Да назовеш деспота деспот, винаги е било опасно.
А в наше време е опасно и да назовеш робите роби.
Рюноске Акутагава
Тази намекната от цитираните думи на японския мислител взаимност, тази извечна съвместимост между роби и деспоти гнети. Нейната диалектичност подсказва, че не само деспотите създават роби, а и робите – деспоти. А след като робство и деспотизъм са не врагове, а ортаци, които се себеизграждат взаимно, след като се възпроизвеждат реципрочно и методично, краят им не се вижда. Тази извечност прави старомодни сантименталисти като мен, които копнеят да се заселят доживотно нейде встрани и от робството, и от деспотизма, обречени – във вечни емигранти, в духовни и екзистенциални бездомници, в изгнаници и от епохата, и от цивилизацията, и от родината ги превръща. Едно изгнаничество, проходило със собствените ми нозе още в ранно юношество и неприключило и до ден днешен.
Съчетала не по мой избор в пътя си двете (отсамната и отвъдната) страни на Желязната завеса, изгнаническата ми участ на българин по рождение и безродственик по биография е свързана с „Дойче Веле” и с Радио „Свободна Европа” по (нека не прозвучи патетично) съдбовен начин. Да тръгнем по избледнелите с времето дири на тази свързаност. Като гимназист и студент съм слушал емисиите на двете официално провъзгласени за вражески радиостанции с четири уши: две – прилепени към грубото сукно на домашния радиоприемник „Орион”, за да долавят през равния, убийствено монотонен тътен на държавните заглушители всяка думичка; и други две – насочени като локатори навън и дебнещи да не би някой наблюдателен съсед и квартален отечественофронтовски активист да дочуе през предвидливо затворените и зиме, и лете прозорци какво слушам зад плътните завеси. Бдителността ми в случая беше не семейна, а класово-партийна – въпрос не на домашно възпитание, а на социално оцеляване. Когато встъпих в гимназията, в най-свирепите си форми чистокръвният сталинизъм беше вече кое-що поотминал и дори официално развенчан от съответните конгреси на КПСС и на БКП, но тогава не официалните – неофициалните фактори съставляваха реалния живот. В онези формално разобличили култа към личностите на Сталин и на Червенков времена за слушане на западни радиостанции вече не заточаваха в Белене и не въдворяваха на местожителство, но все още изключваха от учебните заведения и уволняваха от работа. За да не ме заловят като средношколец и да завърша, въпреки всички попътни премеждия, с мъчителни усилия Втора смесена гимназия „Димитър Благоев” в Силистра, изглежда съм бил достатъчно бдителен. Заловиха ме чак като студент. И то не как слушам „Дойче Веле” и „Свободна Европа” – заловиха ме, защото разказвах на състудентите си, че слушам „Дойче Веле” и „Свободна Европа”. И какво съм чул им разказвах – просто се превърнах в извънщатен представител на двете радиостанции във Философско-историческия факултет. Някои от състудентите ми обаче, без да го подозирам, се бяха превърнали в представители (също извънщатни) на други служби, на които разказали за моето слушателство. И така, от извънщатност на извънщатност, както му е редът, една ранна (най-ранната в младия ми живот) утрин пристигнаха изневиделица в квартирата ми двама с шлифери и меки шапки, за които Георги Марков казваше, че ще ги познаеш още от гарата, и които явно бяха щатни. Прибраха ме мълчаливо в Първо районно и ме заразпитваха. Аз тръгнах да ги уговарям, че съм слушал не „Дойче Веле” и „Свободна Европа”, а Радио Москва, но те не ми повярваха – техен екзистенциален ресурс е мнителността, те един другиму не си вярват, че на мен ли ще повярват! Още повече, че съветският ми транзистор ВЕФ, който конфискуваха като веществено доказателство, беше настроен на честотата на вражеската западногерманска радиостанция. Така от моя надежда и светъл водещ лъч само за броени часове „Дойче Веле” и „Свободна Европа” се превърнаха в мое проклятие – може дори да се каже, че не Държавна сигурност, а „Дойче Веле” и „Свободна Европа” ме изключиха собственоръчно от университета. Въпреки това им злотворство, аз не намразих двете радиостанции, а ги заобичах още повече. Така установих, че Партията-ръководителка не само в класово-партийна ненавист, а и в любов можела да възпитава.
Тогава, докато слушах клеветническите радиа, още не подозирах и през ум не ми минаваше тогава, че един предстоящ ден по стечение на обстоятелствата и според, казано на ленински език, конкретните нужди на конкретния исторически момент ще се превърна от слушащ в слушан, от радиослушател в радиокоментатор ще се превърна изневиделица, че само след година-две по вълните на „Дойче Веле” и на „Свободна Европа” щяха да слушат и мен – вероятно все така тайничко, бдително и опасно, както аз навремето слушах.
Докато на родна земя „Дойче Веле” и „Свободна Европа” ме изключиха от университета и ме интернираха по етапен ред от любимата София в нелюбимата Силистра, където ме запряха дългосрочно, на Запад тези две злосторнички се опитаха пък да ме вкарат в затвора – за журналистическата ми дейност в „Дойче Веле” и в РСЕ задочен наказателен процес на Силистренският окръжен съд ме осъди на 10 години лишаване от свобода. Разказваха ми, че докато четял на висок глас присъдата, съдия Неделчев гледал в тавана. Осъдиха ме в името на народа и като, както се мотивира следствието, „радиодиверсант, враг на народа и предател на родината, поставил перото си в услуга на чужди и враждебни на НР България сили”. Докато аз се радвах, че присъдата ми беше само задочна, Силистренският окръжен съд скърбеше по същата причина. Значи съдебната задочност може еднакво успешно и да радва, и да опечалява. Какво да се прави – един гледа сватба, а друг – брадва.
„Дойче Веле”, която излъчваше от Кьолн, има и друга безценна заслуга в моята разпиляна между световете орисия – свърза ме с Георги Марков. РСЕ пък ме сприятели с Георги Марков – от средата на 70-те, та чак до ден днешен, десетилетия след похищението му. По-точно Георги Марков ме вкара в българската емисия на „Дойче Веле”, за да клеветим рамо до рамо Народната власт. Клеветяхме я обаче само ден до пладне – докато само след по-малко от половин година есеистика лимитът на радиостанцията за литературни и философски есета изведнъж свърши, а гласовете ни пред микрофона секнаха. Изритаха ни значи двама с Георги с ведомствена учтивост от ефира, а на мястото на нашите, станали ненужни есета „Дойче Веле” започна да излъчва и да препоръчва международни и междуконтинентални туристически маршрути и пътеписи – сякаш окован в бронята на Желязната завеса, по съвет на радиостанцията социалистическият слушател начаса ще зареди пушката за поредното сафари в Кения или ще грабне куфарите за поредния круиз по Средиземноморието. Куфарите си грабнахме ние с Георги и всеки си тръгна по пътя: аз – към РСЕ, където оглавих културната програма „Контакти” на българската емисия, той – към Би Би Си, където смъртоносният атентат на неутолимата класово-партийна жажда за мъст го застигна и порази през проклетия септември на 1978-а на моста „Ватерло” над Темза.
За всичко това аз вече съм разказвал по медии и форуми – сега няма да преразказвам. Думата ми днес е за едни други „Дойче Веле” и „Свободна Европа”, преструктурирани и обновени в тон със съвременния политически и технократичен дух на времената. Днес радиостанциите не са онова, което бяха. Но не е онова, което беше, и родната политическа обстановка, и любимото на в. „Работническо дело” международно положение не е онова, което беше, не сме и ние, радиоветераните и динозаври на Студената война, онова, което бяхме. Менят се значи времената, меним се съответно и ние с тях. През всички попътни промени обаче „Дойче Веле” и „Свободна Европа” съхраниха предаността си към истина, а по-важно от това за една журналистика няма. Днес „Дойче Веле” и „Свободна Европа” не се слушат, а се четат, но аз и като читател съм добър.
И така, като добрия читател, който съм си от малък, прочетох тези дни в едно от изданията на „Дойче Веле” резултатите от едно статистическо проучване. Резултати, които ме поразиха. Оказва се, че за цели 75% от руснаците СССР е най-добрият период от историята на Русия, докато само 1% от тях осъждат Желязната завеса и репресиите на комунизма и само 10% считат, че страната им трябва да се преориентира към Европа.
И отечеството ни гъмжи от русофили с подобни щения, завладели парламент, правителство и президентство, антиевропейските настроения и у нас препускат неудържимо на североизток, към евразийските дебри, и родните носталгици по добрите стари времена доминират над демократично настроените граждани, но все пак далеч не така убедително, както в Русия. Трагична в Русия и нерадостна у нас, картината ме кара да се замисля в какво се корени този деструктивен, този некрофилен дух, завладял сърцата на десетки милиони руснаци, пък и на немалко българи. Отговорът е с повишена актуалност, доколкото Русия винаги, от дълги векове е имала особена роля както в националния ни политически живот, така и в обособяването на народопсихологията ни.
Да обясним мракобесието, господстващо в мисленето на масовия руснак, само с дефектите на демокрацията, колкото и действителни да са те, няма да успеем. Първо, защото дефектите на демокрацията не са индулгенция за зверствата на комунизма, и второ, защото демокрация и в днешна Русия няма – дори и да не е вече тоталитарна, Русия днес е несъмнено авторитарна държава, чиято администрация е владяна не от държавници в евроатлантическия, в светския, в цивилизования смисъл, а от съсловни, кастови и олигархични обръчи, стегнали в яките си прегръдки и Думата, и Кремъл; и центъра, и губерниите. Това превръща страната в една колективистична корпоративна империя с хищни териториални попълзновения, адресирани не на последно място и до нашего брата. Русия (и монархическа, и болшевишка, и путинска) винаги се е себеразбирала и себеизживявала като антитеза на Европа, противопоставяща на оптимистичния ренесансов дух на Стария континент варварството на азиатщината. В хода на това вековно двуборство Русия открай време е гледала на нашата страна като на плячка, докато българинът открай време е гледал на Русия като на спасителка. В тази изкривена оптика, в този садомазохистичен поведенчески модел и днес се оглежда като в огледало съотношението между многомилионното родно русофилство и Кремъл. Ако през края на ХІХ в. Захари Стоянов установи на страниците на в. „Свобода”, че като народ ние можем да се гордеем, че най-великите имена във възрожденското ни минало – от Ботев, Левски и Каравелов до Раковски, Ангел Кънчев и Бенковски – са предупреждавали българите за руските имперски набези, в днешни времена, година след година хиляди български русофили демонстративно горят и тъпчат по сборищата си знамето на Европейската общност и на САЩ, за да развеят над главите си руския национален флаг. А когато се опитах да възразя кое-що в медиите срещу тези щафетни паради на мракобесието, обвиниха мен в мракобесие, набедиха ме, че подкопавам историческото единство между двата братски славянски народа, че подценявам и обругавам творците и гениите на руската класика, дали на човечеството толкова ненагледни сюжети и образи, тонове и багри. За свое извинение мога само мимоходом да отбележа, че срещу Пушкин и Достоевски, срещу Есенин, Бунин и Бердяев, срещу Репин и Прокофиев аз никога не съм написал и ред – писал съм само срещу Иван Грозни, срещу проводника на татаро-монголското нашествие в Европа, ислямиста Александър Невски, срещу злодеи и садистични масови убийци като Ленин, Сталин, Троцки и компания. И то не защото са руснаци, а защото са злодеи – със същата неумолимост щях за пиша за тях и ако бяха британци или американци. Пък и демонстрантите на язовир „Копринка” демонстрираха под портретите не на Пушкин и Достоевски, на Есенин, Бунин и Бердяев, а под портретите на Путин, на Ленин, Троцки, че и на Сталин. Да легитимираш милитаризираното си русофилство с гениите на руския дух, възвеличавайки същевременно техните палачи, е не само неподобаващо – и патологично е. Една патологичност, която е придружавала неотлъчно руската народопсихология цели епохи и която разчитаме и в строфите на Тютчев.
На родна (и особено на руска) земя раздялата с комунизма се оказа илюзорна. Днешното време като че ли съдържа в плътта си старите времена – не в тяхната автентична цялостност, разбира се, но като еманация. А за човек като мен, изживял на собствената си кожа и меда, и жилото на партийната грижа за човека, и еманацията е достатъчна, за да го подплаши. А ме плаши не само еманацията, плаши ме и Балзак с пророчеството си, че всяка свобода води до анархия, всяка анархия води до деспотизъм, след което всеки деспотизъм ни повежда обратно към свободата. Не ми се кръжи в този дяволски кръговрат, а друг маршрут за уморените ми от доживотно скитничество между световете нозе така и не виждам.
За всичко това от днешните руски медии няма да научите, ще научите само от свободното слово на моите предани биографични и себебиографични спътници „Дойче Веле” и Радио „Свободна Европа”. Които и днес се оказаха необходими на територията на вчерашната Съветска империя. Не ще и дума, че това е една много тъжна необходимост. Необходимост, подсказваща, че страна, която научава истината за себе си не от собствените си, а от задгранични информационни източници, е безкрайно далеч от демокрацията и само на една ръка разстояние от деспотизма. Който – за разлика от цивилизоваността – на руска земя е пуснал дълбоки корени. Защото в началото бе словото.
