Начало Книги Сега приказките започват с „имало едно бъдеще време“
Книги

Сега приказките започват с „имало едно бъдеще време“

1424

Разговор с Алберт Бенбасат

Може би е съвсем вярно, че животът започва и завършва с детството и големите неизбежно стават малки, каквото е заглавието на прекрасния мемоарен роман на Алберт Бенбасат („Когато големите станат малки”, изд. „Колибри“, 2023). Написан в жанра на еврейско-израелското разказване (да, има такъв!), той представлява гроздовиден наратив, в който мисълта на разказвача следва всъщност тази на децата – неподредена, прескачаща, вземаща повод от едно, за да залитне към друго, преди отново да се завърне, оформяйки една плътна мемоарна сплав. Въпреки изкушението да го припознаем като изцяло „еврейски“ и да потърсим обичайните еврейски стереотипи, изкушени от името на автора, истината е, че в детството на Бенбасат обаче може да се разпознае почти всеки негов връстник, израснал през 50-те и 60-те. Изобщо всеки, живял поне малко социализма – независимо от етническата му принадлежност.

От друга страна, този роман дава реална повествователна плът на минаващото за Георги-Господиново инвентаризиране на социалистическото минало. Докато в предишната си книга „Изгубени вещи“ („Колибри“, 2020) писателят-вехтошар прави нещо подобно, събирайки в кратки разкази онези предмети, които отдавна вече са излезли от употреба или не съществуват в съвремието, то сега, в „Когато големите станат малки“, той преразказва бита на цялото си детство. Да, именно бита, защото е изумително колко ежедневно-веществен (съставен от „случки, думи, физиономии, дрехи, предмети, животинки, парчета от биографии“) е останал светът в паметта ни за онова време. И колко безкрайно прозаично в своето изумително вълшебство е детството. През онези бедни години на тепърва ковящия се социализъм, когато столицата като че ли все още се възстановява от войната, подема се строителството на базови за режима архитектурни жалони и така нататък, то съвсем няма как да е особено гиздаво. Но:

„Както казва Рей Бредбъри, за децата грозните неща не са грозни. Аз не познавах по-красивите, нямаше например с какво да сравня нашия двор, къщурката, нужника, улицата, затова и не можех да ги намеря за грозни“.

Вехтошарите отдавна са изчезнали, но Алберт Бенбасат събира старите си неща/спомени – „неподредени, мозаечни, хилави, но за мен – необикновени“. Именно за тях разговаряме с него. А въпросите са малко по-дълги просто с цел да заместят рецензията за книгата:

Нека започнем този разговор от толерантността – тази преекспонирана, преупотребена и често поругавана дума. Живота на първата улица в живота си определяте като „жив пример за етническа толерантност“. И в същото време другостта на всички се усеща, уж бива използвана за инцидентни подмятания или за ограничения, стереотипите са нещо нормално (крадливостта на циганите; думите „чифут“ или „мангал“, на които явно никой не се обижда; възкликването на самия ви баща: „Еврейски работи!“). Как са били възможни и двете? И въпрос на оздравителна или на насилена чувствителност тогава се оказва фактът, че днес, макар и да не се спазва, има някакво обществено споразумение, че подобни неща са абсолютно неприемливи?

В моя израз за етническата толерантност от времето на ранното ми детство има ироничен подтекст, леко намигване към съвременните лозунги, които за мен си остават повече лозунги, тъй като действителността често ги опровергава. Просто ние живеехме в преддверието на Ючбунар, етнически шарена, бедна и „селска“ махала (село вътре в града), и другостта не се разпознаваше като нещо вън от обичайното. Етносът си беше естествена принадлежност. Не се обиждахме на „чифут“ или „мангал“, най-малкото защото веднага можеха да ни го върнат с обратния епитет. Общувахме помежду си, без да обръщаме внимание на различията, общата бедност сякаш ни обединяваше. В централната част на София, където се преместихме в края на 50-те години, условията бяха различни, там съществуваше едно социално „осредняване“ и то беше пропускливо към малцинствено сегрегиране, без то да бъде нарочно афиширано. Антисемитизмът се явяваше в латентна форма – той можеше да бъде усетен, когато по някакъв повод ти натякнат, че си различен. Не се случваше много често, конюнктурата го потискаше. Срещаха се например изрази като „Вие евреите…“ еди-какво си. Такива изявления до ден днешен ми внушават неприятни усещания за разделение, дори противопоставяне. Защото аз никога не съм се делил и никога не съм искал да бъда делен. Но ме делят, макар и „толерантно“, иначе казано в позитивен план (е, невинаги).

Да, всъщност пишете, че „религията, обичаите, еврейският бит почти отсъстваше от битието ни“. Как тогава сте знаели какъв се „водите“ все пак?

Нямаше как да не знам, че съм евреин, след като нося еврейско име и фамилия, родителите ми – също, а повечето ми роднини са в Израел. Това си е даденост, изяснена и в книгата. Останалото е благодарение на баба Рашел, с която имахме много силна връзка – както аз, така и брат ми Йосиф, който е основен герой. Не че Рашел беше кой знае колко религиозна. Ходеше „на кал“, т.е. в синагогата, повече за развлечение (дано е ясно какво влагам в тая дума) – други развлечения тя почти си нямаше. Там се виждаше с други евреи, споделяше проблемите си, оплакваше се, похвалваше се, те правеха същото. Това беше и начин да поддържаш своята народностна принадлежност. Водеше и мен в синагогата, докато бях малък, аз пък  наблюдавах и „записвах“ в паметта си. За баба обичаите и празниците се явяваха битийна предопределеност, неизменна част от съществуването, откакто се бе появила на тоя свят. Тя никога не скъса с тях. При нас, децата, възпитавани в атеистичен дух, еврейските маркери се проявяваха в храната – готвенето на разни еврейски манджи и сладкиши, както и в шпаньолския език (джудезмо, ладино – езикът на испанските евреи), чийто основен носител беше баба Рашел, но също така и родителите ни, макар че те, за жалост, го избягваха при общуването с нас, децата. Минаваха на шпаньолски, за да не разберем онова, което не беше за нашите уши. Започнах полека-лека да разбирам този език основно от приказките на баба, но уви, не го владея говоримо.     

Добре, но езикът е принадлежност, памет. Много от преселващите се в Израел евреи не предават на децата си родния български, поне според мои данни. За вас с Йосиф пък ладиното/шпаньолския е по-скоро екзотика, „крилати фрази“, откъслечни изрази и поговорки. Като загуба ли го виждате сега, или като неизбежна дан към интегрирането?

Позволявам си да не се съглася с първата констатация. Родният език за българските евреи в миналото всъщност са два езика. От една страна, шпаньолският (за сефарадските), от друга – българският. Всички изселници, поне по онова време, предаваха на децата си езика, говореха си го и вкъщи, и в приятелка компания заедно със шпаньолския, който също се препредаваше. Отделно учеха упорито иврит и се социализираха чрез него. Това са сведения от първа ръка от мои роднини. Първите родени след изселването деца проговориха и дори прописаха на родния език. Така е някъде до 60-те години на миналия век. По-новите поколения, естествено, се отдалечиха от българския, за тях роден език е ивритът, но всички изпитват унаследен пиетет към България.

Моят роден език е българският – на него съм проговорил, на него чета и пиша. Отказвам да ме етикетират като чуждо тяло. Доказал съм принадлежността си към България, към културата, образованието и науката ѝ, колкото да им е неприятно на някои. А шеговито предаденото в книгата присъствие на шпаньолския език не е екзотика, а интегрална част от самия ми живот. Той звучеше катадневно в нашия дом, баба и приятелките ѝ общуваха на него, смесвайки го с българския и други балкански езици, от които заимстваха думи и изрази. Както съм написал – тези баби пребиваваха в полиезична среда (шпаньолско-българско-турско-гръцко-румънска). Не бих могъл да си представя моята книга без всички тези детайли, тя би изглеждала невярна и безцветна.   

А тази типична за еврейското ви обкръжение нерелигиозност от онова време беше ли свързана по някакъв начин с левите убеждения или причината е друга – може би рехавостта на общността, друго?

Казвал съм и съм писал, че българските евреи по принцип не са особено религиозни – поне моите наблюдения са такива. Родителите ми също не бяха. Да, те, както и повечето ненапуснали България евреи, бяха с леви убеждения. Но и тези, които заминаха и останаха в Израел, макар да не бяха в болшинството си левичари, също не се отличаваха със силна религиозност. Според мен роля за това има до голяма степен близостта ни с българския етнос, интегритетът между двата етноса. Също така защото на Балканите съжителстват много етноси, които си влияят в социокултурен план, както и в езиков, битов, че дори и в религиозен. Така се формират общи народопсихологически черти. Българинът, ако трябва да сме честни, също не е особено религиозен, „отчита се“ пред Бога на празниците и по скръбни поводи, но не присъства постоянно в черквата, не се моли всекидневно, не познава Стария и Новия завет. Темата е доста обширна, а моята компетентност не е достатъчна. Изразявам само субективни преценки, разказвам моите си спомени. Може би други имат различни.

Много книги напоследък говорят обяснително, в образователен ракурс, за близкото минало. Вие също го правите, макар и на места. Означава ли това, че подсъзнателно авторите, живели тогава, вече пишат преди всичко за бъдещите читатели? Трябва ли всъщност да обясняваме учебникарски какво е „перодръжка“ или „манифестация“, за да бъде понятно?

Смятам се чужд на всякаква дидактика, макар че от много години се занимавам с преподавателска работа, основно университетска. За мен вещите или понятията, „изгубени“ или не, са живи човешки истории, зад тях стои човешка съдба – една или повече, те нямат давност, миналото и настоящето съ-съществуват.

Пиша за всякакви читатели, а кои ще ми четат книгите не е мой проблем. Литературата не е учебник, енциклопедия, христоматия. Тя не обяснява, не преподава уроци. В перодръжката, манифестацията, ютията на въглища и т.н. се проектира животът на поколения човеци, лош, добър или никакъв, цяла система от ценности и порядки, ако разказът за този живот чрез моите герои е интересен и вълнуващ, ако говори нещо отвъд простата случка и аретфакт, ако намери читатели, бих се радвал.   

Вашата живописна баба Рашел трудно свиква с новата социалистическа реалност и упорито живее в миналото. Има ли изобщо разлика в приспособимостта при различните поколения? Самият вие, който толкова целенасочено пишете за миналото, чувствате ли се закотвен в него колкото баба си, неудобно ли ви е в сегашното?

От книгата ми се вижда, че моята баба страдаше не от непригодност, тя просто отказваше да промени мисленето си. Имаше установен жизнен модус. Беше критична, нежели отричаща доста от порядките на социализма. Но въпреки несвикването си с него, обитаваше настоящето, написал съм го. Тя живееше с болките и радостите на най-близките си хора тук, в България, и оттатък – в Израел.

Други обаче се пригодиха, основно по-младите. Нямаше как иначе, ако искаш да си нямаш ядове с властта, да си осигуриш сносен живот, трябва да се пригаждаш. Разбира се, нещата са по-сложни – немалко хора се съпротивляваха на приспособимостта, и това се отнася и за такива с леви убеждения. Основно интелигенти – христоматиен пример е Радой Ралин, с когото бях близък.

Що се отнася до мен – в тази книга аз съм само „вехтошар на спомени“, което ще рече, че се обръщам към моето минало, моето детство, защото смятам, че за всеки индивид то е уникално. Разказът ми се води от първо лице, т.е. това са моите романизирани преживявания, моите вълнения и страхове, които са свързани колкото с мен, толкова и със ставащото около мен, доколкото съм ги схващал с тогавашното си мислене и съзнание. Трудно е да говориш след толкова години от името на едно дете, да станеш отново малък. Опитвам се да го правя. Но неизбежно тук се намесва, макар и деликатно, съвременният възрастен „азов“ герой-разказвач. Той не е в миналото, сегашен е. От тая гледна точка книгата ми е по-скоро съвременна в оценъчен план.

В един разказ на Рей Бредбъри героят е дете, което е уловило снежинка, затворило я е в кутийка и я сложило в хладилника, за да бъде единственият човек, който си има снежинка през лятото. Страхотна метафора е това – замразената, консервираната снежинка от детството. Само на „дете“ като Бредбъри може да му хрумне. Защото е от ясно по-ясно, че снежинката не може да бъде консервирана. Тя ще се разтопи, така както се разтапя детството, в което и да искаме, не можем да се закотвим. Да се закотвиш в миналото, е като да си консервираш снежинка в кутийка.

Един от мотивите в тази книга е неизбежната бедност, съпътстваща следвоенните десетилетия. Пестенето, неизхвърлянето, ремонтите и многократната употреба бележат точно обратния на днешния дух – на краткосрочната годност и наслада от притежаваното. Поразсъждавайте за това, за привързаността ни към вещите тогава и сега (бихме могли измамно да видим в онова материализъм, а в сегашното – обратното на него, но всъщност…).

Не бих казал, че вещите, притежаването са се обзценили днес. Въпросът е – кои вещи. Сега някои вещи се фетишизират, други нямат абсолютно никаква стойност. „Кодът“, ако ми позволите, е променен. Недвижимият имот например – той е фетиш. Колата – също. Мобилният телефон сам по себе си е „свещена“ вещ, дори да го смениш с нов, остава свещен. Книгите? Там нещата са относителни – за едни те са непотребни, заемат излишно място, защото не ги четат, за други са с много висока стойност, за трети наличието им е въпрос на престиж. И т.н. А когато живееш в недоимък, всичко ти е важно – дрехите, креватът, бюфетът, по-късно – при т.нар. дефицит на елементарни битови стоки, пералнята, телевизорът… Не става дума за отшумяла някогашна привързаност към вещите, а за елементарна необходимост, за стремеж към малко по-сносен живот, по-добър бит. Моята слабост към старите вещи, „изгубените“, към книгите – стари и нови, е съвсем отделна работа, извикана е от изследователските и литературните ми интереси.

Във връзка с горния въпрос, се чудех как едно бедно семейство от кварталите като вашето тогава е можело да си позволи да има „слугиня“ – една от многото прииждащи по онова време провинциалистки в търсене на работа. При това във време, в което на буржоазния ред уж е обявен бойкот…

Казваше се „домашна помощница“ – евфемизъм, по-благообразен за новата социалистическа реалност. За нашето семейство да вземем такова селско момиче, което да живее вкъщи, в града, да ни помага в домакинството, да се грижи за нас, децата, беше разрешение на социално-битов проблем. Други соц-семейства правеха същото по свои съображения. Да се цаниш за слугиня в столицата е стародавна традиция в българския социум. Литературата дава достатъчно примери в това отношение. Нямам впечатление от другите „слугинчета“, нашата Стоилка беше работлива, приветлива, добродушна, обичаше ни като най-близки хора, нас – като по-малки братя, родителите ни – като свои „кака“ и „батко“. Както съм написал, тя отглеждаше нас с Йосиф, ние отглеждахме нея. Тя стана истинска част от нашето семейство.   

Впрочем предизвиква симпатичен смях вашата Стоилка. Тя с готовност усвоява градските маниери, започва прекомерно да се конти и т.н. Отличава ли нещо тогавашните от днешните „пришълци“ в столицата?

Не мисля, че има особена разлика. Ясно е, че миграцията при социализма и днешната миграция от провинцията към големия град са все мотивирани от стремеж за по-добро съществуване. Това е най-общо казано. Мащабите, естествено, са различни, стандартите също. Но всеки избор е в една или друга степен субективен. Нашето момиче, Стоилка, беше положителен пример, въпреки контенето – тя много израсна в нашия дом, изучи се, създаде свое семейство. С други може би е било другояче – пак повтарям, всяка история е уникална.   

Може би донякъде типично за времето, и вие, и брат ви сте пристрастени по свой начин към четенето. Припомняте си за купуването на книги като за свещенодействен ритуал, почти интимен акт. Това отношение към тях не е ли отдавна влязло в онзи ваш списък на „изгубените вещи“ (по името на предишната ви книга)?

За мен книгите са най-скъпоценното нещо на света, как бих могъл да ги туря при „изгубените вещи“. За други не е така, защото никога не е било така. Обратното, те смятат книгата за отживелица, не я четат, не я пазят. Живея с книги и хора, както бях писал в една моя статия – обединявам ги, тъй като професията ми е обвързана с книгата (и литературата), която преподавам като „дух-тяло-стока“. И до ден днешен купуването на книга, нова или антикварна, при цялата ми претъпкана библиотека, е нещо като свещенодействие.

Споменавате за религиозния обичай „гениза“ – опяването и заравянето на старите книги в еврейските гробища, където да почиват за вечни времена. С коя книга/и от вашето детство бихте постъпили по този начин?

Всъщност с никоя. Нито от детството ми, нито от по-нататъшния ми живот. В „Когато големите станат малки“ казвам, че книгите са като хората, ала „не са така тленни, умират трудно и не бива да бъдат погребвани, а пазени, докато е възможно. А както се убедих през годините, това пазене може да трае много-много дълго време. Повече от един човешки живот“.

Книгата е памет, погребем ли я, с нея си отива паметта, която тя носи. Безспорно има глупави книги, вредни книги – те също са памет. Ако ги „погребем“ (в буквалния и преносния смисъл), как обществото на бъдещето ще опознае и изучи тази памет с отрицателен знак. Всичко, което говоря, обаче се обезсмисля от факта, че никоя печатна книга не може да бъде погребана или унищожена напълно. Защото е тиражен продукт. Колкото и книги да убият, изгорят, погребат и пр. (примерите са смайващо много!), винаги остава някой скрит екземпляр, остава материална следа. За съжаление, при манускриптите не е така – стотици хиляди са изгубени поради варварското им унищожаване в продължение на много векове.

От една страна казвате, че сте отгледан „с безброй страхове“, но те са като че ли най-вече за здравето ви, лекувано може би спартански по днешните стандарти. Как това се противопоставя на факта, че страхът за децата, за игрите и ежедневието им навън, почти не е съществувал тогава? Говорите за „разюзданост“, за „свободно лудуващи и скиторещи“ деца. Много ли е различно от онова, което днес споделяте с внучката си?

Страховете бяха най-вече за здравето ми, вярно. Но аз пиша как едно дете, което иска да бъде като другите – да тича, да лудува свободно – изживява тези родителски страхове като наложени забрани. Те пораждат страхове у самото дете (мен в случая) как ще се представи и как ще бъде прието в обществото на останалите деца. Сложна ситуация, допълнително усложнена от натрапените училищни правила. Децата често са жестоки към други деца, а учителите тогава нерядко разбираха педагогиката като насилие – морално и физическо.

За ежедневието навън питате. Да, родителите нямаше от какво да се страхуват, нищо лошо, нежели трагично не можеше да сполети децата им. От една страна, ние живеехме затворено, изолирано от останалия свят, ограничавани от всички страни. От друга, навън беше безопасно. В махалата всички се знаят, децата играят на улицата, необезпокоявани от автомобили, от дебнещи наркопласьори, малки и големи престъпници. Лудуването и скиторенето на малкия човек много рядко надхвърляше границите на махалата, той не можеше да се изгуби, нито да бъде отвлечен и малтретиран. Разбира се, пакости се правеха, че кое дете не е склонно към пакости, наказания също се прилагаха, в това число и физически. Да не забравяме милицията – тя беше първостепенен фактор, страхувахме се от нея повече, отколкото от Торбалан (шегувам се, но не съвсем).  

На внучката ми разказвам за тия неща, най-вече за онези игри и белѝ, характерни за моето поколение, а и по-следващите, които днес са заменени от други забавления. За нея нашите игри са екзотика, нещо като приказка, започваща с „имало едно време“. За поотрасналите сегашни деца приказките започват другояче – с „имало едно бъдеще време“, те предпочитат фентъзито, защото живеят в света на дигиталните технологии, които продуцират такива невъзможно-възможни истории, основно виртуални.

По-страшното е, че в ХХI в. между поколенията е зейнала пропаст, сегашните деца знаят повече за средновековната българска история, отколкото за тоталитарната. В училище се предпочита героиката пред трагиката. Когато на внучката ми разказвам някои моменти от близкото минало, усещам колко далече от нея са тези събития и хора, колко ѝ е трудно да ги осмисля. Защото липсва воля тази история да присъства адекватно в учебните програми, да бъде обяснена на подрастващите. Тогава ще намалеят случаите вече порасналите да възхваляват бай-тошовото време, чиито „прелести“ изобщо не познават, да развяват руски знамена на български празници, да се загръщат като с шал с националния ни трикольор.        

В днешно време у мнозинството родители страховете са далеч по-големи, защото ние знаем, че злото дебне децата ни отвсякъде. Това са горчивите плодове на мутиралата цивилизация, за съжаление. Което не означава, че тази цивилизация не дава и сладки плодове. Въпросът е в разумната консумация. Но не искам да изпадам в дидактика…

Но как все пак си обяснявате факта, че онова някогашно вълнение и копнеж по всичко Западно (филмите, музиката, танците, цигарите, вещите, привичките, предизвикващи почти благоговейно страхопочитание някога) днес у мнозина от същите хора се е изродило до неприязън и съмнение към него, в носталгия точно по обратното? Кога и защо „упадъчен“ и „корекомски“ се превърна от атестация в заклеймяване на „Гейропата“?

Ние живеехме в недостиг. Бронирано охраняван недостиг. Чуждестранните стоки и културни атрибути бяха филтрирани, забранявани. Масовите западни стоки отсъстваха от пазара, някои се намираха „на черно“ или в прословутия „Кореком“ – срещу валута, само за избрани. Думичката „упадъчен“ се употребяваше в официозната реч като синоним на модерното и авангардното в западното изкуство, кино, литература, музика, дори мода. За нас, вече пораснали, това беше глупост, използвахме думата „упадъчно“ в ироничен, дори подигравателен план. Както иронично повтаряхме мантрата „българско значи висококачествено“.

Липсващото и забраненото притеглят към себе си по-силно. А и от самолет се виждаше (наш израз от онова време!), че вносното е далеч по-качествено от родната конфекция и идеологизирания сурогат. Стремяхме се към „корекомските“ продукти, водени от илюзията, че се доближаваме до свободните западняци. При изкуството и литературата беше по-комплицирано – изискваше се време, за да бъдат осмислени причините за забраната, а ние все още бяхме малки.

Съпоставката, която правите, с охулваната от някои „гейропа“, се отнася до хора с ниски чела и тежки комплекси. Що се отнася до „гейропата“ като политическа пропаганда, самите пропагандатори са хора с двойствен морал, фалшив сам по себе си. Те с охота ползват заклеймяваните западни атрибути и модели на живеене, а величаят криворазбраното „родно“, плачат по някаква изгубена „идентичност“, отнет „суверенитет“ и т.н. Не ми се впуска в анализи, но в духа на паралелизма бих повярвал в искреността на подобни активисти, ако си хвърлят дънките от по хиляда и кусур лева и обуят например потури…

Разказвате доста за мъчителните си преживявания по физическо като болнаво и не особено подвижно дете. Но по-важното е друго: фактът, че „физическата подготовка е основата на възпитанието на новия човек. Без него той не може да бъде пълноценна личност при социализма“. Тази ужасяваща власт на физкултурниците, с която се сблъсквате, не се ли пренесе и в новото време, не страдаме ли от същия диктат в обществено-политическия си живот и днес?

Отговорът – лесният – е да. Физкултурниците, образно казано, винаги са искали власт. Сега са особено активни. Искат отново да ни подчинят, да вселяват страх, да ни направят изпълнители на заповеди, да ни военизират и мобилизират. Но сега имаме възможност за избор, тогава нямахме. Сега имаме коректив, тогава нямахме. С възпитанието на новия социалистически човек сполучиха само донякъде, доста от нас не се възпитахме в този дух. А след 10 ноември 1989 г. мнозина от изявените спортисти станаха „борци“, „мутри“, „чейнчаджии“, слуги на по-главните физкултурници, които завладяха върховите позиции. Ще ми се да вярвам, че властта им полека-лека ще премине в по-интелигентни ръце, ама кой знае…

Огромна част, да не кажа почти всички български евреи, се местят в Израел и вашето семейство също се оказва разделено. Спомняте ли си за първия път, когато най-после видяхте ареца, и първите ви мисли и усещания? Мислехте ли сам за преместване някога и какво ви задържа?

Как да не помня кога! Беше 1986 г., края на март. След близо едногодишно ходене по мъките ние с брат ми бяхме пропуснати през филтъра и успяхме да отидем в Израел за един месец. Не е за вярване, но през цялото време на пребиваването ми не ме напускаше чувството, че съм бил тук, че едва ли не в някакво неопределено време съм живял в тази страна. Едно от най-силните ми преживявания беше пред Стената на плача в Йерусалим. Описал съм го в краткия ми разказ „Писма до Бог“. В пролуките на Стената хиляди хора поставят бележки, в които си пожелават нещо. Ние с брат ми, окуражавани от братовчедка ми Естер и съпругът ѝ Ицик, също решихме да напишем и оставим бележки. Атеистично възпитан, аз зададох нелепия въпрос на какъв език да напишем молбите си, тъй като не знаем иврит. Тогава Ицик изрече със съчувствие в гласа: „Пишете на български. Бог разбира всички езици“. Изрече го на български език, беше понаучил малко от общуването си с Естер и семейството ѝ.

Израел е прекрасна страна, посещавал съм я няколко пъти, а и малкият ми син живее от доста време там. Но никога не съм мислил да се заселя в нея. Когато през 1986 г. с брат ми отидохме за първи път, ни задаваха неведнъж въпроса не искаме ли да останем. Не, не искахме. Нашите семейства – съпруги, деца, баща, бяха в България. Ако не се върнехме, чакаха ги огромни неприятности, щяхме да им съсипем живота. Но не е само това. Никога не съм си представял да живея извън България, макар че ненавиждах нашето пленничество по време на социализма. Сега мога да обикалям света, правя го и му се наслаждавам. И пак си оставам тук. Завинаги. Както пиша в „Когато големите станат малки“: „Сигурно ще бъда последният български евреин, който ще остане до гроб да живее в България“.

„Събирам спомени (…) без да знам защо. Не вярвам да са съвсем непотребни“. Кому се надявате да са потребни нашите регистрирани спомени след нас?

Разсъжденията ми са отворени, не давам отговор в книгата ми. Извън нея също не провиждам точния отговор. Това е все едно да ме попитат – ти на стари години защо ги пишеш тия неща? Не ти ли стига преподавателската и научната работа, книгите за литература и книжовност, защо не си гледаш старините? И прочие. Слава богу, не ме питат.

Чух по радиото един специалист доктор да казва, че на тая възраст спомените имали терапевтичен ефект. Не се бях замислял, но е възможно. Перифразирал съм Бредбъри и казвам: „Старостта е занимание самотно“. Ала тази самота трябва да се осмисли някак си. При мен – с друго самотно занимание – писането. Пиша, защото така съм поискал, защото се чувствам свободен да ги изкажа тия неща, които нямаше как да бъдат изказани преди публично. Значи сега им е дошло времето.    

Антония Апостолова е завършила английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Петнайсет години работи като редактор и журналист във водещи български медии. Създава литературния сайт „Литературни разговори“, в който публикува рецензии за книги, интервюта с писатели и новини за предстоящи заглавия. Преводач на израелския поет Амир Ор – „Езикът казва“ (2017). През 1994 г. излиза първата ѝ книга – поетичният сборник „Солена ябълка“. Авторка е още на книгите „Потъване в мъртво море“ (сборник с разкази, 2019) и „Нас, които ни няма“ (роман, 2021). Оперативен критик към „Литературен вестник“.

Свързани статии