пуснаха, които са репери за тогавашния ни бит. При комунизма за всичко се чакаше на опашки, а за празниците пускаха банани и портокали – като награда може би за добрата дресировка. За годините след 1989 г. думите-репери са демокрация, гражданско общество, преход. Тези нови години на преход поставиха всеки от нас в новата обстановка на конкуренция и изпитание на моралните ценности.
Историята на житейските перипетии в семейството на Асен Агов започва с една мрачна зимна нощна картина, като във викториански роман или филм, но с по-скорошна дата. Изселват майка му, баща му и него – бебе на 22 дни, от столицата в Долна Оряховица, където имат роднини. Това е по-приемлив вариант, отколкото да те интернират в непознат край на страната. Така са белязани времето малко след раждането му и животът на една майка, която само се моли да не ѝ спре кърмата. Но истински осъзнатото детство започва с връщането в София през 1952 г. Детският и околният свят постепенно се откриват пред него с първото разрешение да излезе на двора да си играе със съседските деца, с изричната заръка да не споделя какво се говори в семейството. И тук всичко още е белязано от разрухата след девети септември – материална и морална. Най-близкото опознаване на света за тези деца започва с руините на съседската къща, разрушена от бомбардировките. Метафората е очевидна. Тези малки „археолози“ по детски ще започват да откриват и реконструират света в себе си и наоколо.
Животът постепенно ще следва своя път. Пионерството, английската гимназия, студентството, Пражката пролет, Младежкият фестивал, скромната сватба и последвалите житейски драми… Професионалният път отвежда Асен Агов в най-невралгичните политически точки в страната и по света чрез работата му в БТА. Житейският и професионален път на автора след 1989 г. е също толкова неравен и драматичен. Години, в които всички вярвахме, че градим демокрацията и скандирахме: „Времето е наше!“. Уволнение от БНТ, срещи с политически лидери в чужбина, народен представител, вестник „Демокрация“, заместник-председател на НКС на СДС, „Демократи за силна България“, „Синята коалиция“. После Асен Агов казва: „Сбогом на политическия живот“, и се оттегля от ръководството на ДСБ. Казва на Иван Костов, че ще се регистрира в Бюрото по труда като безработен. Костов се засмива: „Няма да приемат молбата ти, защото си на пенсионна възраст“. „Изобщо не ми бе минало през ума“, отвръща Асен Агов и това за сетен път доказва неговата човешка и професионална виталност. Да достигнеш през толкова бурен живот до тази възраст и да нямаш чувството за напреднали години… Какво по-добро може да си пожелае човек!
В последната част от книгата – „Сегашно време“, срещаме заглавията: „Вместо епилог“ и „Недодяланото“. Кое е това недодялано, кое в един живот или в поколения животи остава недодялано? Отговорът на този въпрос читателите на тази великолепна и ценна книга ще открият сами. И така, част по част се съединяват в пъзела на житейската и творческа история на рода на Асен Агов от 1877 до 2019 г. Книгата му е илюстрирана със семейни снимки и снимки от публичната му дейност като журналист и политик, които допълват панорамния поглед.
Пристрастен ли е Асен Агов в представянето и оценките на събитията, особено след 1989 г.? Разбира се, че е пристрастен. Всички сме пристрастни. Всички работим със съмишленици и съратници. И това е едно от най-ценните неща. Личното. Защото житейските перипетии минават през опита и знанието, през ума и сърцето. Имаме своите симпатии или известни несъгласия. Само безгръбначния човек го обичат всички. Затова личното е и най-универсално – то ще бъде разбрано и оценено. Важни са автентичността и духът на толерантност.
Тази книга е като пространна семейна Библия, като „книга на книгите“, пресъздаваща времето, влизайки от поколение в поколение (с включването през последните години на неговите деца и на внучката му това са седем поколения), от историческо събитие в друго историческо събитие, от притчова поука в друго словоизмерение. И всъщност – от чувства в чувства. Защото, макар текстът да е възстановка на историко-политико-икономически събития, той е населен с реални хора, с техните чувства и съдби. Това е книга-откровение. Което изисква смелост и гражданска съвест. Качества, които Асен Агов носи закодирани от родовото наследство, качества, оформени в детството на едно любознателно момче, качества, пренесени през вълненията на младостта и отстоявани в каузата на зрялата възраст.
Това е една много интелигентно написана и оформена книга, изпипана в детайлите – от заглавието, през мотото, предназначението, благодарностите, предговора, формулирането на вътрешните заглавия, до „вместо епилог“, графичното и полиграфско оформление. Прави впечатление стилът на автора – белетристика от най-висока проба, съчетана с аналитизма и прецизността на журналиста и политика. И ако стилът на журналиста и политика изискват почтеност и остро перо, то историите от битието са разказани с човешката мекота, емпатията и топлотата на писателя Асен Агов. Книгата за историята на рода на автора, разказана в контекста на историческите събития на България, е изключително четивна и увлекателна. И ако в първата глава историята се завърта около една семейна реликва – пръстена, който Асен наследява, след като баща му си отива от този свят, то житейската история на рода се затваря метафорично като този пръстен във времето от XVIII век до съвременността.
Затова ми си иска да завърша с краткия, но толкова вълнуващ финал на книгата – диалог между автора и неговата внучка:
„Алма, четиригодишната ни внучка, се загледа в екрана на компютъра ми и запита:
– Дядо, какво правиш?
– Работя, съкровище – отговорих.
– Какво работиш?
– Пиша книга.
– С приказки ли?
– Май да, моето момиче.
Замислих се, че в детството първо приказките ни възпитаваха как да отличаваме доброто от злото“.
С обръщението: „Добър вечер, дами и господа!“, Асен Агов влезе една вечер от синия екран в сърцата на българския народ и остана там, запомнен като емблема на свободата.
Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).
