Начало Филми Фестивали Сенките на мечтите по здрач
Фестивали

Сенките на мечтите по здрач

3923
Ели Скорчева в „Уроците на Блага“, режисьор Стефан Командарев

Тази година на 41-вия фестивал на българския игрален филм бяха присъдени две големи награди Златна роза. И двете бяха за невъзможността на героините да понесат несправедливостите на живота. Първата бе за вече триумфиралия в Карлови Вари филм на Стефан Командарев „Уроците на Блага“, който получи и наградите на публиката и на СБФД, както и Наградата за операторско майсторство на Веселин Христов. Темата за телефонните измамници е все още актуална, особено за самотните пенсионери. Във филма Блага, бивша учителка по литература (актрисата Ели Скорчева получи Награда за женска роля), става жертва на точно такива ловки мошеници. Знае се, че те са недосегаеми, защото имат закрила отнякъде. Откъде точно, е въпрос на догадки, но полицията изглежда с вързани ръце. Напрежението се подсилва от факта, че възрастната, самотна учителка е събирала тези пари с много лишения, за да откупи гробищно място и да изгради надгробен паметник на съпруга си. Сблъсква се с грозните правила на гробищната администрация и е принудена да плати непосилна за нея сума, при това за броени дни. Проблемът на Блага е, че е обсебена от намерението си, което я поставя пред тежък избор. В хода на действието, за да изкара бързо тези пари, тя приема да бъде въвлечена в престъпната схема на телефонните измамници. И започва дългият път към нейната морална деградация. Тя започва да мами не само доверчиви като нея старци, а накрая се опитва да измами и самите мошеници. За това цената, която трябва да заплати, е много висока. Тя сякаш не го осъзнава. Откъде една почтена учителка по литература ще познава законите на подземния свят? Вместо нея жертва на наказателните екзекутори става нейна ученичка – емигрантка от Украйна. И това е часът на големия избор за възрастната учителка – да спаси своята ученичка и да си понесе последиците от страна на крадците или да избяга. Блага чува от стълбите крясъците на девойката, но бяга навън без никакво колебание. Не осъзнава, че за нея това е само отсрочка и рано или късно ще заплати на крадците за измамата. За мен решението на Блага остава не докрай изяснено. Може би чудесното актьорско изпълнение и интелигентското излъчване на Ели Скорчева правят труден за възприемане такъв обрат в постъпките на нейната героиня. Изход от тази ситуация не е предвиден. А надгробният паметник? Вероятно тази мисъл, обсебила съзнанието ѝ, е повлияла на нейните все по-укорими постъпки. Много силен филм за старата учителка Блага, една самотна клетница без закрила отникъде.

Втората Голяма награда Златна роза отиде при филма на Яна Титова (Награда за режисура и Награда на критиката) „Диада“. Заглавието е социологически термин, дефиниращ най-малката възможна група в социума.

Маргарита Стойкова в „Диада“, режисьор Яна Титова

Дида (актрисата Маргарита Стойкова – Наградата на град Варна за незабравима дебютна роля) и Ива (Петра Черноречка) са неразделни съученички и приятелки. Двете представляват крайностите в нашето съвременно общество. Дида е от маргинално семейство, живее в малка панелка с безхаберен и впиянчен баща. Подчертано агресивна, зле възпитана, непризнаваща никакви официални авторитети, например учители. Ива е от богато семейство на парвенюта, разполага с пари и възможности, но е привлечена от решителния, доминантен характер на Дида. Въведението е доста дълго, но разкрива важни черти от характерите на двете. Скандалното поведение на Дида всъщност е вик за помощ и предупреждение към евентуални насилници. Ако трябва да определим накратко Ива, тя е перфектният шопинг клиент – лекомислено глупава, но пък с безгранични финансови възможности. Иначе и на нея никой от родителите ѝ не обръща сериозно внимание. Откупуват своята отчужденост с все повече пари. Дида се бори сама. Във всеки и всичко вижда враждебност, безчувственост и нулева загриженост, и не без основание. Поведението ѝ е силно укоримо, но зад него прозират самота и отчаяние. Има мечта. Да замине при майка си в САЩ и да учи изобразително изкуство. Има талант, но го крие, за да демонстрира непукизъм и пренебрежение към училището. Учителите са представени като фигуранти в една отблъскваща педагогическа матрица. Единствената, която понякога ѝ обръща внимание, е майката на Ива. Богата безделница, която макар и формално я пита как е, гладна ли е, добре ли е – прости, но човешки неща. За да събере пари за билет, Дида прекрачва всякакви морални норми на поведение, но това за нея е въпрос на едно по-добро бъдеще, в което искрено вярва. До момента никой не я е оценил и самата тя също сякаш не оценява себе си в морално отношение. Ключов е моментът, когато най-после разговаря по интернет с майка си, която е в САЩ. Тогава осъзнава, че е напълно сама в този свят, изоставена от всички, дори от самата си майка. Този смазващ удар е пресъздаден много талантливо и убедително от младата актриса. Героинята ѝ винаги е гледала живота право в очите и е действала спрямо своите разбирания. Но сега, при провала на единствената ѝ мечта да учи рисуване с надеждата да се развива, Дида психически се срива. Малка е и не е допускала, че блатото на проваления живот е навсякъде – и тук, и оттатък океана. В едното блато е баща ѝ, а в другото – майка ѝ. Общото между тях е, че дърпат Дида надолу към житейското дъно.

Финалът е тежък, драматичен, неочакван. Бруталната картина на убийството е спестена, но въздействието върху зрителя е мощно. И се сещаме за честите съобщения в медиите за грубо насилие сред тийнейджърите, често с фатални последици, но дали се замисляме какви драми и трагедии стоят зад всичко това?

Във филма „Добрият шофьор“ режисьорът Тонислав Христов (Награда за дебютен игрален филм, Награда на младежкото жури) представя двама неудачници (изиграни чудесно от Малин Кръстев и Герасим Георгиев-Геро – Диплом за поддържаща роля) от периферията на обществото. Клетници, в чиято ценностна система на първо място са парите, каквито те нямат, и които не могат да разберат как и защо също такива маргинали като тях имат в излишък. Малин Кръстев влиза много добре в ролята на таксиметров шофьор, преследващ лесните пари. В името на това е зарязал семейството си. Честолюбив, но притеснен и комплексиран, той чака момента да забогатее и подобно на принца от измислените приказки за лековерни, да се върне при семейството си бляскав и успял. В същото време е често сприхав и груб към клиентите си, което му носи огромни неприятности и го отдалечава от мечтата за бързо замогване. Дори едно скромно преживяване не може да постигне. По-приземен е неговият приятел, който е охранител в дискотека. Добър по душа, той поема риска да открадне оборота на дискотеката, за да осигури на приятеля си мечтаните пари. С откраднатото те заминават със самолет във Финландия при неговото семейство. Друга атмосфера, други човешки взаимоотношения, друг, различен свят. Синът му го посреща и отпраща с хладина, без дори да погледне сака с откраднатите, мечтани пари.

Малин Кръстев и Герасим Георгиев-Геро в „Добрият шофьор“, режисьор Тонислав Христов

В разговор с него бившата му съпруга (изпълнението е на прекрасната актриса Алма Пьойсти) тихо, вежливо и спокойно му обяснява причините за тяхното отчуждение. А те се крият в различната ценностна система на вечно безпаричния клетник, в нелепия му стремеж към лесна печалба, в липсата на възпитание и неумението му да изрази истинското си отношение към нея и сина им. Във Финландия ценност е семейството, а не парите. Режисьорът и операторът пестеливо, но чудесно са загатнали пропастта между нашата култура и другата.

А сака със задигнатите пари, който вероятно ще им струва живота, подаряват на тяхна позната (актрисата Слава Дойчева) – сродна душа от обслужващия персонал на дискотеката, клета, самотна майка в нужда. Според мен филмът е ценен с показването на лутащите се хора без ценности и нравствени ориентири, което прави живота им още по-труден.

Специалната награда на журито бе присъдена на филма на Георги Дюлгеров – жива легенда в българското кино. „Записки по едно предателство“ е филм за  подготовката на Априлското въстание с акцент върху предателството към Георги Бенковски (актьора Пламен Димов). Режисьорът се е придържал в максимална степен към Записките на Захарий Стоянов (актьора Иван Николов) и разказът се води от негово име – по време на въстанието и след това. Никакви художествено-творчески усложнени интерпретации не си позволява режисьорът в името на историческото познание и в памет на тези светли личности, появили се внезапно, сякаш Господ ги е пратил с мисия, тук при нас. Георги Дюлгеров представя два типа хора – свободни по дух и роби по душа. За съжаление, първите загиват и не оставят потомство, а вторите остават живи и отглеждат поколение.

Ивайло Христов и Пламен Димов в „Записки по едно предателство“, режисьор Георги Дюлгеров

Във филма освен възхищението от Бенковски разчитаме и още нещо важно. Когато дядо Въльо, човек с робска душа и кучешко сърце, предава Георги Бенковски, воеводата е известен сред малцина революционери. Дядо Въльо не знае, няма съзнание кого предава. Просто предава, за него няма значение кого. Робският му инстинкт, наследен от деди и прадеди, мачкан няколко века, движи неговите постъпки. (Дори Левски в онова време не е тази легенда, която е днес – символ на България за всички времена. На въпроса защо е осъдил Левски, хаджи Иванчо Хаджипенчович отговорил: „Защото не знаех кой е“, и дава пари за построяване на неговия паметник.)

Във филма дядо Въльо (в изпълнение на Ивайло Христов) не отговаря толкова на представата ми за герой с робска психика. Може би, защото не мога да възприема големия актьор и режисьор докрай в толкова отрицателна роля. Очите му са на хрисим човек, но не и на роб. Но как изглежда робът не зная…

Филмът е произведен от БНТ в копродукция с БЪРЪ филм – Владимир Андреев, Доли медия студио – Добромир Чочов, и с подкрепа от Националният филмов център. Наистина има защо.

(Лично за мен филмът буди специални емоции, защото моят прапрадядо Гатьо Стоянов е бил четник при Бенковски, а след разпадането на Хвърковатата чета се връща в Голема Раковица и с още три села вдигат със закъснение въстание в Софийско. Възприемам филма като светла памет за хората, създали най-важната предпоставка за освобождението на България.)

„Ф 1.618“ на известния аниматор Теодор Ушев разказва една невероятна история за битката между доброто и злото, между свободните хора и матричните човечета в тази антиутопия. Филмът не може да бъде преразказан, той трябва да се гледа, и то на голям екран. По различни пътища двамата герои Гаргара и Криптон се срещат и тръгват на рисковано пътуване в името на събуждането на Спящата красавица от старата приказка. Те бягат от транспланетарния кораб „Пумпал“ (футуристичния паметник на връх Бузлуджа, наричан още „чинията“), пълен с безсмъртни. Тези избрани от техния главатар униформени войници ще напуснат планетата в търсене на по-добро място за живот във Вселената. (Буди насмешка, но аз си спомних за мълвата, че т.нар. „златен процент“ се готви да напусне Земята с богатствата си. А кой ли ще ги храни? Не е ясно.) Във филма Гаргара заявява на Криптон, който сто години е преписвал книгите на човечеството, преди да ги унищожи, че безсмъртните са просто глупави. Следват фантастични приключения в невъобразими екстериори и интериори – дело на талантливата сценографка Сабина Христова (специално отбелязано от журито). В тях двамата търсят нещо, но все повече откриват себе си. По пътя си срещат различни карнавализирани персонажи, в чиито лица трудно се ориентираме за време и място на действие. Но пък става ясна неукротимата фантазия на режисьора Теодор Ушев. Било е огромно предизвикателство Сабина Христова да удовлетвори неговите невиждани творчески идеи, конструкции и решения, а операторът да ги заснеме. В края на своето пътешествие двамата герои попадат на смахнат изобретател с чудати идеи, но и с умения. Той успява да взриви космическия кораб „Пумпал“ и безсмъртните намират края си, а двамата остават на добрата, стара Земя, за да започнат живота си отначало. С тях е и възкресената Спяща красавица и приказката като драматургична линия намира своя щастлив край. Декори, костюми, грим и всякакви приказни приумици могат да се видят в този филм. Фантазия за нашите страхове, но и утопични мечти…

„Ф 1.618“, режисьор Теодор Ушев

За трета поредна година Наградата за мъжка роля отиде при великолепния актьор Иван Бърнев. Обяснимо е, защото той не играе пред камерата, той съществува в битността на своята роля. И това отличава големият актьор от просто много добрите. Иван Бърнев изгражда образите на своите герои сякаш цял живот е бил именно този персонаж. Във всеки филм той е еднакъв и различен. Актьорът е един и същ, но превъплъщението му в различни герои е магията на актьорското му творчество. Доказателство са и мотивите на журито: За представянето на един дълбоко впечатляващ със скромното си присъствие герой, който търси нови пътеки в живота, журито на 41-вия фестивал на българския игрален филм „Златна роза” присъжда Наградата за мъжка роля на Иван Бърнев за филма ВАСИЛ. И за още три съвършено изпълнени роли в рамките на конкурсната програма – една главна (Стефан в АРОМАТ НА ЛИПА) и две второстепенни (Следователят в УРОЦИТЕ НА БЛАГА и Сираков в ДИАДА).

Иван Бърнев във „Васил”, режисьор Авелина Прат

По време на фестивала Националният филмов център бе организирал освен прожекциите в двете зали на Фестивалният и културен център и пресконференциите (приличащи повече на киноведски обсъждания, коментари и анализи), също и тематични кръгли маси и представяне на книги. Искам да обърна внимание върху една от тях. Преди година д-р Деян Статулов представи великолепната си книга „(Не)възможната свобода. Идеологическа цензура в българското игрално кино (1944–1989)“. В нея той обстойно разкрива механизмите на подчинение, тоталната цензура и контрол в българското игрално кино през тоталитарния период. Много прецизно, без да е скучно и досадно, той въвежда критерии, понятия, факти и прави свой много ценен коментар и анализ. Проучванията за тази книга са впечатляващи – те са отнели на автора дълги години тежък и задълбочен труд, ровене в различни архиви, които бавно и трудно се отварят за граждани и изследователи.

Оценявам много високо и новата книга на д-р Деян Статулов „Препоръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944–1989)“. Тя е  естествено развитие на неговите задълбочени, много добре структурирани и обмислени изследвания в предишната му книга. Прецизно, с добре подредена фактология той прави анализ на сложната структура на системата на нормативната естетика и огромните финансови, административни и човешки ресурси, хвърляни всяка година от тоталитарната държава, за да се поддържа организираният ентусиазъм на трудещите се маси. Книгата е срез в дълбочина на огромната бутафория на една свръхидея (най-любезното, което мога да кажа за социализма). Авторът отново се е съсредоточил в издирване, разчитане и анализ на камари паразитна книжнина. Де факто той демаскира бюрократи без особени качества, но предани на БКП. Хора, които са имали единствената задача да следят, и най-важното, да не допуснат някой да изрази несъгласие с комунизма или нещо извън директивите на социалистическия реализъм. Лично диктаторът Тодор Живков обяснява на кинодейците, че нито един филм няма да бъде пуснат в производство, ако стои встрани от нормите на социалистическия реализъм. Д-р Деян Статулов разкрива системата за тотален контрол като внимателно замислена, организирана, координирана и действаща политическа структура, която контролира на различни нива системата на кинематографията. Той ясно доказва, че на всяка на пръв поглед творческа длъжност или позиция стои верен, проверен служител на БКП или ДС, който слабо разбира от кино, но знае как да налага партийния устав.

Анализите на д-р Деян Статулов се придържат само към фактите. Авторът прецизно описва нивата на цензура, цитирайки съответните заповеди. Той доказва, че съдбата на талантливи хора дълго време е била в ръцете на чиновници от Министерството на културата, въпреки че в Художествения съвет на кинематографията са допускали и творци, но със здрави партийни позиции. В книгата става видна войната на властта срещу свободната мисъл, срещу правото на собствено мнение, както и яростната нетърпимост на тоталитарните режими към хората на изкуствата, на философската мисъл, на гражданската позиция, изразена в критични анализи за съответното управление. Това е перманентен конфликт между интересите на властта и интересите на обществото.

Иво Драганов е професор по кинознание, киноизкуство и телевизия в НБУ. Автор е на над 500 статии, посветени на киното и телевизията, и на две монографии – „Телевизионното програмиране в общия аудиовизуален контекст“ и „Четвъртата възможност – университетска телевизия“. Автор на множество сценарии за документални филми и телевизионни предавания. Бил е програмен директор на Канал 1 на БНТ (1993–1995), член и секретар на Националния съвет за радио и телевизия (1998–2001), изпълнителен директор на Телевизия „Европа“ (2002), главен мениджър на телевизия ББТ (2008–2009), носител на годишната награда на Българската филмова академия за филмова критика (2011).  

Иво Драганов е професор по кинознание, киноизкуство и телевизия в НБУ. Автор е на над 500 статии, посветени на киното и телевизията, и на две монографии – „Телевизионното програмиране в общия аудиовизуален контекст“ и „Четвъртата възможност – университетска телевизия“. Автор на множество сценарии за документални филми и телевизионни предавания. Бил е програмен директор на Канал 1 на БНТ (1993–1995), член и секретар на Националния съвет за радио и телевизия (1998–2001), изпълнителен директор на Телевизия „Европа“ (2002), главен мениджър на телевизия ББТ (2008–2009), носител на годишната награда на Българската филмова академия за филмова критика (2011).

Свързани статии