Виждам го всяка сутрин, като минавам по тази улица. Сега той помага в един плод-зеленчук. Тътри пълните щайги от бусчето до магазина, изхвърля, каквото има за изхвърляне, в близкия контейнер.
Преди продаваше книги. Първо сергията му беше на ъгъла на градинката на „Свети Седмочисленици“, после я премести на отсамния тротоар, пред аптеката. А после зае част от тротоара на уличката, по която минавам всяка сутрин. Но нещо се разболя, изчезна задълго. Когато пак го видях, бяха му отрязали половината стъпало.
И сега, като утеха за стария безног книжар, когото срещам всяка сутрин, наместо желязното левче, което пропуснах да пусна в джоба му вчера, реших да разкажа една приказка.
Започваме.
Двамата отведоха конете в полето. После събраха изсъхнали кактуси, съчки, шума, довлякоха и един дънер. Запалиха огън и сложиха чайника да си сварят мате. Докато чакаха да заври водата, си свиха по една цигара. Старият виждаше, че умът на младия е подгизнал от отчаяние, както подгизва от кръв одеялото, с което са увивали счупения крак на коня. Опекоха месото и го изядоха мълчаливо. И сетне старият каза:
– Ще ти разкажа една приказка. Да я разказваш на някой приятел, когато му е криво.
Помълча. Прокашля се да изчисти гласа си. Побутна с ботуша си една отхвръкнала нажежена клонка обратно в огъня. И започна:
– Било по времето на Иисус Христос и апостолите. Нашият Господ, който сътворил добрината, обикалял от село в село, проповядвал и лекувал с думи. С него вървял свети Петър, когото той много обичал, защото бил вярващ, непретенциозен и услужлив.
Но тъкмо когато двамата влизали в едно село, паднала една подкова на мулето, което яздел нашият Господ и то закуцало.
– Оглеждай се за ковачница – заръчал Иисус Христос на свети Петър.
Свети Петър се оглеждал внимателно и скоро съзрял измазана с глина къща с надпис „Ковачница”. Веднага казал на Учителя и двамата спрели пред обора.
– Да помага Бог – извикали.
Отвътре се подал дрипав старец, който ги поканил да влязат.
– Добър ден – поздравил нашият Господ. – На мулето му падна подковата. Дали ще можеш да ни помогнеш?
Дядката ги настанил на две криви столчета.
– Как се казваш? – попитал го Иисус Христос.
– Наричат ме Мизерия – отвърнал старецът и затършувал в боклуците и натуриите в ъгъла, за да види дали ще може да им помогне. Накрая, ритайки с ботуша си, изровил голяма сребърна халка. Пъхнал я в пещта, стопил я, направил с чука подкова и подковал муленцето.
– Колко ти дължим? – попитал Господ.
Мизерия го огледал от глава до пети и рекъл:
– Като ви гледам, и вие сте бедни като мен. Какво да ви взема? Вървете си с мир. Пък може някой ден Господ да ми го пише в сметката.
– Така да бъде – казал нашият Господ. Двамата се сбогували със стареца, качили се на мулетата и потеглили.
Но когато се поотдалечили, свети Петър изведнъж дръпнал повода на мулето си.
– Господи, ние се показахме неблагодарни. Този беден човек подкова мулето ни със сребърна подкова, не ни взе нищо, а ние си тръгнахме, без да му се отблагодарим.
– Прав си – отвърнал нашият Господ. – Да се върнем при него и да му предложим три милости по негов избор.
Когато Мизерия ги видял да се връщат, си помислил, че подковата се е откачила. Той ги поканил да влязат както първия път. Нашият Господ му казал за какво се връщат.
– Поискай рая – подсказал му свети Петър.
– Искам онзи, който седне на стола ми, да не може да стане без мое разрешение.
– Добре – казал нашият Господ. – А втората?
– Поискай рая – пак се обадил свети Петър.
– Искам онзи, който се качи на ореха ми, да не може да слезе без мое разрешение.
– Добре. А сега третата и последна милост – казал Господ.
– Поискай рая – потретил свети Петър.
– Искам онзи, който се мушне в табакерата ми, да не може да излезе без мое разрешение.
– Дадено – казал нашият Господ. И двамата със свети Петър си тръгнали.
Щом останал сам, Мизерия започнал да размишлява и полека го обзел яд, че не могъл да измисли нещо по-умно.
– Сигурно съм много тъп – рекъл си и хвърлил от яд шапката си в прахоляка. – Ако ей сега се появи дяволът, ще му дам душата си в замяна на двайсет години живот с пари в изобилие.
И в този миг на вратата се появил конник. Той казал:
– Още сега, Мизерия, мога да ти връча договор и да ти дам това, което искаш.
И извадил от джоба си свитък хартия. Двамата прочели текста и го подписали. И дяволът изфирясъл.
Мизерия опипал торбата със злато в нозете си. Огледал се в коритото на патетата и видял, че се е подмладил. Веднага отишъл в селото да си купи нови дрехи, наел си като господар стая в странноприемницата, навечерял се, изпил кана вино и заспал предоволен.
Животът му се преобърнал. Вече дружал само с принцове, владетели и кметове, залагал на надбягвания и пръскал пари с шепи, около него се въртели дъщери на крале и маркизи.
Но двайсет години се изтърколили бързо. И един ден на вратата му се потропало. Бил онзи конник, който извадил договора и поискал да му се плати дължимото.
Мизерия го настанил на стола и отишъл да се поизмие и приготви. В крайна сметка той добре знаел, че всяко въже си има край.
Като се върнал, казал:
– Готов съм. Да вървим!
Но дяволът изпищял:
– Как да вървим, като залепнах за стола и не мога да стана.
Мизерия си спомнил за благодеянията на човека с мулето и се разсмял:
– Тогава, ако искаш да станеш, подпиши за още двайсет години.
И онзи подписал. Сетне изхвърчал като тапа от стола и изчезнал.
И Мизерия, наново подмладен, я подкарал по старому – харчел пари с шепи, обядвал с князете и вечерял с дъщерите им.
Но и тези двайсет години се стопили бързо. И Мизерия, който бил честен човек, се отправил към ковачницата. На прага го чакал вече конникът.
– Аз ще се поизмия от пътя, а ти ме изчакай на стола – казал Мизерия.
– На този стол вече не сядам – казал конникът.
– Тогава, ако искаш, можеш да си набереш орехи.
Когато се върнал, казал:
– Готов съм. Да тръгваме.
Но дяволът бил заклещен в клоните на ореха и не можел да мръдне.
– Още двайсет години живот с пари в изобилие – казал Мизерия.
И дяволът пак подписал.
Но и тези години изтекли. И Мизерия пак се отправил към ковачницата, защото бил честен човек. Но сега отпред го чакали цяла рота дяволи начело с техния княз, защото онзи дявол бил разказал какво му се е случило. Мизерия ги погледнал като пате камшик и си обещал, ако отново се отърве, повече да не се забърква с такива. Но иначе се опитал да изглежда хладнокръвен.
– Тръгвай с нас – наредил самият княз на дяволите.
– Аз с вас не съм подписвал нищо, че да си пъхате носа.
– Обаче ще ме последваш – креснал князът.
– Ако наистина сте този, за когото се представяте, без съмнение ще можете да направите така, че всички дяволи да влязат в тялото ви, а вие да се превърнете в мравка.
И горделивецът мигом се превърнал в мравка, побрала всички останали дяволи в себе си. Мизерия, без да губи време, сграбчил гадината и я пъхнал в табакерата си. Сетне отишъл в ковачницата, сложил я на наковалнята и започнал да млати отгоре с чука, докато не потънал в пот.
Сетне излязъл да се разходи из селото.
И това започнало да се повтаря всеки ден. Мизерия млател табакерата на наковалнята с чука, а годините се нижели една след друга. Но се оказало, че вече мъжете не бият жените си, а майките – децата си. По пътищата не се мяркали призраци на вдовици. Болните оздравели. Дори кучетата започнали да се държат прилично.
Светът заприличал на скъп часовник, който върви без грешка.
Но тогава адвокатите, прокурорите, мировите съдии, знахарите и всички представители на властта, които живеели от хорските беди и пороци, изпосталели и започнали да мрат от глад. И един ден тези от тях, които още мърдали, се запътили към губернатора. И му обяснили, че техните беди настъпили, защото ковачът Мизерия затворил в табакерата си дяволите от ада.
Губернаторът викнал Мизерия и започнал да му се кара. Мизерия разбрал, че губернаторът има право, признал истината и поел към дома си, за да изпълни нареденото. Преди това за последен път напердашил табакерата с чука върху наковалнята. И после я отворил. И сюрията изчадия изчезнали, вдигайки прахоляк по улиците.
Мизерия вече бил стар и уморен. Дошло времето, когато тялото му се вкоравило и той го напуснал.
Първо се отправил към небето. Щом се отворила вратата, свети Петър го познал:
– Помниш ли? Три пъти ти предложих небето, а ти не се съгласи. Не мога да те пусна тук.
На Мизерия не му оставало нищо друго, освен да похлопа на портата на ада.
Но като му отворили и го познали, самият княз се разкудкудякал като квачка и наредил да затръшнат вратата. Всички още много добре си спомняли млатенето на чука върху табакерата.
И оттогава Мизерия обикаля по света.
Прочетох тази приказка в една книга. Наистина, малко я съкратих, защото, за да я разкаже цялата на младока край огъня, на стария гаучо със сребърните шпори му отнело близо час. Книгата се казва „Дон Сегундо Сомбра”. Неин автор е аржентинецът Рикардо Гуиралдес. Той е живял от 1886 до 1927 г. Бил приятел с Борхес и през 1924 г. двамата основават легендарното литературно списание Proa. Чудесният превод на български е дело на Теодора Цанкова.
