Неаполитанските неомелодични певци възпяват всекидневието на членовете на „Камора”. Презирани от критиката, но високо ценени от публиката, те разкриват едно друго лице на Италия.
La Repubblica
По времето, когато живеех в испанския квартал на Неапол, бях научил наизуст всички неомелодични песни. Нямаше как да не науча тези песни, които радиото озвучаваше с пълна сила из улиците, защото те отекваха и от колите, и при звъненето на мобилните телефони. Още от зори от отворените прозорци се разнасяха гласовете на Тони Коломбо, Розарио Мираджо, Стефания Лай и хиляди други. „Колкото повече страдам, толкова повече искам да знам какво е да сложиш сол в раната” (Розарио Мираджо). Неаполитанските неомелодични певци са възприемани, не без известен снобизъм, като второразредни изпълнители. Ала успехът на техните клипове в You Tube ги издига до нивото на най-известните италиански поп-изпълнители, защото те са популярни колкото тях, ако не и повече. Със своите три милиона интернет-посещения песента Male (Злото) на Розарио Мираджо надхвърля успеха на другите известни италиански певци. Sott’e stelle (Под звездите) на Тони Коломбо е била гледана над милион и половина пъти, а Алесио с Ma si vene stasera (Ако дойде тази вечер) – повече от четири милиона пъти.
В средата на клипа изпълнителите често поставят свой телефонен номер или номера на своя импресарио. Те са много по-достъпни от поп-звездите. Достатъчно е да им се обадиш (тарифите достигат до 1000 евро на песен) и можеш да ги наемеш за събирания, сватби, рождени дни или селски празници. И трябва да кажем, че публиката си ги оспорва със зъби и нокти.
Те продават огромно количество дискове. Продуцентите и разпространителите на неомелодична музика умеят да експлоатират пазара. Понякога дори не съществува оригинален CD. Те пускат директно пиратски копия на ниски цени, които им осигуряват големи печалби. Механизмът е прост и ефикасен. Като наводняват пазара с пиратски копия, те изпреварват другите автори на ментета, които няма как да пуснат в продажба свои копия. Най-добрият начин да се бориш с ментетата е като сам ги произвеждаш. Един пазар, който не познава кризата. Той обхваща не само Неапол и региона, но и цяла Южна Италия, като вълната от фенове непрекъснато се разраства. От Сицилия до Пулия и Калабрия младите изразяват живо одобрение към тези модерни канцонети на неаполитански диалект.
„Убивам наляво и надясно”
Чувства, любов и предателство – такива са темите на неомелодичните песни, които са универсални теми. Техните текстове описват всекидневието, което по тези земи е синоним на смъртта, затвора, насилието и властта. В повечето песни изниква неизбежният избор на Камората, продиктуван от съдбата, мизерията и тежките социални условия в тези територии. В резултат на което се стига до теми като честа и мълчанието. Споменатите песни не правят пълна апология на мафиотския начин на живот. Те са един вид героични разкази, центрирани върху личности, избрали Камората: няма значение какво светът мисли за теб, няма значение, че светът е враждебен, след като „фамилията” е до теб и те подкрепя.
Талантът и проклятието на неомелодичните автори се състоят в тяхното изкуство да разказват за най-трудните моменти на всекидневието: хора, подложени на преследване, жени или годеници на бегълци, наемни убийци, които вършат мокрите си поръчки. Джани Ведзоси пееше през 2007 г. в O’killer (Убиецът): „Започвам деня като правя зло на този град. С каска на главата яхвам мотора, готов да сея смърт, хладнокръвен и безжалостен звяр, без да ми пука за нищо”. И все пак нещо го измъчва: „Убивам наляво и надясно. За какво са ми пари, щом не мога да съм край майка си и децата.”
Възпитание на чувствата
Тези песни са доказателство, че войната витае над всекидневието. Неомелодичните певци умеят да я интерпретират по епичен начин, да й придадат героичен смисъл. Всички тези песни биха могли да бъдат обвинени в подстрекателство към престъпления. Но те изразяват нещо много по-комплексно. Това всекидневие не минава единствено под знака на престъпността, то е и възпитание на чувствата: насочвам пистолет към лицето ти, предлагам ти заплата, но и те уча да се държиш по определен начин. В Il mio amico camorrista (Моят приятел от камората) Лиза Касталди възхвалява един „бос” пред своите приятели – „мъж с качества”, който върви напред със страх и смелост (неговата собствена смелост, разбира се, както и страхът, който вдъхва). Във Femina d’onore (Жена на честа) тя възпява ролята на жените в Камората, които трябва да върнат честа на някои мъже: „Разкай се, ти, дето предаде мъжа ми, законът на Камората те осъжда”. Разкаялите се. Абсолютното зло. Обвинени, че съсипват семействата, те са обект на множество песни. Една от най-жестоките е тази на Мирко Примо Pe colpa e un pentito (Заради един разкаял се), чийто припев казва: „Преди беше приятел, ама сега пропя и заради него ме осъдиха до живот. Как човек да вярва на подобни отрепки?” Микеле Малиоко, който също пише и пее срещу разкаялите си, заявява: „Такава е вината на изменниците, хора без чест, които се правят на крале, а сядат на маса зад решетките”.
Песента на Нело Либерти O’capoclan (Главатар на клан) обаче предизвика скандал и неотдавна нейният автор бе изправен пред правосъдието за подстрекателство към насилие. Ала вече над петнадесет години в Неапол подстрекават към насилие и възпяват Камората. Джино Феранте разказва в A societa (Обществото) колко самотен е животът на мафиотите. Осъдени от обществото и от закона, „те се крият от децата и жените си”. Певецът описва мафията като едно голямо и организирано семейство, където „всички са братя и никой не трябва да върши предателство”. Никой не се изплъзва от суровия закон на клановете: братство, но с цената на жестокото наказване на предателите. Правилото не толерира никакво изключение.
Роберто Савиано (род. 1979 г.) е италиански писател и журналист. Роден е и израства в Непол, където завършва философия в местния университет. Работи като журналист на свободна практика. Световна известност му донася документалният роман „Гомор”, преведен на 52 езика, включително и на български (изд. „Ера”, 2007). Книгата е екранизирана от Матео Гароне, а филмът е номиниран за Оскар през 2008 г. Възмутена от книгата, италианската мафия (Камората) произнася смъртна присъда на писателя, поради което той е принуден да приеме денонощна охрана от страна на полицията. През 2008 г. писателят смята да напусне Италия, но променя решението си, след като в страната е създаден обществен блок „Аз поддържам Савиано”. През 2010 г. излезе втората му книга „Красотата и адът”, публикувана и на български език (изд. „Ера”).
Превод: Тони Николов
