Тези дни една незнайна девойка ме помоли чрез мрежата да поразкажа кое-що за соца – интересува я близкото ни национално минало, което по понятни причини тя познава само от разкази, спомени и публикации. Впрочем не точно мен и не само мен помоли незнайната девойка – помоли всички, живели в онези вече като че ли позабравени времена. А аз съм един от тях – ветеран от дебрите на тоталитаризма съм. И като такъв се почувствах лично заговорен от любознателността на младата дама, която по собствените ѝ думи била объркана и дезориентирана. Споделените официално и неофициално спомени от родното народовластие се оказали толкова противоречиви и несъвместими взаимно, че вместо яснота, те само неяснота породили в развълнуваната ѝ девича душа.
Всъщност аз се зарадвах на любознателността на момичето. Интересът към националното ни минало значи загриженост и отговорност и за националното ни настояще, и за националното ни бъдеще. А нейното поколение явно нехае за това ни минало. Едно минало, в осветляването и преработването на което ние, неговите застаряващи вече питомници, играем особена роля. Една историческа роля, за която се оказахме неподготвени. Тъкмо затова след рухването на комунизма ние, българите, предпочетохме да загърбваме, вместо да разкриваме и преработваме. Правехме го от малодушие, от безволие, от леност. Да преработваш, значи да се конфронтираш и с господстващата политическа конюнктура, и със самия себе си, а подобна конфронтация не е ведра – тя преминава през болката. Както обаче неведнъж съм отчитал, спестяването, заобикалянето на болката е по-присъщо на човешката природа, отколкото изживяването на болка – дори когато тази болка е лековита. Така че този ни жалък опит да надхитрим собствената си история е пагубен по своите последици – благодарение на тази ни андрешковщина днес рецидивите на комунистическото мракобесие се радват на едно небивало възраждане. Възраждане, което настоящата ни слепота обещава да пренесе в бъдещото. За разлика от милиони свои съвременници и носталгици по добрите стари времена, аз гледам на подобен пренос във времето не като на надежда, а като на отровна опасност. А това задължава, то ме подтиква към заемане на гражданска позиция – позиция, която аз нямам моралното право да си спестя. Дори само защото съм живял в онези сурови и зли времена, защото съм бил не само техен свидетел, а и участник в тях.
А понеже не е участвала и съучаствала в онази конюнктура, спомената девойка иска от нас, участниците и съучастниците, да ѝ разкажем кое как е било. Аз откликвам с готовност на молбата ѝ – настоящите редове не са нищо друго, освен частица от безконечния ми разказ за близкото ни историческо минало.
И така, моята събеседничка иска да знае под сянката на какви забрани и ограничения сме живели тогава ние, възпитаниците на Моралния кодекс на строителя на комунизма, какво ни е било разрешено и какво – забранено, иска да научи.
Ще започна отговора си с това, че забраненото беше много повече от разрешеното. Като се поразровя в старата си памет, установявам, че забраните и ограниченията край нямаха. Те ни дебнеха отвсякъде и на всяка крачка. И то така, че битието ни заприлича на договора, който писателят драматург от „Театрален роман“ на Булгаков подписва с Независимия театър. Този договор се състои, доколкото си спомням, от цели 150 точки, всяка от които започва с думите „Авторът няма право…“. Изключение прави една-единствена точка, която започва с предупреждението „Авторът се задължава…“.
Забраняваше се и на нас – какво ли не. Забранени ни бяха например задграничните пътувания. И не просто ни бяха забранени, а и дръзнехме ли да нарушим тази забрана и да прекрачим на своя глава в чужбина, по държавните ни граници заставите на „Гранични войски“ стреляха по всеки бежанец на месо. Народната република явно считаше социализма за толкова щастливо местожителство, че не позволяваше на никого да напусне неговата територия и да я замени с територията на злия и прогнил Запад. Нещо повече: страната ни не само беше обградена и завардена от въоръжени граничари, от стражеви кучета, от бодлива тел и кльонове, а и от охранявани и недостъпни за редовия творец на благата гранични зони, в които попадаха цели села и градове. Ако, да речем, аз като силистренец исках да отскоча до Петрич, това можеше да стане само със специален придружителен пропускателен документ, наречен открит лист и издаван от Народната милиция само на политически благонадеждните. А политически благонадежден аз не бях – безнадежден бях политически. Всички ние пък – надеждни и безнадеждни – битувахме в суровата сянка на крепостническия закон за жителство. Наричам го крепостнически, защото той закрепостяваше всеки към родното му място. Ако аз, силистренецът, поисках да заживея в София, това беше кауза пердута. Една кауза, която можеше да се превърне в реалност, само ако успея да сключа фиктивен брак със софиянка. Което аз така и не успях да сторя – не си падам по фиктивности. Тъкмо затова пребивавах инкогнито на столична земя, тъкмо затова МВР ме арестуваше, предаваше ме в ръцете на „Транспорта милиция”, която пък ме подкарваше по етапите, за да ме препредаде на ОУ на МВР-Силистра.
Толкова за свободата на придвижване.
А сега да преминем към другите зачитани и незачитани човешки права и граждански свободи. Нямахме правото да поддържаме връзки със западни чужденци – това беше опасно. Нямахме правото да се черкуваме – това беше още по-опасно. Нямахме право и да притежаваме чужда валута – това беше от опасно по-опасно. Нямахме право да слушаме чужди радиостанции – това пък беше най-опасното. Опасно беше и да не упражняваш общественополезен труд – безделието беше наказуемо. Наказуемо и опасно беше и общуването с Всевишния – да се черкуваш и дори само да пристъпиш в черква по Христовите празници беше рисковано. Подобно своеволие можеше да ти донесе дори уволнение от работа или изключване от университета. Най-опасни бяха обаче противодържавните приказки – за един прошепнат политически виц можеше да попаднеш в затвора или в някой от изтребителните ни концлагери. Регламентиран беше дори външният ни вид – за дълга коса и брада преследваха и арестуваха на поразия. От подобни преследвания и арести можеше да ни спаси само киноцентърът в Бояна. Мечта на всеки столичен студент беше да получи от киноцентъра служебна бележка, че като статист участва в масовките на някой исторически игрален филм, за което му се разрешава временно да носи по четнически и хайдушки дълга коса и брада. Но и до такава вълшебна служебна бележка аз не успях да се добера – затова Народната милиция ме арестуваше, стрижеше и бръснеше до голо под път и над път.
И всичко това – в един исторически момент, в който дългокосото и дългобрадо хипарско движение в Западна Европа и в Северна Америка процъфтяваше с най-живописните си цветове, всеки западняк (и дори всеки югославянин) имаше в джоба си международен паспорт, с който можеше да обиколи на воля целия широк и пъстър свят, а американските астронавти стъпиха без паспорт и виза на луната. Каква влудяваща несправедливост само – моите западни и югославски връстници обикалят безгрижно светове и космоси, а аз, гражданинът на НР България и жител на най-прогресивния обществен строй, и до родния Петрич не мога да отскоча!
Ето така живеехме, линеехме и вехнехме ние, гордите творци на благата, в най-добрия от световете – като истински бели негри, като крепостници в крепостничество. Затова, когато един наш поет, един сънегър и съкрепостник запя:
Искам да съм негър
в щата Алабама.
Искам, но не може –
бяла беше мама,
ние му повярвахме – себе си разпознахме в стаената печал на сатиричната му песен.
