Обществено-политическите конспирации и конспиративни теории, митовете, легендите и сказанията в съвременна България не знаят граници. По тематично разнообразие, по размах на фантазията, че и по абсурдност и нелепост те надвишават и действителността.
Един от тези митове е митът за „Гранични войски”, за благородството, за патриотизма, за героизма на граничаря, бдящ денонощно на граничната полоса и охраняващ, видите ли, с риск за живота си НР България от злонамерени външни врагове. И ако допреди няколко десетилетия граничните наряди охраняваха Народната Република физически, днес те охраняват Република България метафизически – чрез вълнуващите спомени на ветераните от „Гранични войски”, които ден и нощ преизпълват мрежи и медии до изнемогване. Само пустите му врагове си останаха неведоми и до ден днешен, и до ден днешен те така и не бяха издирени, идентифицирани и обозначени поименно – тяхно местожителство си остана дълбоката анонимност, конспиративността, в която тънат. Казвам и до ден днешен, защото, както споменах, и сега пред очите ни средствата за масова информация преливат от носталгични, затрогващи спомени и възхвали по адрес на родните граничари от близкото комунистическо минало. Нещо повече – декорирани с безчет фотографии на гранични застави и непристъпни телени заграждания, на войници, придружени от стражевите си кучета и стиснали насочени към невидимия враг цеви в ръце, тези колкото въодушевени, толкова и опечалени словоизлияния нарастват неудържимо с времето. Тях явно демокрация не ги лови – колкото повече се отдалечаваме от тоталитаризма, толкова и тонът на тези публикации става по-патетичен. Обстоятелство, което подсказва, че отдалечаването ни от еднопартийния деспотизъм е само времево и механично – не и същностно. Лично мене тази механичност ме плаши, но тя явно радва милиони мои сънародници. Обстоятелство, с което трябва да се съобразявам – демокрацията го изисква. Тъкмо угнетен от това си съобразяване пиша и тези нерадостни редове.
Патетизмът и носталгията на многобройните хранители и пазители на граничарското ни минало не са случайни – под водачеството на Партията-ръководителка, която мандат след мандат тихомълком се завръща на гражданската сцена, възхвалата и идеализирането на границата и на граничаря беше неотменна част от идеологическата пропаганда. Която бе вездесъща, проникваща във всички клетки на битието – дори интимните вълнения не бяха пощадени от нейното неумолимо настъпление. Около лагерни бригадирски огньове и по пионерски и комсомолски събори и забави зазвучаха песни като:
Малкото прозорче ти недей затваря –
напиши писмо до граничаря!…
А още невръстни, в детските градини и в началното училище още, преди да пламнат по вратовете ни пионерските връзки, ние рецитирахме стихове като:
Граничар е моят батко –
граничар ще съм и аз!
Всъщност целият кичозен лиризъм бе закономерен – той целеше да легитимира и възвеличава, да придава значимост на едно поприще със съмнителна морална репутация. Защото истината за държавните ни граници и за охраняващите ги „Гранични войски” бе противоположна на официалната картина. Какво да се прави – пропаганда, както откровено призна идеологът на нацизма Гьобелс, се прави не с истина, а с лъжа. Лансираната ден и нощ от медии, от форуми и институции лъжа бе, че „Гранични войски” охраняват страната ни от злонамерени външни врагове, от диверсанти и шпиони, решени да проникнат в страната ни, да плъпнат като вредители из нея и да ни напакостят, но рискувайки живота си, доблестните граничари изстрел след изстрел възпират, прогонват и убиват класовия враг, обезпечавайки мира и спокойствието на гражданите на НР България.
Така че всички тези повествования са си чиста проба конспиративна теория, мит, легенда и небивалица. Докато истината е обратна. И тя е недвусмислена: външни врагове НР България нямаше – вярно е, че Гърция и Турция бяха членки на НАТО, но НАТО е отбранителен съюз – не само по устав, а и на практика. Така че държавната ни граница в онези сурови и зли времена се охраняваше не както би било нормално, от външни врагове, от диверсанти и агресори, а в обратната посока – отвътре навън, сиреч от собствените ни съотечественици, от окаяните родни бежанци, дръзнали с риск на живота си да прекрачат граничната полоса и да потърсят утеха и щастие в Свободния свят. А да стреляш по тези невъоръжени сънародници и връстници е видимо, несъмнено престъпление. Престъпление, което често те превръща в убиец, преди още да си навършил 20. Защото не стреляш ли, позволиш ли на беглеца да се измъкне зад Желязната завеса, като редови граничар ти подлежиш на сурови наказания.
Тук е мястото да взема под закрила наборните войници от „Гранични войски” – те не са виновни, че са станали граничари. Военната повинност в НР България, за разлика от редица европейски страни, бе задължителна – в „Гранични войски” е разпределила донаборната комисия новобранеца и избор той няма. Да съжалява наборникът за този си зъл жребий е логично и човешко – да се гордее обаче с граничарската си служба, да я рекламира днес в снимки и сладникави възпоменания като патриотичен дълг и служба на Отечеството е позорно. Вярно е, че главната морална вина за пограничната престъпност носи тоталитарната държава, превръщала набор след набор младежите ни в убийци, но това не те освобождава автоматично от твоята лична, от твоята собствена морална отговорност. Отговорност, която предполага поне искрица гузна съвест в морната памет.
И аз съм минал през кошмарите на БНА – макар и, за моя радост, не на гранична застава. Още като донаборник обаче, като средношколец още неведнъж съм се питал, какво ли бих направил, ако ме бяха разпределили в „Гранични войски” и ако в хода на поредния си наряд трябваше да преследвам с оръжие в ръка бежанец. Ако го застрелям, ме чакат куп облаги – безценни награди като домашен отпуск, плат за костюм, повишение в чин, пари в брой и пр. Ако не го застрелям обаче, ако му позволя да се измъкне, ме чакат военен съд и затвор, който с нищо не е по-хуманен от концлагерите на нацизма и на Архипелаг ГУЛаг. Тогава как ли бих постъпил?
Съзнавам, зная със сигурност, че наградите нямаше да ме съблазнят – не си падам по награди, дори те да са литературни. Щях ли обаче да намеря куража да не натисна спусъка и така да попадна зад решетките? Не зная – зная само как бих желал да постъпя. Желал бих да не стрелям, каквото и да ми коства това. Точен отговор обаче може да даде само конкретната, реалната, изявената ситуация – не и размислите върху нея. Не се и съмнявам, че за мене подобна обстановка щеше да се превърне в една от онези кошмарни гранични ситуации на екзистенциалиста Ясперс, които нямат умозрителен отговор – отговорът съдържа само конкретната действителност, житейската практика, изживяното, пропитата с невинна кръв гранична полоса. Щастлив съм, че жребият ми спести тази мъчителна дилема. Иначе една безпощадна, една неумолима, една убийствена действителност щеше да се превърне за мене в драматичен морален изпит, който и до днес не зная дали, как и доколко щях да издържа. Надеждата да го издържа беше налице, налице беше обаче и безнадеждността да се проваля – зависи как щеше да приключи пламналият в младата ми душа двубой между страха да стана в първа младост убиец и страха в първа младост да попадна зад решетките и така да опустоша целия си бъдещ живот.
Чувствах се щастливец и нещастник едновременно. Бях късметлия, доколкото не попаднах в „Гранични войски”, и бях нещастен, че за разлика от моите западни връстници, бях заставен да служа в една национална армия, която бранеше не свободата и независимостта на Отечеството ми, а господстващото в това Отечество мракобесие. Което ще рече, че собственото си робство трябваше да охранявам. А по-тежка, по-непоносима морално и психологически охрана аз не зная!…
Изглежда съм охранявал зле и общонародното, и своето собствено робство, защото със заповед на министъра на отбраната, армейски генерал Добри Джуров, когото родните митомани също славят и прославят като юначен родолюбец, ме разжалваха от старшина-школник на редник и откачих само на косъм дисципа. Но това е, както се казва в края на всеки подобен текст, друга тема.
