Като всичко съществено в това битие, и емиграцията е най-често криво разбирана и криво интерпретирана. Говоря само за политическата – не и за икономическата емиграция. Икономическата емиграция не си струва усилията да бъде разгадавана и анализирана. Пък и много за разгадаване и анализиране там няма – тя е явление, далеч по-просто и еднозначно, тя си тече и протича тихо и спокойно и днес пред очите ни. И в началото на 70-те, когато аз избягах по един много авантюристичен, по един безумен начин от най-добрия от световете в прогнилия Запад, сборният лагер за източноевропейски бежанци в Цирндорф край Нюрнберг гъмжеше от икономически емигранти от цялата Съветска империя – те бяха далеч по-многобройни от политическите. Не ги виня – тяхно право си е да загърбят комунистическата немотия и да тръгнат към един несъмнено по-богат и по-благоустроен живот. Свободата е широкомащабно понятие – тя включва и свободата да се печелят пари. Но не тази свобода ме вълнуваше мене, не нея преследвах аз, не за нея треперех, ни жив, ни умрял от страх на международното варненско летище.
Всеки, значи, със свободата си и всяка свобода с клиентелата си. Моята свобода съдържаше отнетите ми от партийната грижа за човека човешки права и граждански свободи – тя се изчерпваше цяла-целеничка с правото свободно да чета, свободно да говоря, свободно да пиша и свободно да пътувам по целия широк и пъстър свят. В НР България всичко това ми беше отнето без остатък, докато Свободният ми го поднесе на тепсия. На Запад достъпът до всички тези права и свободи беше толкова естествен, колкото естествено бе родните ни „Гранични войски“ да те разстрелят нейде по полосите на южните ни или западни граници. От двете естествености аз избрах първата, първата избраха, макар и по други съображения, и икономическите ми сълагерници. Така всеки си получи своето и всеки би трябвало да бъде доволен. Да, но не би – след направения избор изцяло доволни останаха само икономическите емигранти – на тях им стигаше богатото възнаграждение за труда им в новия свят и безграничните възможности за частна собственост и частна инициатива, обезпечени от западноевропейската демокрация. Докато ние, малцината политически емигранти, заживяхме в една непонятна и за нас самите смесица от доволство и недоволство.
Да се поориентирам кое-що в това безредие от очарования и разочарования, от надежди и безнадеждности ми помогна драмата „Емигранти” на Славомир Мрожек – сам емигрирал десетина години преди мене и както подразбирам от текстовете му, сам изправен пред същите тревожности: „Емиграция. Емигранти. Векове наред. От всички краища на света към всички краища на света. Прогонени, доброволно емигрирали, масово или поединично. За няколко години или за цял един живот. Колко много общи моменти има в емигрантските съдби, колко дълбоки са различията, които ги разединяват. Какъв конгломерат от единство и противоречия…
Като явление емиграцията е не само форма на физическо и духовно оцеляване – тя е и светоглед. На емиграция човек може да бъде осъден, но той може и да търси и следва пътя си на емигрант малко или много съзнателно или несъзнателно – като една от разновидностите на антиживота…“
Аз не зная, и до днес не мога да преценя и реша аз, доколко съзнателно и доколко несъзнателно съм следвал своя собствен път на емигрант. Може би и едното и другото, и двете ведно. Порази ме обаче тезата на Мрожек, че емиграцията е една от разновидностите не на живота, на младия ми живот, който ненаситно жадувах да живея, а на антиживота. Очаквах да е обратното, очаквах емиграцията да е животворна сила, а не ресурс на антиживота. И ми бяха необходими много години живот в изгнание, много драматични и много болезнени изживявания на изгнаник, за да осъзная и чрез собствената си драма на прокуден от Отечеството, че не аз съм правият – правият е моят любим писател. Чийто неравен биографичен път по дъгата на тази земя е като моя белязан от доживотните маршрути на поредни емиграции и реемиграции.
Работата е там, че израснали под суровата сянка на тоталитаризма, ние, политическите емигранти, имахме само теоретичен опит с демократичното общество, на чиято територия стъпихме инкогнито, без да го познаваме на практика. Тепърва трябваше да го опознаваме и усвояваме – тепърва трябваше и то да опознава и усвоява нас. А това се оказа процес сложен и мъчителен. Ние бягахме от диктатурата, но носехме диктатура и в бягството си – тя беше неподвластна на разума ни, наша генетика беше. Аз бих окачествил моята емиграция като прераждане, като едно ново раждане в една нова биосфера. След двайсет и кусур години, прекарани под слънцето на мира и социализма, аз трябваше сега отново да се уча да живея – по един нов и напълно непознат начин. Трябваше да захвърля, да стъпча старите си житейски модели и да усвоявам новите, присъщи на новата ми обществена среда. А раздялата със стари житейски модели е болезнена – болезнено е и усвояването на нови такива. Поради всичко тава на нас не ни беше леко, но не му беше леко и на Свободния свят с нас. Защото ако този свят ни беше непознат и чужд, още по-непознати и чужди му бяхме и ние на него. И всички тези съдбовни разминавания се натрупваха на камари в дрипавите ни изгнанически души и мира не ни даваха.
Така че не по-малка бе тревожността и на Запада с нас – за него ние бяхме истински извънземни. Дори само фактът, че емигрирайки, сме пожертвали род и родина и сме рискували физическия си живот, бе за нашите домакини загадка, която през всички десетилетия на моето изгнаничество те така и не успяха да разгадаят. Така вместо да се стапя с времето, отчуждението, отчуждеността помежду ни нарастваше ден след ден. А отчуждение щастие не поражда и не твори – поражда и твори само недоразумение и болка. Една болка, за която обезболяващи добрата и всемогъща медицина така и не откри и до ден днешен.
Колкото и невероятно да звучи, за зла участ отчуждение възникваше и между самите нас, политическите емигранти. Ще онагледя казаното с един личен спомен от ранните години на изгнаничеството си.
И така, след като нейде към края на 1974-та или нейде към началото на 1975-а българската емисия на „Дойче Веле“ внезапно спря редовните си понеделнишки литературни есета, чиито хонорари бяха мой единствен източник на доходи, аз осиротях социално, напуснах Кьолн и поех на юг – към една друга, още по-вражеска и още по-ненавиждана от комунистическия режим радиостанция – Радио „Свободна Европа“. След като българската редакция на „Дойче Веле“ прекрати есеистичната си програма, РСЕ остана единствената в целия Свободен свят българоезична радиостанция, която заделеше радиоминути и за литература – и това я превърна в моята последна надежда. С встъпването си в РСЕ аз окончателно дооформих автопортрета си на класов враг, на – както отбелязваше задочната ми десетгодишна присъда, „предател на родината и враг на народа, поставил перото си в услуга на чужди и враждебни на НР България сили“. Гъстата ненавист на Партията-ръководителка към мен и към моите останали в НР България близки съм разисквал неведнъж по периодични издания, по радиа и телевизии, но темата ми сега е друга. Още в първия ден на новото ми работно място директорът на българската емисия ме подбра да ме представя, както му е редът, на новите ми колеги. Поведе ме от кабинет на кабинет, а един от редакторите в тях се оказа особено общителен събеседник. Това ме накара след официалното представяне да отида неофициално при него и да го поразпитам това-онова за атмосферата и работата в РСЕ. Той беше ветеран от основаването на радиото и цели десетилетия по-възрастен от мен – броени години преди пенсия беше. Още след първия въпрос ме прекъсна поучително с думите: „Едно запомни от мене: няма нищо по-хубаво от това НАТО да те брани, а „Свободна Европа“ да те храни. Така че хич да не ти пука, моето момче – попаднал си на златно място!“. Малко след този ни разговор той се пенсионира по живо, по здраво – надеждно опазен от НАТО, богато хранен от „Свободна Европа“. А аз останах да вися със старите си тровещи недоумения. Защото, вместо да ме зарадват, тези приказки на събеседника ми ме вцепениха. Той беше като мене политически емигрант. И политически емигрант не съвсем като мене беше. Хайде, че НАТО ме брани, се радвах – иначе сам от нашествието на комунизма аз едва ли щях да се опазя. Но не за да ме храни „Свободна Европа“, бягах аз през вода и огън от робството на Изтока към свободата на Запада. Като бежанец аз и предчувствие нямах, че ще попадна един Божи ден пред микрофоните на РСЕ. Политическият емигрант бяга не към заветна задгранична цел – той бяга от онова, което го гнети, сиреч не към, а от. Така и аз бягах не към ГФР – аз бягах само вън от НР България. Колкото е възможно по-далеч вън – в дебрите на недостижимото, в отвъдното дори. Но за всичко това – в следващия ми мемоар.
