Доминиращите теми в международния конкурс на София Филм Фест тази година се оказаха социалната проблематика – обществено ангажирана или семейно-битова, и „грешките на младостта”.
Международният конкурс на 21-я София Филм Фест съдържаше някои семпли, добре разказани сюжети с различна степен на въздействие върху публиката, но при всяко положение гледаеми и разбираеми, което не винаги е валидно за фестивалните творби, особено в конкурсите за първи и втори филм. Тук ще стане дума за 7 от 13-те съперници.
Доминиращите теми в тази подселекция се оказаха социалната проблематика – обществено ангажирана („Безбог”) или семейно-битова („Стига си ми гледал в чинията”, „Моето щастливо семейство”), и „грешките на младостта”, били те престъпно-бунтовни („Лошо влияние”, „Сняг”), или свързани с емоционалното съзряване („И после светлина”, „Лъжливи луни”).
Голямата награда на СФФ 2017 бе присъдена на българо-датско-френската продукция „Безбог“. Филмът на Ралица Петрова е много интересен и като изключим дразнещата „неуловимост” на някои части от диалога (поради което българските зрители трябваше да си помагат с английските субтитри), е реализиран в най-добрите традиции на европейското кино. „Безбог“ е пример за това как художествените качества на една творба могат да бъдат оценени по достойнство, дори когато ви оставя емоционално неангажирани. Защото студенината и отстранението са като втора „кожа“ на историята за една абсолютно безчувствена, все още млада медицинска сестра, която се грижи за възрастни хора и краде личните им карти, за да ги продава на черния пазар. Безразличието на Гана към чуждия и собствения й живот е като ехо на обществения климат, в който живее, и нещо като защитна броня (също като морфина) спрямо грубия реализъм на безрадостното съществуване. Образът на главната героиня търпи развитие, което поддържа зрителското любопитство до последната минута на филма, а дебютът на писателката Ирена Иванова в ролята на Гана заслужава аплодисменти.
Мотивът за битовата „недостатъчност” ни пренася в Хърватия. „Стига си ми гледал в чинията” (реж. Хана Юшич) е доста изнервящ (вероятно умишлено) филм. Две поотраснали „деца” все още живеят с родителите си в малък апартамент в крайморско градче. Синът е бавноразвиващ се, дъщерята е покорна, бащата е деспотичен, майката е вечно мрънкаща. Необяснимото равновесие в семейния дом се взривява, когато властният баща получава удар и е прикован на легло, а 27-годишната му дъщеря Марияна решава да заживее според собствените си правила. Взаимоотношенията са дразнещи с претенциите, които всеки член на семейството проявява спрямо останалите, емоциите са притъпени, сведени до битовизъм и постоянно недоволство, а безнадеждността за промяна потапя сюжета в депресивна пасивност. И само осъзнаването на взривоопасната кротост на Марияна поддържа любопитството от историята, която криволичи мъчително в този бездеен провинциален свят, на ръба на абсурда, едновременно съвременна и застинала във времето.
Грузинската трагикомедия „Моето щастливо семейство” (реж. Нана Еквтимишвили, Симон Грос) дава друга перспектива към съвместното съжителство на три поколения в един апартамент. Решението на 52-годишната учителка Манана да напусне семейството си и да заживее самостоятелно, без съпруга, порасналите деца и родителите си, е чудесен повод за надникване в грузинската народопсихология. Недоумението на цялата рода на Манана относно нейното внезапно и необяснимо поведение разкрива много елементи от живота в това общество, връзките между съпрузи, родители и деца, мъже и жени… Сюжетната конструкция се изгражда постепенно, с хумор в драмата и ирония в мелодрамата, без да бърза, някак кротко (като самата Манана – уморена, но сякаш просветлена), с леко съзерцание към вкуса на всекидневието и настойчиво внимание в обрисуването на всеки един от основните персонажи. Разказът тече паралелно с размисъла, който поражда в съзнанието на зрителя, ту наслагва тъга, ту предизвиква раздразнение, което бързо се сменя с усмивка и съчувствие, и във всичко случващо се на екрана откриваме безпогрешно корените на грузинската житейска философия.
Отношенията деца-родители заемат важно място и в чилийския филм „Лошо влияние“ (реж. Клаудиа Хуайкимила), който сюжетно се колебае между тийнейджърския бунт и етническите конфликти, провокирани от протестните действия на индианците мапуче. Младият Тано е сърдит на целия свят малолетен престъпник, който вместо в изправителен дом е изпратен в селото, където живее почти непознатия му баща. Гневът на момчето, нежеланието му да се подчинява на правилата на възрастните и непризнаването на авторитети се сблъскват по неочакван начин със стоицизма и униженията, на които е подложен негов връстник – индианецът Чео. Кроткостта на Чео би могла да подхрани агресията на Тано, но двете момчета са аутсайдери, всеки по свой начин, и осъзнаването, че сходствата са повече от различията им, вероятно ще спаси бъдещето и на двамата. Обществено ангажираната линия във филма звучи малко наивно и изтъркано документално, но отношенията между младежите и възможността всеки да открие света през очите на другия се отличават с неподправена искреност.
Юношеско неподчинение, което едва балансира по ръба на престъплението, откриваме и в „Сняг” (реж. Емре Ердоду) – най-необикновения турски филм, който може да ви се случи на един фестивал, защото не е нито артистично „отнесен”, нито регионално специфичен. По младежки бунтовен, див и абсолютно космополитен, сюжетът ни среща с Мюзейен, която завършва училище, но вместо да се грижи за бъдещото си образование, предпочита да се размотава с неблагонадеждните си приятели и престъпното си гадже, да се бие, да краде от магазините и да се друса. Филмът не е потискащо черноглед (нито морализаторски), а атмосферата като от „Трейнспотинг” е разнообразена с хапливи забележки и омаловажаващо чувство за хумор, точно когато ви се струва, че ще стане играчка-плачка. Пристигането на полубрата на Мюзейен – младеж от различна социална среда, дава тласък на конфликти от различно естество, промъква се аромат на потенциална трагедия, но развръзката ни отвежда в съвсем неочаквана посока. „Сняг” е динамичен въпреки миговете на наркотично безвремие, а режисьорът ни увлича в безпристрастно наблюдение на греховете на едно объркано поколение, без да натрапва оценки и присъди.
„И после светлина” на Константин Божанов („Аве”) ни среща с друг объркан младеж – 16-годишния Павел, който напуска българската си майка в Лондон и тръгва тайно за Южна Франция, където живее идолът му – художникът Арно, при когото се надява да започне работа. Така разказан, сюжетът изглежда доста типична история за съзряването на едно момче и сблъсъка му с неприятните истини за света на възрастните, но… фабулата не мисли така. Събитията са подредени в обратна хронология и това връщане назад, към началото на бягството, придава на пътуването на Павел неочаквана перспектива. На места диалозите са твърде обстоятелствени, а забавеният ритъм може да събуди досада, но хитрината с обърнатия ход на времето поддържа нарастващото любопитство не „какво предстои”, а „как е било”. Когато осъзнаете трика, сте готови да простите многословието и очаквате с нетърпение „предишната” среща – филмът се разгръща като галерия от образи, които маркират пътя на младия художник в целеустременото преследване на мечтата за творчество и признание, а ирландецът Бари Кьоеган е чудесен в ролята на Павел.
Малко по-големи, но не по-малко решени да осъществят желанията си са шотландците от „Лъжливи луни” (реж. Филип Джон). Майкъл и Тор са доведени братя, които се сблъскват с обичайните проблеми на прага на съзряването – изплъзваща се любов, неразбиращи родители, нови изкушения, стремеж към себедоказване и т.н. Разпознаваемостта на грижите им в никакъв случай не прави филма предвидим и безинтересен, защото най-ценното в него са характерите, взаимоотношенията и атмосферата, породена от тяхното взаимодействие.
„Рошавите” образи на двамата младежи – почти връстници, но абсолютно противоположни като темперамент и светоусещане, неочакваната толерантност на родителите им и свободолюбието на младата Кейтлин, която Майкъл и Тор срещат по пътя към Глазгоу, забъркват коктейл от комични и емоционални моменти, любопитство, бунтарски дух и тръпката да си жив. „Лъжливи луни” е добър пример за това как една семпла забавна история „по пътя” може да се превърне в прозрение за стойността на връзките, които ни свързват с най-близките хора.
Без оглед на наградите и критическите оценки, международният конкурс на София Филм Фест определено имаше какво да предложи на публиката през 2017 г.
