Годината е 1979, 5 декември. В залата на Съюза на българските композитори няколко млади автори си позволяват нещо кощунствено за тогавашните музикални порядки. Те не се съобразяват нито с установените норми на социалистическия реализъм в музиката и изкуството[1], нито пък с установените канони на модерността, определени полу-нормативно и с недомлъвки от група амбициозни композитори, представящи себе си вече няколко десетилетия за „български музикален авангард“. И така, групата млади автори просто експериментира. При това истински и на изключително високо ниво. Сред тях са Илия Кожухаров, Божидар Спасов и Стефан Драгостинов. Спасов е завършил Московската консерватория през 1975 г., а Драгостинов – Ленинградската през 1972 г. Групата млади автори представя една нова апаратура, наречена „фотополиметроном“, изобретена от Кожухаров, която индикира симултанно, в реално време, чрез светлинни сигнали промяната в темпата, ритмическата и пластовата амбивалентност в развитието на музикалната материя. Експериментът е от изключително висок порядък и е отнесен основно към разбирането за протичане на музикалната мисъл и към различните психологически перцепции на времето… Драгостинов, естествено, има водеща роля – той е само на 31 години и хоровата му кантата „Панаирът–Политемпи1“ е получила през предишната 1978 г. Първа нaграда на международния конкурс за композитори „Гayдeaмyc“ в Холандия. А това е един от най-големите европейски форуми за съвременна експериментална музика, съпоставим с Венецианското биенале. Видно е, че става дума не само за един млад автор с идеи, но за творец с размах, мащабно експериментално мислене и с ясна визия за перспективите на творческо си развитие. През годините той написва пет творби за различни състави, които използват метода на „контролираната политемпия“, а още една от тях, хоровата кантата „Политемпи 3“, е удостоена с Голямата нaграда на международния кoнкyрc „Артур Онегер“ на Фондация Франция (1984 г.).
Годината е 1986. В претъпкана като на рок концерт Зала „България“ Стефан Драгостинов представя българската премиера на своята „Симфония за мира“ под диригентството на Иван Маринов. Такова събитие не се е случвало отдавна. Българската музика едва преживява в страната, свири се спорадично пред полупразни зали на ежегодните форуми Нова българска музика. Премиерните изпълнения на наши автори извън страната са невиждана рядкост сякаш от епохата между двете войни, когато Владигеров, Пипков и Големинов представят своите първи опуси на най-престижни световни сцени. Е, Драгостинов е решил да възвърне тази традиция и „Симфония за мира“ е изпълнена за пръв път на 21 и 22 февруари 1985 г. – рождения ден на Ротари Интернешънъл, в театър „Бейас Артес“ в Маракайбо под диригентството на маестро Едуардо Ран, възпитаник на Джулиард скул, Ню Йорк, диригент, под чиято палка оркестърът процъфтява. През тези години Венецуела е един от големите музикални центрове не света, в който Хосе Антонио Абреу развива своята El Sistema, а един от неговите знаменити ученици е Густаво Дудамел. Българската премиера на творбата на Драгостинов предизвиква фурор и това е съвсем естествено. Съчетаването на най-нови композиционни техники с едно свежо и неподправено ренесансово мислене на музиката е впечатляващо. Драгостинов вече е написал „Пет строфи по Леонардо“ за смесен хор и оркестър и още пет симфонии, една от които спокойно може да бъде мислена за прототип на минималистичната музика. „Симфония за мира“ впрочем е неговата шеста симфония. Е, и още нещо. Драгостинов успешно разчупва тъжната практика на така наречените „последни премиери“ – еднократни, вяли и нескопосани изпълнения на посредствени музикални творби. Неговата музика е ярка, запомняща се и продължава да се изпълнява при това многократно. Такава е и съдбата на „Симфония за мира“, изпълнявана многократно през следващите години.
Годината е 1989. Драгостинов написва знаменитата си симфонична творба „Хорал на Кристала“ и започва работа по записите на цикъла от три диска Bulgarian Polyphony, който ще бъде издаден от токийския звукозаписен гигант Victor Entertainment, Inc. Пак по това време, през пролетта, Съюзът на българските композитори провежда своя предпоследен конгрес и се опитва тихомълком да се пригоди и преустрои към някакви нови, смътно променящи се „социо-културни“ условия. Заседанията текат вяло и повечето автори се вълнуват от това дали ще бъдат избрани в ръководството и кога ще има отново коктейл. Само двама от композиторите поставят смислени въпроси. Единият от тях е Александър Танев, който задава реторичния въпрос: защо датата 13 март 1913 г. е изписана на гипсовите фризове на Военния клуб, където протичат заседанията. И си отговаря сам: „Това е денят на превземането на Одринската крепост през 1913 г., когато побеждава обединеният български дух! А вие, какво правите днес….?!“. Вторият е Стефан Драгостинов, който единствен поставя въпросите: какви творчески стратегии ще развива в бъдеще Съюзът; как ще се грижи за отделния творец, за артистичното израстване на изявените личности; дали българската музика иска да изяви свои лидери, както например Пендерецки в Полша, и най-вече за реорганизацията на Съюза на българските композитори в гилдия от съвременен тип… Въпросите му остават без отговор, но явно в следващите десетилетия Драгостинов активно мисли и работи в тази посока. Позицията на независим творец е нещо ново за страната, като тази философия остава все още неразбрана у нас. Драгостинов все пак я отстоява стоически през годините.
„Ала на най-много неща все пак ме научиха тази река и моят предшественик….“
Херман Хесе, „Сидхарта“
В природата често се срещат места, запълнени с плитка вода и някаква ниска растителност. Те се образуват най-често от запълване на хлътнали местности с мътна вода или утайки от близкопреминаващи реки или поройни дъждове. Това не са езера и водата в тях е почти неподвижна и често застояла. Нерядко, за дълги периоди от време културните процеси в различни страни попадат в такива плитчини, които някои наричат мочурища а други – блата. И трябва да се намерят достатъчно смели, понякога безумни люде, които да започнат да извеждат хората от тях, или други, които просто да ги подминат. През годините Стефан Драгостинов настойчиво научи немалко от нас да бягаме от такива пространства и да се потапяме в Реката на Живота. Той и до днес обича бурните реки и тяхната бистра и чиста вода, като се потапя с изключително удоволствие в техните бързеи и се наслаждава по най-вироглав начин на участъците с голям наклон, благодарение на който водата тече бурно и с висока скорост. Той е скочил още от началото в Реката на Живота и се взира и вслушва във всичко, покрай което тя преминава. Някои от тези звуци идват от прозрачната тишина на природата, други от тях са кристалите на птичето пеене, а трети пък са многовековните традиции на пеене на хората около реката. А Драгостинов с особена, при това голяма любов попива невероятната природа на всичките тези звуци, на нашата музика, тази на преките ни предшественици и най-вече тази на многовековните ни фолклорни традиции.
Годината е 1994. От 1974 до 1994 г., за цели двадесет години, Стефан Драгостинов работи в Държавния ансамбъл за народни песни и танци „Филип Кутев“ кaтo диригeнт, а от началото на 90-те и като негов главен художествен ръководител и директор. Под негово ръководство през 1991 г. Ансамбълът осъществява едно знаменито турне в Япония, където осъществява записите на 3 компактдиска, тиражирани в 1 500 000 екземпляра от издателската къща „Виктор“. През 1994 г. Драгостинов основава своята формация „Драгостин фолк“, с която изнася ежегодно концерти в България и множество страни по света. С тази формация той записва и продуцира десетки невероятни аудиоалбуми със своя авторска музика, вдъхновена от съкровищницата на българския фолклор. Две невероятни по своята красота издания могат да бъдат открити в аудиофилските сбирки по целия свят – тиражите им естествено са изчерпани. Това са „Ключът към тайнството“ и „Звуковите икони на България“. Икони, които са написани на основата на събрани от него през годините автентични старинни фолклорни мелодии от различни кътчета на България. Тези скъпоценни камъчета от дълговечния дух на българина са станали и основа на стотици авторски песни, миниатюри или балади, които вече десетилетия наред създава Стефан Драгостинов.
Годината е 2004. С идването на пролетта Стефан Драгостинов започва да преподава в Департамент „Музика“ на Нов български университет, където води курсове по композиция. С годините той сформира клас от изявени студенти, които представят успешно страната ни на редица международни конкурси. Сред тях са млади автори, чиито имена тепърва ще чуваме, като Емерих Амбил – лауреат на международния конкурс по композиция „Проф. Марин Големинов“, на конкурса „Млади виртуози“, на „Еуфония“, Белгия, и на редица още други форуми за съвременна музика; Валерия Крачунова – лауреат на Седмия международен конкурс по композиция „София 2015“ и носител на специалната награда на Седмия международен конкурс по композиция „Проф. Иван Спасов“; или Мина Ефремова – лауреат на ХХI международен конкурс за композитори „Земята и хората“ и носител на специалната награда на Седмия международен конкурс по композиция „Проф. Иван Спасов“. За изминалите 10 години студентите от програмите по композиция в Нов български университет носят на страната ни над 20 отличия от авторитетни международни конкурси по композиция. Един впечатляващ наистина резултат. Учителят Драгостинов им говори за музика, предава им майсторството на изящната си композиционна техника, въвежда ги в една нова за България творческа философия, основана на любовта към музиката и националните традиции, съчетана обаче с най-нови модели на композиционно мислене. През юли 2011 г. Стефан Драгостинов е удостоен със званието „Почетен професор“ на Нов български университет за изключително високия му принос за създадения от него клас по композиция в Университета.
Годината е 2016. Драгостинов създава своята уникална по рода си творческа лаборатория и стартира своята „Първа работилница по композиция в Нов български университет“. Тя се превръща в традиция и в ежегодно артистично събитие, което събира десетки млади и възрастни автори от страната и чужбина. Лабораторията е своего рода духовно пространство за обучение, за експерименти, за различни по рода си свободни активности на участниците в нея, място за философски размисъл върху музиката. До този момент в нея са участвали десетки композитори, започвайки от невероятно талантливия 7-годишен виолончелист от Националното музикално училище Дарин Ламбрев и стигайки до 70-годишен колега на Драгостинов, който следвайки пътя на Дао, продължава да усъвършенства своето майсторство.
Отново в 2016 г., през май, на Московския Пасхален фестивал, както и през ноември в Концертната зала на НМУ „Любомир Пипков“, Стефан Драгостинов представя своя пореден вокален шедьовър. Това е обемният вокален цикъл, наречен „Верски песни“, изпълнен от Камерен хор „Драгостин Фолк Национал“ и инструментален ансамбъл. Този невероятен авторски цикъл има своите звукови опори във вековните кодове на византийската, църковнославянската и българската фолклорна музика. За своите „Верски песни“ Стефан Драгостинов споделя:
„Този труд е плод на полувековно мое „взиране“ в т. нар. религиозни песнопения, изпети извън Христовия храм. Всъщност, и до ден днешен не съществува точно определение – какви са, именно, тези песни?… Религиозни…? Духовни…? Обредни…? Божии…? Народни, селски, свързани предимно с битуващите местни обичаи и вярата, духа и упованието на българския род в най-трудните му години на съхранение на национална и духовна идентичност…? Много от тези песни „докосват“ приемствено хилядолетната византийска традиция, генетично свързани с нея, и се явяват интересни нейни продължители; десетки са запазените музикални примери, отстояващи тази позиция.“
Впрочем в московската преса известният музиколог и изследовател на съвременната българска музика д-р Валерия Федотова определя „Верски песни“ на Стефан Драгостинов като „уникално явление в света на музикалната култура“.
Годината е 2018. Само преди седмица, на 12 април, ден след свещения за Драгостинов ден на 70-годишния му юбилей, Софийската филхармония под диригентството на Борян Цанев представи премиерата на най-новата му творба Terra Bulgara. Един великолепен нов бисер, зареден с невероятна енергия, съчетаващ интензивен минимализъм с невероятен български дух. И отново ще цитирам автора:
„Идеята за тази пиеса се върти в главата ми от доста време. В основата е залегнала мелодията на очарователната котленска песен „Дойде си Паню пашата“, известна още като „Мъдрó хоро“.
Песента е изпята лично на Стефан Драгостинов от един от най-невероятните български музиканти и педагози, знаменития фолклорист проф. Стоян Джуджев.
„Знаех я – от учебника му. Но „на живо“ не бях я чувал; а Учителят, като запееше, го къдреше тихичко, хрипливо-дрезгаво, притваряйки очи в унес и блян.
„Важното е да го докараш на макам и кахър! Ама и да е слънчево!“ – казваше поучително.
Страхотна песен. Усетил, че ми се е харесала, на изпроводяк, Учителят рече: „А-а, каква сила блика отвътре! Симфония!“. Подкокоросник!
През всичките изминали години от тогава насетне, тая песничка ми е бръмчала в главата. И, тихичко, все съм си я тананикал.
А споменът за реченото от Стоян Джуджев все не ми даваше мира. И тъй, след половин век, най-сетне събрах кураж и реших да се опитам отново. Дано да сполуча!“
В най-стария библейски смисъл, така, както може да бъде видяно в текстовете на Тората, думата юбилей (евр. יובל yūḇāl, идиш yoyvl) се използва за обозначаване на празненствата, свързани с честването на големи и значими личности, след като са минали многобройни години. В един тесен смисъл yūḇāl означава също така и годината на приключване на един цикъл от седем шмита. От своя страна, шмита е седмата година от седемгодишния селскостопански цикъл, назначен от Тората. Yoyvl обозначава също така и силния, пронизващ звук на шофара – изработен от рог на специално отгледан овен – който отбелязва и огласява настъпването на свещения ден Йом Кипур от свещената, юбилейна година. И до този момент книжниците спорят дали юбилейната година е последната година от цикъла на седем пъти по седем години – тоест 49-годишнината, или настъпва при навършването на следващата 50-а година. В случая това няма значение, защото ние имаме невероятното удоволствие да честваме цикъла от цели десет, изключително плодотворни шмита, които изпълни маестро Драгостинов, и да се подготвим да наблюдаваме следващите също така плодоносни за Стефан Драгостинов поне седем шмита!
[1] [1] Социалистическият реализъм е нормативно определеният художествен метод в изкуството от 30-те до 90-те години на ХХ век, представляващ естетически израз на социалистическата концепция за света и човека, обусловен от епохата на борба за установяване и създаване на социалистическо общество.
