Бог е нищо от всичко, което съществува.

Св. Симеон Нови Богослов, Химн 50, 68

Мисля, че душата ни много добре знае, че Бог е онова, което идва едва подир възможното. Нека се съберем в нея и да се огледаме. Какво виждаме ние в този свят? Мисълта ни се раз­простира и постига, че определени неща са необходими и поради това – са. След това се разпростира по-нататък и раз­бира, че други неща са възможни и значи, макар в действи­телност да не са, поне – могат да бъдат… Колкото обаче и да се разпростира, мисълта вижда и вижда съвсем непосред­ствено, че сред тези неща, сред всичките тези неща тя не намира Бога. И нещо повече: вижда, че ако определено нещо би било дори само възможно, ако дори само би могло да бъде, то непременно би било нещо, което е само едно… „нещо“ и поради тази причина не е Бога.

Нека обърнем внимание, че дори човекът, който отрича съществуването на Бога, някак предварително и преди всяка по-нататъшна рефлексия, е склонен да се съгла­си, че Бог (ако дори само би се допуснало, че Той съществу­ва) би могъл да бъде единствено нещо чудно, нещо извън реда на „биващите“ неща. Всъщност подобен човек, който отрича Бога, отрича да има такова едно битие като Боже­ственото, но той не отрича, че „Бог“ би могло да се нарече с право само такова едно – чудно, извън-редно битие. Ние бихме се осмелили да отидем дори още по-нататък и да утвъ­рдим, че тъкмо понеже нещата стоят по този начин, става възможна въобще житейската позиция на невярващия; на чо­века, който отрича съществуването на Бога. И тъкмо понеже нещата стоят така – тази негова позиция е така упорита. Всъщност тя е позиция по отношение не на необходимото или възможното битие, за което не е намерен подходящият, убе­дителен довод, а позиция по отношение на чудесното, по от­ношение на онова, което е – повтарям – свръх възможно­то да бъде (и поради това и – свръх възможното да се обо­снове, да се докаже, да се демонстрира на невярващия, та да може той да повярва). И ако ние не забравяме това, ако не забравяме, че невярващият спори с вярващия именно за Бога, а не за някакво „абсолютно битие“, за някакъв „първи двигател“ или пък за някаква „първа причина на всички неща“, ние няма да се учудваме, че този невярващ по никакъв начин не променя невярата си, когато му „доказват“, и му доказват със солидни аргументи, че с необходимост съществува един „Абсолют“ (или един „Първодвигател“, или една „Първопричина“). Няма да се сърдим, че той не се отнася с необходимото внимание дори към хода на подобни „доказателства“. Както виждаме, това се дължи не на някаква специална негова упоритост да остане невярващ, а на едно – всъщност дълбоко справедливо дори у него – предварително убеждение, че с аргументите, които му привеждат и изобщо биха могли да му приведат, той няма да получи Бога, защото Бог, за Който той спори, не е и не може да е посочваният и обосноваваният в „доказателства“.

Пак повтарям: човешката душа дълбоко в себе си съзнава, че съществуването на Бога не би могло да се „докаже“ или „обоснове“ с усилията на мисълта, защото ако това можеше да стане, Бог не би бил повече чудесен, а значи – просто не би бил Бог. Нищо „Божествено“ няма да има в един не-чудесен, в един – казано на границите на безумството – не-невъзможен Бог…

Но не означава ли тогава това, че „дебатът“ за Бога е по своята най-дълбока същност винаги един дебат за Чудото, а не за Първия или за Ръководния принцип на битието; за Не-постижимия, а не за не-постигнатия? Което значи, че „до­казателство“ за съществуването на Бога би могло да бъде дадено, само ако бе възможно да се обоснове с необходи­мост, че има нещо, което е… чудно, че го има; че има нещо, което е невъзможно да го има…

Веднага се вижда, че подобно мисловно движение не може да се извърши; че то е самопротиворечиво и за­това – абсурдно. „Има ли нещо свръх битието? Има ли нещо дори свръх възможното?“ Този, а не някакъв друг въпрос е синонимен на въпроса „Има ли Бог?“. И затова трябва да е съвсем ясно, че неговият отговор по никакъв начин не би могъл да представлява някакво „логическо“ или „диалектическо“ положение.

Ако на някого това заключение изглежда обезсърчително, или пък твърде радикално („фидеистко“), ще си позволя да му обърна внимание единствено върху обстоятелството, че всъщност, ако се осмелим да бъдем напълно откровени – ни­кому и не трябва един „необходим“ („по необходимост” съще­ствуващ) Бог. Наопаки – дори когато за Него се искат или се строят „доказателства“, Бог, Който е Бог на вярващите и Бог, Когото не приемат невярващите, в най-дълбоките пластове на опита си остава – и за двете групи хора – Бог, Който „по логи­ката на нещата“, не просто не „трябва“, но дори – не може да съществува. Но съществува – отвъд битието – и именно затова е Чудо: чудото на Божественото събитие. Обърнете внимание, че на човека всъщност никога не му е същински нужен един съществуващ съгласно „логиката на нещата“ Бог. Напротив: Бог в собстве­но-екзистенциалния смисъл на тази дума е чудесния, свръх-рационалния, свръх-възможния. Обърнете внимание след туй на широко известния факт, че обикновено за първи път в живота си хората се обръщат към Бога, когато попаднат в ситуация, в която нямат повече нищо, към което да могат да прибягнат; когато нищо вече не може да се осъществи или да се избегне „по логиката на нещата“.

Дори ако, изхождайки от религиозно-нравствена гледна точка, ние обявим тази практика за непохвална; ако осъдим тази практика на обръщането към Бога едва и единствено в случаите на пределна немощ и несъстоятелност на нашия „аз“, ние не можем да отречем, че именно въпросната практика дава най-яркото свидетелство за това кой е фундаменталният, най- базисният „атрибут“, с който се явява Бога дори на крайно бедните откъм религиозна съзнателност хора; дори на хора­та, които обичайно изобщо не се обръщат към Него. Коя е – да го кажем така — най-първата „асоциация“, която дори ра­дикално непосветеният прави и е склонен да направи в определени случаи с понятието за Божествеността. Неотрицаемо е, стру­ва ми се, че тя е „свръх-възможността“, чудесната сила и възможност.

Ако обаче тази асоциация прави дори човекът, който оби­чайно няма в себе си дори памет за Бога, то колко повече и колко по-здраво я има в сърцето и в ума си онзи, за когото Бог заема централно място в тях. Ако тази асоциация, каз­вам, има за Бога даже човекът, който не се моли и не мисли за Него в обичайния си живот, не означава ли това, че въпрос­ната „чудесност“, въпросната „отвъдност-на-логичността“ и е онова, което е най-същественото, най-натрапващото се в понятието за „Бог“.

Да, трябва да го кажем: Бог (и това действително най-доб­ре знае човекът, който поне веднъж в живота си Го е имал не заедно с много други „неща“, а когато не му е оставало абсо­лютно нищо) е Онзи, Който е след всичко, Който е свръх дори само абстрактно-възможното, Който бива достиган от зова ни не „някъде“ („тук“ или „там“, „далече“), а – след вся­ко „къде“…

И всичко това се усеща в човешкото „Боже!“. „Боже!“ – да го кажем така – по определение се произнася от бездна (“de profundis”) – от без-дна, т.е. от дълбочина, която няма дъно, която е не-проходима и не-изчерпаема…

Нека помислим – кога извикваме с най-голяма яснота, с най-голяма пронизителност (а значи и „проницателност“) името на Бога? Не ли, когато няма нищо друго, което ни остава; не ли, когато няма никаква дори възможност повече? Казано дръзко: името „Бог“ изглежда е полярно-тъждественото на „нямането-на-каквото-и-да-било“, на „не-възможно“-то, на „никъде“-то.

…Близкият ми е тежко болен и това се е разбрало, когато на операционната маса лекарят го е отворил и е видял с очите си метастазите на рака разсеяни по цялото му тяло, „изяли“ вече повече от половината му вътрешност, която не може да се „създаде“ отново… Близкият ми ще умре, не е възможно да не умре. Какъв ужас! – Боже! Боже, Господи, помогни, помогни ни!…

Чуйте това „Господи!“, защото именно в тези случаи може да се долови и да се схване какво значи „Бог“ – какво точно значи и какво определено не значи (по признанието на стене­щото – и за това не можещото да не издаде истинското си знание сърце). А то значи: макар да не съществува никаква възможност близкият ми да не умре, аз утвърждавам не-възможността, призовавайки чудото на Не-възможния!

Нима ми е нужен Бог, по-друг в сравнение с Този? Нима бих се осмелил сега да утвърдя Бог, по-различен от това? Нима бих приел такъв – Бог, Който е? Та мен ми е нужно тъкмо онова, което не е! – Бог, Който е възможен? Та на мен ми е необходим Онзи, Който не е възможен!

Да, има случаи, когато ми е потребно и когато ми е достатъ­чно съществуващото, когато се задоволявам с възможното. Но тогава ме задоволява и ми е достатъчно именно то – съще­ствуващото, възможното, а не Бог. Когато ми е нужно обаче не-съществуващото, не-възможното – едва тогава и преди всич­ко тогава, призовавам Бога.

Защото Той е отвъд съществува­щото и отвъд възможното, защото Той е Чудото – Чудото на божествеността.