Това лято най-сетне успях да попътувам, а значи и да поразгледам и поразмишлявам на спокойствие. Затова сметнах, че си заслужава да споделя нещо от видяното и помисленото. За да съм честен с теб, читателю, ще те предупредя, че текстът ми не е коментарно-аналитичен. По-скоро е визионерски. Най-напред малко информация за плана, който възнамерявах да следвам по време на пътуването. Бях решил да направя неголям тур и да защитя по този начин вписването си в категорията турист, към която бях приел да принадлежа за период от десетина дни. На този фон сигурно няма да ти се види като незначим детайл от картината обстоятелството, че на задния капак на колата ми пише GL – абревиатура, която според познавачите идвала от Gran Turismo/ Lux. Трябва да призная, че въпреки разумната вътрешна съпротива нерядко капитулирам пред изкушението да откривам скрити връзки между нещата. Поради тази ми слабохарактерност откритието за кореспонденцията между намерението да бъда истински турист и номенклатурата на класа, в който попада личният ми автомобил, ме развълнува и изпълни с допълнителен смисъл пътешествието, или поне идеята ми за него.
Стана така, че тръгнах седмица след атентата на бургаското летище. Загиналите и пострадалите в него, като изключим шофьора на автобуса, бяха туристи. Също като мен. Също като мен тръгнали на своето лятно пътуване. В деня преди да отпътувам си отиде и мой близък приятел. Не знам дали двете събития са ми повлияли (сигурно е така), или вината е в меланхоличната ми по принцип душа с метафизична нагласа, но още докато напусках София, се улових да се извръщам назад, за да не изпусна гледката на едно мъничко гробище. Винаги съм се вглеждал в тези места, само че този път ставаше нещо с мен – напредвах през страната към Черноморието и единственото, върху което задържах поглед, бяха те – гробищата. Пътувах и сравнявах, дори направих няколко скици. Пътят ми вървеше през дъбовата пустиня на Странджа и Сакар, а после през вече ожънатите до кожа хълмове на Одринска Тракия, като трябваше да ме отведе до беломорския бряг. Крайната ми цел беше пристанищният град, общуващ tete a tete със стърчащия в маранята от морето Самотраки. Фарът на града (който за малко щеше да се окаже завързан със здрава метална верига за един друг порт на Черно море) е най-открояващото се в него. Друга забележителност е не много добрият спомен, останал у някои местни жители и техните потомци от последното гостуване на българските войски там.
Карах през Гърция и наблюденията ми върху гробищата се обогатяваха, а мисълта за тях ставаше все по-жилава и все повече превземаше съзнанието ми. Пейзажът по тези места е пленителен, но взорът ми блуждаеше с безразличие по съблазнителните извивки на релефа и зеленото благодушие на маслините и лозята, и все търсеше да зърне някъде иззад последната къща на преминаващото покрай колата село… гробищата. Може би сте забелязали, че християнските гробища в Гърция се отличават рязко от българските. Първото, което се набива на очи, е самото разположение. Навсякъде, където това е възможно, са на хълм, за да се открива широка и хубава гледка. Приближите ли се повече, веднага ще ви впечатли дисциплината в начина, по който са организирани тези пространства. Ъглите, под които се засичат алеите между редиците с гробове са близо до идеално правото в геометрията, бдящите над мястото кипариси и пинии са строени като ангели-пазители, нарисувани от Арнолд Бьоклин или някой прерафаелит, а мраморът на надгробните плочи е по-бял от Платоновата белота сама по себе си (auto to leukon). И особено когато го залее лятното егейско слънце. Съвършено полираният камък сякаш е намерил своя най-естествен, органичен и необходим завършек в кръста отгоре – целта, формата и ентелехията на тези късове материя, би казал Аристотел вероятно. Гръцките гробища говорят за внимателна грижа и за неувяхващо чувство на дълг към покойниците, както и за отговорността пред тяхната памет. Паралелът с покрусата, издишвана от често полегналите и буренясали гробища в България ме връхлетя бързо и безпощадно. Наблюдавах едно малко гробище недалеч от Дедеагач и си дадох сметка, че в Гърция гробищата са вписани в топоса на живите. Макар и там тези паркове обикновено да са разположени в периферията на населените места, те не изглеждат като мястото, където животът свършва, като неговия предел или неговото друго, а напротив, като интегрална част от пространството, в което протича и се възпроизвежда животът на общността. А при нас не е така, помислих си, и отчаянието ме стисна за гърлото.
Но тогава, някъде по средата на тези мисли и съпътстващите ги емоции, (всъщност, заслужава си да се помисли дали емоциите са акциденции на мислите, заедно с които вървят, или е обратното) ме прониза идеята… Идеята за новия, алтернативен на всеки съществувал до момента вид туризъм. Представете си бъдещето – посещения на гробища като отделна и независима форма на туристическо преживяване на действителността. (Зная, че Пер Лашез и гробовете на Моцарт и Щраус са туристически атракции, но това не е същото.) В цял свят туристическите дестинации губят все повече идентичността си, обезличават се, унифицират се, от което туристите с право се оплакват. Да, такъв процес се наблюдава и при гробищата, но те все пак остават по-консервативни, встрани от помитащата своеобразията глобализация, защото са здраво свързани с локалните култури и традиции. Осенилото ме прозрение почти незабавно ангажира цялото ми съзнание и не след дълго се сдоби със своето по-детайлно разработване, благоприятствано от прохладата на крайбрежната таверна, в която намерих спасение от августовската жега. Какво е състоянието на туристическия бранш в световен мащаб в наши дни, мислех си. Безмилостната конкуренция, предизвикана от свръхпредлагането и пренасищането на пазара на такъв тип услуги принуждава икономическите субекти, действащи в тази сфера, да търсят всевъзможни начини за разнообразяване на индустрията. Самите потребители или ползватели на туристическия продукт са жадни за инвенции и изискват диверсификация на неимоверно бързо остаряващите в така сложилата се ситуация оферти. Като резултат от наблюдаваните тенденции, в последните двайсетина години станахме свидетели на невиждан преди бум в процеса на спецификация на родовия субстрат на туризма. Модерната бизнес практика вече познава респектиращо число видове и подвидове на туристическия продукт: еко-, селски, градски, ловен, конен, риболовен, културен, музеен, поклоннически, секс- гей-, алкохолен и т.н. (Диайреза, която би респектирала и вече споменатия по-горе Аристотел!) Ясно е, значи, че потенциалът на гробищния туризъм трудно може да бъде надценен. Веднъж етаблиран, той притежава всички шансове да бъде свежата, живителна струя, способна в условията на световната икономическа криза и смазващата конкуренция да осигури животоспасяващия медикамент за немалък процент от сражаващите се на туристическия фронт стопански субекти, и преди всичко за по-малките от тях.
При това не бива да оставяме без внимание и един друг съществен идиом на гробищния тип туризъм, а именно това, че по самата си природа той е адекватен на изискванията на времето, бидейки отворен към синтеза. Помислете си само, че със самото закупуване на пакета предпочелите тази форма на почивка клиенти ще получават възможността да влизат в избраното от тях гробище с нагласата на културния антрополог или на етнолога, например, за да се отдават на изследване и съпоставяне на различните културни или етнокултурни модели, наблюдаващи се в отделните страни, региони или населени места. Или пък ще оползотворяват ваканцията си, разглеждайки поне една дузина гробищни комплекси от социологическа, а защо не и от социално-историческа или от чисто историческа перспектива. Имуществено разслоение и идеологическа принадлежност, художествени пластове от различни епохи, всеки един със собствената си стилистика… Сетих се за туристите, запалени по историята на изкуството, по епиграфиката, археологията…. Какво излиза? Че гробищният туризъм събира в себе си всичкото това многообразие.
Визиите ми за бъдещето на новия туристически модел се развихряха в узерията на рибарския квартал на Александруполис и нямаше какво да застане на пътя им, когато дойде и върховното прозрение – че нашите си, български гробища вече са с една крачка пред останалите в предлагането, тъй като са в състояние да обогатят преживяването на туристите и с още нещо – с посещения на гробове на вампири. Наистина, засега вампирски погребения бяха открити само в Созопол и Велико Търново, но самото наличие на две такива находки по нашите земи вече е недвусмислен знак за това, че в най-близко бъдеще археолозите ни ще започнат да се натъкват на вампирски некрополи навсякъде из страната. Вън от всякакво съмнение е, разбира се, че по този елемент на гробищния туризъм ще се окажем в условията на зверска конкуренция с румънците, но неизбежната поява на такъв проблем не бива да разколебава инициативността на българските туроператори. Хубаво ще е все пак, браншовите организации в България още отсега да предприемат някакви изпреварващи ходове, за да осигурят на своите членове преднина в надпреварата с румънците. Би могло да се потърсят начини за регистрирането на патент от рода на ендемичен вид или порода вампири на основата на морфологичните белези на индивида от погребението в Созопол, например. За това ще е нужна и политическа воля, естествено. Фантазията ми набираше страшна скорост, но усетих, че узото ми е дошло в повече и че е най-добре да си полегна.
На връщане, вече в България, включих радиото и разбрах, че цялото общество жужи заради някаква статия в немска печатна медия, в която българският олинклузив и туристическата ни услуга като цяло били направени на пух и прах. Дебатът беше сериозен, мненията – най-различни, някои обясняваха проблема на българския туризъм с аргументи от арсенала на културната антропология и народопсихологията. Слушах и леко се усмихвах, защото вече не се страхувах за бъдещето на туризма ни. По едно време спрях до едно селско гробище, открехнах портичката и влязох. Видях потъналите в трева и плевели изкривени плочи, нащърбените кръстове, наклонилите се пирамидки, петолъчките, по които отдавна не беше останало червено, ръждясалите фенери без стъкла. Спрях и ми стана необичайно спокойно и светло. Може би защото, поглеждайки нагоре към светлината, процеждаща се през листата над мен, в ума си чух онова „…в месте светле, в месте злачне, в месте покойне“… Поседнах в злака до един гроб и разбрах, че в Гърция май съм прекалявал с узото.
С благодарност към Клифърд Саймък и Аристотел от Стагира
