Соня Станкова, една от най-активните и креативни български фотографи, получи тази година наградата „Пловдив” за проекта си „Лицата на Пловдив”. Той бе представен през 2019 г. по време на Европейската столица, макар че – по думите ѝ, тя продължава да работи по него. Мащабното артистично предприятие включва близо 600 снимки на пловдивчани: идеята е накрая да се материализира в книга с данни за всички участници в тази продължителна и трудоемка „фотосесия“, начената преди шест години, още през 2014 г. Соня разяснява намерението: „Фотографията е документ за времето и портретите, които съм правила, аз съм ги направила така, че градът да присъства в тези портрети. Това е документ за хората, които са живели в този период, за това как е изглеждал Пловдив, как сме изглеждали всички ние”. Когато миналата година показва снимките на хората, тя ги съчетава заедно с 50 изгледа от града, което е важен момент за разбирането на нейното творчество: Соня Станкова сдвоява образите, съединява ги, за да получи в резултат едно съчетание, в което личностно, историческо и природно са неотделими едно от друго, образувайки неразкъсваем и неразбиваем конгломерат.
Това тя нарича „Абстрактна реалност” – на 6 октомври точно с такова заглавие ще представи своите фотографии в Градската галерия. Соня обича парадоксите, тази ѝ любов със сигурност има пръст в избора на наименование. Абстракция ще рече отвличане от действителността, реалност пък е самата действителност, неин синоним. Така абстрактната реалност придобива две различни, даже съвсем обратни посоки на движение/снимане: отдалечаване от действителното, от тук и сега; приближаване към действителното, към тук и сега. По този начин фотографията в разбирането (и в изпълнението) на Соня Станкова се явява амбивалентен акт, двойствен и нееднозначен. Зареден с многосмислие. И независимо какво снима, какви образи избира да запечата на филмовата лента, тази двойственост, това сдвояване на различни, та чак полярни обекти в творчеството ѝ винаги присъства, винаги е налице.
Млада жена, прилича на мулатка, с буйни къдрави коси и изразително лице е насочила премрежен поглед срещу древноегипетска маска с широко отворени очи, с големи уши и леко деформирани нос и уста. Моделът е облечен в полупрозрачен тюл, отпуснал се е спокойно на стола – съсредоточен е и взрян. Но не, поправям се, не в артефакта насреща, някъде съвсем другаде е взрян – в други глъбини, в други дълбочини. За разлика от нея маската я гледа с широко отворени очи – сякаш не тя, а момичето изниква от недрата на времето. По-очертаните, по-стабилните, по-устойчивите форми са тези на младата жена; маската е по-раздвижена, по-разтичаща се. По-ефимерна. Но е такава само в горната си част, в долната е повече закрепена. Може би защото се е опряла на изправен с широката си част палет, издигнат почти като непробиваема стена пред жената. Тя обаче не забелязва и него, дори не бих казал, че го игнорира: просто не го вижда, не го регистрира като наличност, абсолютно невидим ѝ е. Абстрахирала се е от него. И цялото това (не)взаимодействие се случва в една обсегнатост/досегнатост, която е като че ли потопена някъде на морското дъно; стихията на водата е обградила и момичето, и маската, и палета, превръщайки ги в някакви призрачни същества, неземни обекти; сенки. И ето как в едно биват събрани съвремието + историята + природата, образувайки сплав, която обаче е колкото здрава, толкова и миражна, химерична. Соня Станкова ни вкарва в едно нереално пространство, което е колкото отвлечено, толкова и конкретно; колкото абстрактно, толкова и предметно; колкото фатаморганно, толкова и осезаемо. Сдвояване, че дори и утрояване на сенките, които в заедността си, в съ-поместеността си създават впечатлението, че взаимно се уплътняват и дори с битие се даряват…
Разбира се, Соня Станкова не би била този толкова интересен и впечатляващ артист, ако би разрешила едно такова еднозначно тълкувание като моето, без да го разколебае и разклати. Има тя снимка, в която се стопява моделът, не историята: момичето е обърнало гръб на ренесансовата колонада, но това я е осъдило на прозирност, отчетливо виждаме единствено лицето ѝ: който обръща гръб на миналото, изчезва за/в настоящето. Може би единствено сред природата се получава онзи синхрон, в който модел и обкръжение са в пълно съгласие: скалите и морската пяна сякаш създават голата женска фигура, тя излиза от тях както някога отдавна, в правремената е излязла и Афродита… Друго разколебаване е фотосът, представящ ни сякаш снимана отвисоко земна повърхност: линиите са се разтекли, разструили са се и са се разлели, но и тук можем да стигнем до извода, направен по-горе: това е моментът, когато история и съвремие са се разтопили в почти неразчленима маса, връщайки се към първичния хаос, където всяка форма е неустановена, предпоследна. Само не знам къде или по-точно – кога да разположа тази снимка: дали е създадена тя преди човешката слепота за историята, или пък след нея. Но когато и да е създадена, тя е предупреждение. Вярно, красиво предупреждение, приковаващ цветен образ – жълто, синьо, черно, бяло, обаче така разплавено, че нищо не може да го събере, нищо не може да го задържи да не се разпадне. Красотата му е измамна – това е красотата на разрушението. А от нас зависи дали това разрушение ще го позиционираме преди нас, или след нас… Получава се сиреч отново сдвояване, но ако в другите си творби Соня Станкова сдвоява съвремие и история, то тук сдвоява изначалното in illo tempore (Мирча Елиаде) заедно с прокобата на Апокалипсиса.
На ход сме вече ние, сенките, ние, сенките тук и сега: накъде? накога?…
