„Ние искаме да бъдем православни и в същото време приемаме Съветския съюз като наша гражданска родина, радостите и успехите на която са наши радости и успехи.“

– Е, какво особено има тук, че споменаваме властта? – каза митрополит Сергий. – След като сме я признали, за нея и се молим. Молили ли сме се за царя, за Нерон и за останалите?
– А за антихриста може ли да молим? – попитахме ние.
– Не, не може.
– А вие подкрепяте ли, че тази власт не е антихристова?
– Подкрепям. Антихристът трябва да бъде три години и половина, а тук минаха десет.
– А нали точно този дух е антихристовият, който не изповядва дошлия в плът Христос?
– Този дух винаги го е имало, от времето на Христа до наши дни. Какъв пък антихрист е това – аз не го разпознавам!
– Простете, владико, вие не го разпознавате – така може да каже само някой старец. А понеже има такава възможност, да е антихристът, то ние и не се молим…[1]

Безпощадната жестокост, с която съветската власт още от самото начало на управлението си преследва Църквата е явна от писмото на Ленин „До членовете на Политбюро. Строго секретно“ (19 март 1922 г.)[2] „Изземането на ценностите, особено на най-богатите лаври, манастири и църкви, трябва да бъде извършено с безпощадна решителност, безусловно, без да се спира пред нищо и в най-кратък срок. Колкото повече представители на реакционната буржоазия и реакционното духовенство ни се удаде да разстреляме по този повод, толкова по-добре.“

Като оставим настрана непосредствените набези и репресиите, още от самото начало на болшевишкия преврат от 1917 г. положението на Църквата в Русия започва да се усложнява вътре в самите ѝ граници. Намирайки опора във враждебната на църковната йерархия власт, различни направления църковни „реформатори“ набират мощ. Сред тях особено активни са две: тези на обновленците и на григорианите.

Обновленчеството, което се самоназовава Православна руска църква или Православна църква в СССР възниква по време на февруарската революция. Сред църковните среди е известно още като „живоцърковничество“. Същинската роля на това разколно течение е с помощта на светската (съветската) власт да овладее църковната йерархия и да я подмени. Първоначално управляващите възлагат големи надежди на обновленците. Войната, в която те очевидно са активна страна, се води срещу патриарх Тихон и „тихонщината“ (както болшевиките обичат да наричат официалната църква). В периода между 1922 и 1926 г. обновленците са единствената призната от съветската власт църква. Скоро става ясно, че техните искания за смяна на календара, женен епископат, второбрачно свещенство, ограничаване (или дори премахване) на монашеството нямат голяма поддръжка сред православния народ. Освен това в самите среди на обновленците възникват разпри и разколи. Политическите инициатори на разкола скоро изоставят своите „избраници“ и търсят други стратегии. Отхвърлено от властта, обновленчеството завършва своя безплоден път в края на 30-те, подложено на системни гонения.

За разлика от обновленците, които поне представляват самозародило се движение, григорианите (по името на архиепископ Свердловски и Ирбитски Григорий (Яцковски) са инициирани направо от ГПУ, под личното ръководство на съветския „оберпрокурор“ и някогашен приятел на обновленците Евгений Тучков. Неуспехът на последните не сломява неуморния труженик на антицърковното поприще и в 1925 г., дни преди ареста на Патриаршеския местоблюстител Петър (Полянски), той дава ход на новия разкол. Тази група, получила лесна регистрация, обявява себе си за възстановителка на съборността в Руската църква. Тя обвинява покойния патриарх Тихон за грешките, допуснати от него, обвинява още обновленците и митроп. Петър. Съдбата на григорианите напомня тази на обновленците. Не успявайки да се превърнат в ефективен инструмент на болшевишката власт, те (в преобладаващата си част) завършват като жертви на големия терор.

Действията на съветската власт по неутрализиране на Църквата не се ограничават с описаната борба „отвън“. С привичната си безпощадност те работят и вътре в Църквата. Още от възкачването на патриарх Тихон започва неговата нелека съдба – натиск, затвор, унижения и накрая (вероятно) неговото физическо унищожение. За светителя е писано много. След смъртта му в 1925 година местоблюстител на патриаршия престол става Петър (Полянски). Той бива арестуван дни след собствената си хиротония (митроп. Петър израства от мирянин до епископ за една година 1919–1920 г.). Пуснат на свобода не задълго, още в годината на своето избиране за местоблюстител отново е арестуван и изселен. Независимо от всичките опити на властта да го принуди да заяви публично лоялността на Църквата към съветската власт митроп. Петър успява да удържи на натиска. На предложението да се нормализира юридическият статут на Църквата в замяна на изявление, той отговаря: „Лъжете, нищо няма да дадете, само обещавате“[3].

След изселването на митроп. Петър управлението на Руската църква поема митроп. Сергий Страгородский, който изнамира за себе си титлата заместник-местоблюстител на патриаршеския престол. На 29 юли 1927 година той обнародва послание от свое и от името на Временния патриаршески Свети синод „За отношението на Православната руска църква към съществуващата гражданска власт“[4], което привично бива наричано Декларация на митрополит Сергий от 1927 г. Това послание предизвиква вълни от недоволство сред църковните общности на територията на СССР. Причина за това не е само подчертаното вписване на Декларацията в шпиономанския пропаганден дискурс на болшевишкото управление, включващ изобличението на „задграничните врагове“ и „вредителска диверсионна дейност“, но и ясното заявление за колаборационизъм със съветската власт:

„Ние искаме да бъдем православни и в същото време да приемаме Съветския съюз като наша гражданска родина, радостите и успехите на която са наши радости и успехи, а неудачите – наши неудачи. Всеки удар, насочен към Съюза, дали от война, дали от бойкот или друго някое обществено бедствие, или просто убийство иззад ъгъла, подобно на варшавското, се приема от нас като удар, насочен към нас“.

По-нататък болшевишката власт се описва като богодадено „знамение на времето“, което трябва да бъде прието от онези, които искат да останат православни. За да останат православни пък намиращите се в емиграция бежанци от СССР (т.е. онези към Задграничния синод), трябва да „дадат писмено обезателство за пълна лоялност към съветското правителство във всяка своя обществена дейност. Тези, които не дадат такова обезателство или го нарушат, ще бъдат изключени от състава на подведомствения на Московската патриаршия клир“. Това има за цел да накара емиграцията да „преразгледа“ отношението си към съветската власт, за да не бъде откъсната от „родната си Църква и Родина“.

Декларацията още изказва надежда за нов Поместен събор, който да избере постоянно църковно управление. Документът е подписан от осем членове на Временния патриаршески Свети синод.

Трябва да се отбележи, че по време на обнародването на Декларацията собствено местоблюстителят на Временния патриаршески Свети синод (на когото Сергий е наместник) е в заточение. След множество арести, престой в изолатори и лагери, след мъчителни разпити и многократни убеждения да се откаже от своя сан той загива мъченически, бидейки разстрелян през 1937 година по време на големия сталински терор. Една година по-рано, в 1936 г., властите разпространяват фалшивата вест за смъртта на митрополит Петър (Полянски). В Москва дори се отслужва панихида за него и митрополит Сергий бива въздигнат в сан местоблюстител. Това прави положението на митр. Сергий не особено изрядно и неговият сан не се приема от огромен брой клирици и миряни, които и без това са обезсърчени от съглашателския тон на Декларацията.

Приживе същинският патриарши местоблюстител, митроп. Петър (Полянски), научава за документа едва с двугодишно закъснение, тъй като е изселен по това време зад Полярния кръг. Декларацията го смущава дълбоко – още повече, че той самият е бил твърде близък с митр. Сергий още от младежките си години. В отговор на закъснялата Декларация митр. Петър пише на митр. Сергий:

„Трудно ми е да изброя с пълни подробности отрицателното отношение към Вашето управление, за което се чуват протести и вопли от страна на вярващите, от йерарсите и миряните. Картината на църковните разделения е потресаваща. Дългът и съвестта не ми позволяват да остана безучастен към подобно прискърбно явление, като ме карат да се обърна към Ваше Високопреосвещенство с най-настоятелна просба да поправите допуснатата грешка, която постави Църквата в унизително положение, като предизвика в нея раздори и разделения и помрачи репутацията на предстоятелите ѝ. Също така моля да прекратите и другите мероприятия, които надвишават Вашите пълномощия.“[5]

Митрополит Петър далеч не е единственият възмутен митрополит. Напротив, след огласяването на Декларацията десетки епископи и множество свещеници, монаси и миряни реагират всеки според мярата на своето несъгласие. Интересен документ е посланието на соловецките архиереи до митрополит Сергий[6], което с умерен тон, но твърдо отправя съществени упреци към текста на Декларацията. Съгласявайки се принципно с апела за отказване на църковния народ от политическа подривна дейност (в кратката втора част), Посланието отбелязва безполезността на този документ, който не е първи по рода си (такива декларации, уви, без последствия, пише и покойният патриарх Тихон), и също така твърде големите отстъпки и хумилиорния тон, с който в Декларацията се говори за сътрудничество на Църквата със съветската власт:

„Църквата не може да поеме… обезателството да смята „всички радости и успехи на държавата за свои успехи…“, тъй като всяко правителство може да вземе безразсъдни, несправедливи или жестоки решения, на които Църквата ще трябва да се подчини, но не може да им се радва и да ги одобрява.

В програмата на сегашното правителство влиза изкореняването на религията и за осъществяването на тази задача те са издали ред закони. Успехите на държавата в това отношение Църквата не може да приеме за свой успех.“

„…изразяването на благодарност в устата на главата на Руската православна църква не може да бъде искрено, а затова и… възбужда справедливо негодувание в душите на вярващите, защото до ден-днешен отношението на правителството към духовните нужди на православното население се изразява единствено във всевъзможни притеснения на религиозния дух (и неговото проявление е в оскверняването и разрушаването на храмове, в закриването на манастири, в изземането на свети мощи…).“

Припомнени биват и невинно осъдените и репресирани клирици и миряни, които подобна Декларация автоматично причислява към враговете на държавата, а значи и на Църквата. Част от причините обаче голямо множество църковен народ да се обърне срещу митрополит Сергий (Страгородский) е това, че при неговото предстоятелство на властите се дава възможност да кадруват в Църквата – „провеждане на епископски хиротонии в съгласие с държавните органи, преместване на архиереи по политически мотиви (за няколко месеца около четиридесет архиереи биват преместени), заместване на катедрите на осъдените епископи и т.н…“[7]. При това с указ от 21 октомври заместник-местоблюстителят нарежда намиращите се в заточение архиереи да не бъдат споменавани на св. Литургия. Тези факти, изглежда, са в основата на йосифлянското антисергиево движение, което има названието си от Ленинградския митрополит[8] Йосиф (Петров). Йосифляните се явяват важна част от всички така наречени „неспоменаващи“, сиреч онези, които по една или друга причина отказват да „споменават“, т.е. отхвърлят църковната юрисдикция на Патриаршеския заместник-местоблюстител митрополит Сергий.

Не всички, които отхвърлят Декларацията, прекъсват каноническото си общение със Сергий. Има такива, които отказват да споменават съветската власт, като например даниловците (по името на Даниловския манастир) и следващите отец Сергий Мечов, предстоятел на храма св. Николай Чудотворец в Кльонники на Марусейка. На 3 декември цялата енория на този свещеник бива отлъчена от Църквата и той е поставен под запрещение за богослужение.[9]

Най-тежкото следствие от възникналите в резултат на Декларацията на митроп. Сергий противоборстващи течения – вече погледнато в историческа перспектива – е това, че църковните борби и прения биват употребени (а вероятно са били и замислени) за политически цели. Стотици хиляди вярващи, които изразяват несъгласие със сергианските стратегии, биват арестувани, изселени, изпратени в концлагери или направо разстреляни. Каквито и да са били намеренията на митроп. Сергий, именно неговата Декларация бива използвана от органите на властта при разпити за разпознаване на „врага“. Ако разпитваният отхвърля Декларацията – значи е част от антисъветската църковна конспиративна мрежа.

Борис Талантов, един храбър самиздатски автор, който посвещава живота си на издирването на документи за репресиите от това време и загива мъченически в затвора през 1971 г., пише гневни слова по повод на митроп. Сергий:

„Какво спаси митрополит Сергий със своето приспособленчество и чудовищна лъжа? Към началото на Втората световна война от много стотици църкви във всяка област бяха останали 5–10, мнозинството свещеници и почти всички епископи (с изключение на малцина, сътрудничещи с властите подобно на митрополит Сергий) бяха изпратени в концлагерите. По този начин митрополит Сергий… не спаси никого и нищо, освен собствената си особа. В очите на вярващите той загуби всеки авторитет, но затова пък доби благоволението на „бащата на народите“ Й. Сталин“[10].  

Трябва да се отбележи, че Талантов никога не напуска Московската патриаршия и открито нарича катакомбната църква „секта“.

Според него възстановяването на църквите в определени тесни граници не се дължи на колаборацията на митрополит Сергий, а на съзнателната политика на Сталин, който, използвайки надеждите на народа за възраждане след края на войната, му „подхвърля кокал“. Самият процес на откриване на църквите се случва под зоркия поглед на службите за сигурност.

Освен критици обаче Декларацията има и своите привърженици, при това не само на територията на СССР, но и зад граница, в емигрантските среди.

Един от тези, които искрено вярват както в правотата на решението на митроп. Сергий, така и във възможността за възраждане на СССР след войната, е големият руски философ Николай Бердяев. В своето съчинение Вопълът на Руската църква[11] той пише:

„Но там, в Русия, има още един друг героизъм, друга жертвеност, която людете не тъй лесно оценяват. Патриарх Тихон, митрополит Сергий – не са отделни частни лица, които могат да мислят само за себе си. Пред тях винаги стои не тяхната лична съдба, а съдбата на Църквата и църковния народ като цяло. Те могат и са длъжни да забравят за себе си и за своята чистота и красота и да говорят единствено онова, което е спасително за Църквата. Това е огромна лична жертва“.

Философът съчувства на героичния отказ от красотата на мъченичеството в името на запазването на Руската църква и призовава събратята си от Задграничната църква към съдействие или най-малкото към въздържание от провокативни стъпки заради мъченичеството на събратята си в Русия (той предполага например, че митроп. Сергий саможертвено се решава да нарече страната СССР в името на общото благо). Бердяев смята още, че положителната страна на сергианството е отделянето на Църквата от държавата, в плен на която първата е била по време на Империята.

Друг един философ, Сергей Аверинцев, също се опитва да свърже сергианството с подема на народната солидарност във времената на страшното изпитание на Втората световна война, макар да прави това предпазливо и недокрай съчувствено:

„Ако не беше войната, формулата от Декларацията на митрополит Сергий за общите радости и неудачи би останала словесно украшенийце. Но в годините на войната наистина имаше някакви общи беди и общи радости. И именно затова вече не беше лесно да се излезе от капана, в който сами влязохме, вървейки по предполагаемия път към възраждането на Русия…“.

Авторитетните мнения за и против Сергий са твърде много и настоящият текст няма за цел изчерпателното им представяне.[12] От днешна гледна точка – тази на свободната съвест – би могло да ни се стори, че компромисите са били твърде големи; че самата мисъл за колаборация с болшевишката власт е била вече отстъпление. Такива мнения е имало и тогава. За подобни убеждения са загинали десетки и дори стотици хиляди вярващи християни. А инструментът за тяхното унищожение – унищожението на най-дръзновената част от руския православен народ – е била Декларацията и последващите укази на Сергий Страгородский. Безбожната власт е разиграла убийствените си ходове вътре в лоното на Църквата.

От друга страна, ние не можем да знаем какво щеше да стане с вярващия народ, ако всички пастири бяха заточени и Църквата завинаги беше останала в опозиция. Дали тя щеше да се стопи, обезглавена за три поколения? Дали частичната (макар и мащабна) подмяна на старите, верни епископи не предпазва Руската църква от една много ранна пълна подмяна – в случай че Сергий се беше противопоставил – и следователно от прекъсване на героичното приемство в църковното управление? Едва ли ще се намери историк на Църквата, който би се заел да отговори на този въпрос.

Във всеки случай резултатът от гоненията срещу Църквата е чудовищен[13]:

Докъм 1939 г. в РСФСР остават незакрити само около 100 храма от 55 000 действащи през 1917 г. На свобода са само четирима архиереи, като в НКВД са изработени фалшиви показания, с които те да бъдат държани в страх от непосредствено грозящ ги арест.[14] Според една от изследователските оценки на гоненията на църковния народ в СССР третата вълна на гонения (1929–1931 г.) – тази, която включва разделението на Църквата и унищожението ѝ по части – е пет пъти по-мощна от предходната в 1922 г. Само през 1930 и 1931 г. се извършват около 50 хиляди ареста, 5000 са непосредствено убити.

Така този период от историята на СССР, непосредствено свързан с Декларацията на митроп. Сергий, изобилства от мъченически подвизи, които тепърва ще бъдат признавани, но именно братоубийственият смут препятства безпроблемното им почитание.

В 1981 г. повече от 50 йосифляни биват канонизирани от Руската православна църква зад граница (РПЦЗ).[15] Московският патриархат престава да смята тези „неспоменаващи“ за разколници и започва тяхното прославление, като не са оставени дори най-активните участници в антисергиевото движение. След възстановяването на каноничното общение с РПЦЗ се повдига въпросът за признаването на вече канонизираните от тях новомъченици.

Като основание за преценка на РПЦ служат (освен вече представените материали) съдебните документи и протоколите от разпитите, които не са били достъпни за РПЦЗ. И тук възникват проблеми, които, за съжаление, с изчезването на носителите на живата памет тепърва ще се явяват при всеки опит за оценка на комунистическия тоталитарен режим. Макар документите да са автентични, те по никакъв начин не гарантират точното отразяване на случая. Никъде в тях няма да се открият данни за мъчения, изнудвания, за същинското физическо и психическо състояние на разпитвания. Ето един фрапиращ случай.

Героичният митрополит Йосиф, на чието име е назована групата антисергианци, за която вече споменахме, е арестуван в 1937 г. по делото за т.нар. Всерусийски контрареволюционен център. Разпитват го два пъти – на 14-и и на 23-и юли. Въпреки жестоките изтезания, които са рутина по това време, според първия протокол митрополитът се признава за виновен само в това, че е „оглавявал нелегална религиозна организация“, като е отрекъл всякакви обвинения в антисъветска дейност. От втория протокол обаче научаваме, че той е признал своята контрареволюционна дейност. Този втори протокол е отчетливо различен както по стил на отговорите, така и по подпис. Доколкото обаче фалшификацията не е верифицирана, прославлението на митроп. Йосиф в лика на светците остава засега непризнато от РПЦ.

След заседание на местната Тройка на управлението на НКВД от 19 ноември 1937 г. митрополит Йосиф е осъден на смърт. Разстрелян е на следващия ден.

Остава отворен въпросът: защо един християнин, който се бори със съветската власт (ако въобще допуснем, че случаят е бил такъв) именно в качеството ѝ на антицърковна и антихристова и е погубен от нея именно поради тази си борба, да не може да бъде признат за мъченик на Христовата църква?

Текстът е публикуван в бр. 127 на сп. „Християнство и култура“.

[1] Михаил Шкаровский, Иосифлянство: течение в Русской Православной Церкви, СПб, 1999, с. 14-15.
[2] Архивы Кремля. / Кн. 1. Политбюро и Церковь. 1922-1925 гг. М., Новосибирск, 1997. с. 143, цит по Емельянов Н.Е. „Оценка статистики гонений на Русскую Православную Церковь с 1917 по 1952 г.”. Богословский сборник, Вып. 3, М., 1999, с. 258.
[3] Сергей Гриняк, „Камень веры”, Ступени № 3 (27) 2007.
[4] Русская православная церковь и коммунистическая государство. 1917-1941. М.: 1996, с. 224-228.
[5] Данилушкин М. и др. История Русской Православной Церкви. Новый патриарший период. Том 1. 1917-1970. СПб, 1997, с. 871.
[6] Русская православная церковь и коммунистическое государство. 1917-1941. Документы и фотоматериалы. М., 1996, с. 232-234.
[7] Михаил Шкаровский, цит. съч., с. 12.
[8] Сам той не се съгласява да бъде титулуван „Ленинградски“, а настоява на „Петроградски“.
[9] Грушина А. Ф., „Друг друга тяготы носите”. Жизнь и пастырский подвиг священномученика Сергия Мечёва. М., 2012, Т. 1, с. 542.
[10] Талантов, Борис. Сергиевщина, Иродова Закваска. https://www.proza.ru/2016/01/23/745. Достъпен на 6 декември 2017.
[11] Архимандрит Феодосий (Алмазов), Мои Воспоминания (Записки соловецкого узника). М.: 1997, с. 249-254.“
[12] За сравнително представително изброяване, вж. http://www.krotov.info/acts/20/1927/19270729.html
[13] Емельянов Н.Е., цит. съч., с. 269.
[14] Протоиерей В. Цыпин. История Русской Церкви, 1917-1997/ История Русской Церкви. Кн. 9. М., 1997, с. 254.
[15] Михаил Шкаровский. Проблемы прославления в лике святых новомучеников-иосифлян (Доклад преподавателя Сакнт-Петербургской духовной академии, доктора исторических наук Михаила Витальевича Шкаровского на Рождественских чтениях), Москва, 25-26 января 2013 года, http://spbda.ru/publications/mihail-shkarovskiy-problemy-proslavleniya-v-like-svyatyh-novomuchenikov-iosiflyan/