Ако човек може да си позволи да си остане вкъщи в едно такова дъждовно, класическо ноемврийско време, той става някак по-толерантен към свои странни мисли, идеи, хрумвания, които иначе, в някой слънчев летен ден, набързо би отхвърлил като несъстоятелни. Или най-малкото като прекалено дръзки.
Същото важи и за хората, принудени да си останат вкъщи в такъв един класически за умерените ширини ноемврийски ден. За да пишат, например. Какъвто е и моят случай. Но и едните, и другите се усещат, казвам, необичайно отворени към смелите идеи, които възникват в умовете им и към мисленето с голям и по-смел размах. Ще се подчиня и аз на това чувство и ще дръзна да споделя някои, споходили ме пред прозореца с ноемврийския дъжд в себе си, спекулации по исторически теми.
След като съм направил вече признанието, че се намирам под моментно, но силно външно влияние – а именно това на дъждовния ноември, се надявам на по-висока толерантност спрямо мислите, идеите и хрумванията (моите), и от ваша страна.
На 22. 11. 1886 г. руският цар и самодържец Александър III предлага овакантения в края на август същата година български престол да бъде зает от принц Николай Мингрели. Днес сме 22-и ноември, но точна годишнина от това събитие, разбира се, не се навършва, тъй като смяната на календарния стил отпраща изпълването на кръгъл брой години към началото на декември. И все пак, съвпадението на числата ми дава добър повод. Наистина добър, прочее, като се има предвид, че и Александър III е бил сред онези европейски владетели и аристократи от епохата, станали силно зависими от увлечението по нумерологията и манията за проникване в тайните на числовата метафизика.
Българското Велико народно събрание и регентството отхвърлят предложението на руския император и този жест довежда до скъсване на дипломатическите отношения между двете страни. Идва времето на дълбоката криза в диалога и контактите между България и Русия, времето на така важното за българската държава отстояване на нейните независимост и достойнство.
Но не на тези така важни исторически факти и на последвалия развой на събитията ще посветя следващите редове, а на самия принц Мингрели. И още по-точно: не на неговата личност, а на експлоатацията на този картвелски княз в създалата се тогава ситуация като символно оръжие, като фигура с особено важно семиотично съдържание на фона на определен исторически наратив и на неговото прилагане към конкретния исторически контекст.
Княз Николай от династията Дадиани е последният владетел на Мегрелия (Мингрелия), която през 1867 г. става част от Руската империя. Тогава израсналият в императорския двор в Петербург двайсетгодишен Николай се отказва официално от владетелските си права над Мегрелия в замяна на един милион рубли, получавайки и княжеска титла под името Николай Давидович Мингрелски (Мингрели). Князът се включва в Руско-турската война от 1877-78 година като част от отряда на генерал Гурко, влиза заедно с него в Търново, бие се на Шипка, при Нова Загора и другаде.
Впечатляващата военна биография, натрупана от Николай Мингрели по време на войната за Освобождението на България, е била, естествено, един от централните аргументи на руския император в подкрепа издигането на тази кандидатура като достойна за българския княжески престол. А що се отнася до чисто егоистичните имперски интереси, то е ясно, че от княз Николай се е очаквала безрезервна и при това искрена лоялност. Защото привързаността на грузинския благородник към двора в Петербург и лично към бащата на императора – убития през 1881 г. Александър II, на когото княз Николай дължал толкова много, не се поставяла под каквото и да е съмнение от руския цар и неговите дипломатически съветници.
И ако до този момент разказът звучи логично и обосновано, но заедно с това до болка познато и банално, то онова, което предстои да кажа, ще ви даде да разберете, надявам се, защо ноемврийското време и часовете в съзерцаване на дъжда могат да развинтят въображението.
Мисля, че при вземането на решението за това точно Николай Давидович Мингрели да бъде предложен от руското правителство за български княз, е било отчетено и едно друго обстоятелство. Нещо, което съвсем не е било подценявано, но което е по-скоро от регистъра на символно-семиотичното, нежели на чистата Realpolitik. Тъкмо станала модерна като понятие и практика по онова време прочее. Всъщност визираният от мен мотив се е разбирал като напълно релевантен на прагматиката в голяма политика, с оглед силата на своята убедителност в полето на един признаван за легитимен и поради това твърде влиятелен исторически наратив.
По времето, за което говорим, европейските дворове, висшите кръгове и дори само образованата буржоазия в европейските общества са се увличали страстно от изкушението на числовия ейдетизъм и спиритизма наистина, но не по-малко страстно и от новостите в науката и нейния шеметен, както са го схващали тогава, полет нагоре. Включително и от развитието на такива съвсем нови дисциплини като физическата антропология например. Да си спомним, че точно в епохата, за която става дума, вече се утвърдила теорията за различните расови типове, между които е и кавказкият. Както добре знаем, и до ден днешен, в англоезичен научен контекст особено, въпросното понятие все още може да се срещне като синонимно на европеиден.
И ако в на ши дни мисленето във фенотипове в антропологията отстъпва своето място на мисленето в други категории, то през осемдесетте години на деветнайсети век това съвсем не е било така. Тъкмо напротив.
Наистина си мисля по ноемврийски, че Александър III и неговите най-близки съветници са имали предвид и следното: появилата се отново от водовъртежа и тъмата на историята българска нация (точно така са си го мислели, независимо от това какви ще са нашите днешни забележки) е очевидно кавказка на вид и значи и като произход. Кавказка, а не туранска. И последното понятие е от същата класификационна система. Нима не е много силен този ход – да поставиш за глава на един току-що отскубнал се от хватката на „Туранската“ империя par excellence „кавказки“ в същността си народ някой, който е истински кавказки принц. С този си жест правиш ярка демонстрация, която далеч надхвърля по значимост дори и най-голямата, но оставаща си все пак свързана с делника политика. С този свой жест ти ставаш епохален и твориш голямата история, въстановявайки. Кое? Ами „естествено“ получилите се граници между кавказците и туранците, разбира се. Както в Кавказ, така вече и на Балканите. Нещата стават сакрални…
И то такива, които прехвърлят сакралното от кръга на религиозното и верското към този на родовото, генеалогичното, националното… В етимологичния смисъл на думата, разбира се. Ще рече, видяно от гледната точка на руския император: дори и сунитските народи на Кавказ не са и не могат да бъдат ваши (османски) по право, защото са народи от кавказката раса!
Съпротивлявам се на ноемврийските дъждове, но не мога да спра.
Дали не е имало и още нещо в ноемврийските мисли на руския цар Александър III? А именно, че Мегрелия представлява северната част на древната Колхида, която после се именува и Иберия, а прастарият наратив за легитимацията на властта чрез придобиване на златното руно, си остава архимотивът, който е бил особено харесван от висшата аристокрация на Европа в епохата на Николай Дадиани?
Работата е там, че в тези си мисли (чисто културно-исторически погледнато) руският император съвсем не е бил сам и самотен. Сред онези, искам да кажа, които е трябвало да станат и да бъдат адресати на неговото предложение за български княз.
Ще оставя тези и други ноемврийски мисли за следващата статия.
