0
2294

Свят, пълен с истории за разказване

„Ще се видим пак“, Свежа Дачева, издателство Scribens, 2019 г.

Магда Абазова

„Никога не се радвай прекалено много на доброто и никога не страдай прекалено много от лошото“ – това казва санитарката в един родилен дом, когато открива разплакана млада майка, която тепърва ще се учи да живее с мисълта, че детето ѝ не е като всички останали.

Първата прозаична книга на Свежа Дачева – „Ще се видим пак“, събира трийсетина кратки разкази, в които времето сякаш спира за момент, ритъмът на всекидневния живот се нарушава и героите успяват да видят онова, което досега им е убягвало – цвете, израснало сред нищото – между паветата на тротоара; птица, която е кацнала пред прозореца; високото дърво отсреща или жената срещу тях – пълна с истории за разказване, защото „всички, които са живели повече от половин век на тази земя, са препълнени до пръсване с истории и дори цели многотомни романи“.

Свежа Дачева също има много истории за разказване – събрани от всички краища на света. Разкази от Колумбия, България, Швеция, Италия – истории за хора, които са ѝ пресекли пътя, но и истории, които звучат автобиографично. Защото разказът как едно малко дете се научава да изследва произхода на всеки един шум в тъмното, не може да бъде друг, освен автобиографичен.

„Отделях се от слабо осветената пътека и потъвах в топлия летен мрак. Сетивата ми се изостряха като на подгонено животно, постепенно свикваха с тъмното и аз виждах как едно сухо листо от засадените край оградата царевици ми се усмихва с бледа лунна усмивка и ми маха за поздрав или как сребърна жабка ме гледа с любопитни очи. Никой не ми искаше злото. Тези мои съвсем спонтанни самотерапии не само ме излекуваха от страха от тъмнината, но предизвикаха у мен доверие и укрепиха вярата ми в доброто.“ („Небесен празник“)

Свежа Дачева е позната като фолклорист, етнолог, тя е преводачка от шведски и поетеса, и това личи в прозата ѝ, която е много образна, богата на неочаквани метафори. Има и нещо друго, което е характерно за тези кратки разкази – те сякаш се съпротивляват на формата, някои от тях приличат на етюди, на поетични миниатюри, на есета. Но всичките са конкретни, разказват ни истории, които разомагьосват света – показват ни как функционира и какви сили го движат отвътре. А всичко започва съвсем обикновено.

В разказа „Най-високото стъпало на Исусовото стълбище“ една жена просто изпуска старата порцелановата форма за печене и тя става на парчета. Но нищо не е такова, каквото изглежда – жената застава на колене пред режещите парчета, защото те я връщат в началото на емигрантския ѝ живот преди двайсет години в Рим, когато купуването на този съд се превръща в символно начало – опит за поставянето на основите на един бъдещ дом, когато изобщо няма надежда, че това ще се случи скоро, когато не се знае кога и в коя точка на света ще се установи това семейство.

„Тази порцеланова форма стана символ на дома, на семейното огнище, на петгодишния изгнанически път през Истанбул и Рим. Без работа, без гражданство. Беше нещо като нашия път в пустинята към Обетованата земя. Какво трябваше да забравим? Какво трябваше да научим?“, пише Свежа Дачева.

В този сборник с разкази Свежа Дачева е не само поет, но и внимателен наблюдател, а също и умел разказвач, пълен с истории за споделяне.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияНакъде след Борисов?
Следваща статияВ епохата на глупостта