Осмиващият смях е собствено морален инструмент, когато интенцията му (това е най-точната дума за нея) е да раз-обличи. Вслушайте се в тази дума от езика ни: осмиването именно раз-обличава, тоест снема „облачението“, което някой си е наложил, което някой (или нещо) се опитва да ни внуши, да ни накара да му повярваме, но което е фалшиво. Осмиващият смях раз-об-личава, тоест съблича и не тъкмо дреха, а направо лице – лице-претенция, лице-преструвка, лице-лъжа.

Всъщност именно когато разобличава лъжа, претенция, заблуда, осмиващият смях е морален акт, тогава той (и тук използваният глагол е точен) о-смива, сиреч преобръща, оголва лъжата, преструвката, посочва я като нещо карикатурно, жалко, из-обличава изпод нея нищетата ѝ, която е нейната истина и която е зло. Всъщност (разликата в това отношение е съществена), ако не изобличава именно зло, ако не об-личава чрез специфичните си ресурси зла претенция, лъжа, смехът се превръща в цинизъм. А интенцията на смеха-цинизъм е различна. Най-общо казано тя е да се изведе във видимост, да се посочи като същественото нище-тата в нещото, да се демонстрира – тук, надсмивайки се – че въобще „нещото“ е собствено… нищо (и никакво). Да се фиксира например върху това, че по-същественото от думите, огласявани от нечий глас, е тембърът – пискливо висок или хрипливо нисък – който го огласява; че по-съществен от страстта, с която ни говори този човек, е неговата слаботелесност или дебелост и т.н.

Да, в този смисъл базисен ресурс и на морално осмиващия, и на циничния смях е тялото на човека. Защото то е базисно снизяващият компонент на човешкото битие изобщо. Тялото е онова, което при всички старания по отношение на него не зависи от нас, което ни е „наложено“, което е „наше“, да, но в основата си ние, нашите личности, „сме му“. Ние пленничестваме на тялото си, а то почти неминуемо има определени неугледни характеристики, диспропорции в определени свои членове (нос, чело, уши). И ето: когато обиграва, преподчертава, хиперболизира тази базисна раз-общеност между личността и телесната ѝ обективираност с цел да разобличи лъжа, претенция и въобще зло, смехът е морално осмиващ смях. Когато я сочи и подчертава „просто така“ или от убеденост, че въобще нище-тата е не привация[1] на нещото, ами нещото е чисто и просто „надстройка“ над нищетата, тоест когато го прави от желание да при-низи, да у-низи, смехът е смях-цинизъм.

Втората основна, иманентна характеристика на морално осмиващия, на раз-обличаващия смях обаче е – нека не ви прозвучи странно – свободата на осмиващия по отношение на морално осмивания (или осмиваното). Без съмнение онзи, който осмива, който разобличава, се противопоставя на осмивания (на осмиваното), той се бори, воюва с него – с лъжата му, с претенцията му, въобще със злото му. Но „войната“, която води с това зло осмиващият, е особена, парадоксална. В нея осмиващият запазва независимостта си от онзи, с когото воюва, той не е „счепкан“ с него, противникът му – това демонстрира осмиващият – не го „обладава“, не го е „обладал“ (с което би го направил просто мразещ го, а значи по определен начин „опленен“, негативно „запленен“ от него). Осмиващият го гледа и вижда от позицията на съхранената си свобода от него. От съхранената си невъзмутимост от него. А тъкмо благодарение на тази си свобода спрямо него той му се смее, осмива го. Не го ругае, не му крещи, но (с това и демонстрира свободата си) „играе“ с него – словесно (с каламбури), визуално (с карикатури). И именно с това – подчертавам го – морално осмиващият винаги се инсталира в по-силна позиция в сравнение с противника си, независимо от неговата телесна, политическа, военна сила. Един-единствен каламбур, една-единствена карикатура, един-единствен гег или виц са вече сразяващи в схватката с противника, който демонстрирайки единствено омразата или властта си, е принуден да повтаря клеветите си, да ругае, да се зъби и пени срещу онзи, който… невъзмутимо се отнася към него като с „играчка“. Осмиващият смях – с изведнъж поразяващия каламбур, с единствената уловена (и разобличавана) в карикатурата диспропорция буквално „залепва“ произведението си върху осмивания и то въобще не се „отлепва“ с неможещи да се спрат крясъци, псувни…

Когато казвам, че базисен ресурс на морално осмиващия смях е тялото, на което всяка претенция, всяко самовеличаене е в неизбежен, снизяващ ги плен, ще припомня нещо, което съм отбелязвал и в предишна своя колонка. Дайте си сметка, че до днес, десетилетия след края на Хитлер, ние буквално не можем да възприемем архивните кадри с речите на този зловещ диктатор иначе освен през… „Великия диктатор“ на Чарли Чаплин. Зловещата патетика на неговите „хилядолетно-райховски“ речи веднъж и завинаги звучи през окарикатуряващите кадри от филма, в които големият комик я кара да премине в лаещо-кашлящи хрипове, а претенцията му за „най-велик вожд“ завинаги е осмяна от онзи невероятен епизод, в който той се опитва да надрасне ниския си ръст, нелепо издигайки стола си над корпулентния Мусолини.

Но по същия начин т.нар. „господар на Кремъл“ Владимир Путин днес е съдбоносно за себе си „апострофиран“ от джуджето с неговия лик, на което (и именно на което) той се е превърнал в двойник. Нека в тази връзка се забележи, че макар и ръстът на „врага му“ Володимир Зеленски да е също доста нисък, той въобще не става предмет на този вид смях, защото у него няма нищо подлежащо на раз-обличаване чрез ресурса на тялото.

Да, осмиващият смях, използващ ресурса на тялото (или на характерни елементи от тялото) би могъл да бъде и брутален, но той е напълно оправдан, когато разобличава също брутална и нетърпима претенция. Наскоро видяхме как рижата глава на Доналд Тръмп, чийто нарцисизъм почти е достигнал дотам да разпореди преименуването на планета от Слънчевата система (най-подходящо Юпитер) на свое име, се е превърнала в… четка (с червени косми) за почистване на тоалетна чиния след използването ѝ за определени нужди.[2]

Разбира се, че не само тялото може да бъде ресурс на морално осмиващия смях. Аз например не мога да забравя как забележително осмя отвратителната казионна патетика на руския агресор забележителният украински комик Юрий Велики. Улавяйки присъщата на руския език склонност към употреба на умалителни (и умилителни) граматически форми, той преобразува една казионна и с агресивно съдържание руска песен, начеваща с думите „из России матушки полетят Сарматушки“ (т.е. ракетите „Сармат“, които впрочем така и не полетяха към „колективния Запад“) в същинска гротеска на умалително-умилителната патетика на агресора:

Из России-матушки
перлись вдаль солдатушки
положив, что укров на лопатушки.
Где-то за три днятушки
Киев могли взятушки

Из Рамзанской дырушки
приползли кадырушки,
сели всем отрядом на бутылушки

На России-матушке
кончились бурятушки –
те, что воровали
унитазушки.“ и т.н.[3]

Като ресурс на осмиващия смях по времето на тоталитарния комунизъм у нас пък народът ни масово ползваше и вицовото довеждане до абсурд на официалните лъжи на режима. Например, че за разлика от „гнилия Запад“ у нас всички са напълно свободни. Спомнете си вица, в който се срещат американец и българин и американецът казва: „У нас сме свободни. Ето например, аз мога да изляза на площада и да извикам „Долу Роналд Рейгън!“ (тогавашния президент) и нищо няма да ми се случи. На което българинът отвръща: „Е, какво толкова? И аз мога да изляза на площада и да извикам „Долу Роналд Рейгън!“ – и никой нищо няма да ми направи“. Или бруталният виц, разобличаващ лъжата, че всички у нас от цялото си сърце обичат и са предани на „генералния секретар на БКП другаря Тодор Живков“. Отива в паспортното отделение на МВР гражданин и депозира молба за смяна на името си. „Как се казвате“ – пита го чиновникът. „Тодор Л@йнаров“ – отвръща просителят. „О, да, разбирам ви“ – отвръща съчувствено чиновникът. „А как искате да ви променим името?“ „Ами, например на Иван Л@йнаров“, отговаря гражданинът.

Пак казвам: морално осмиващият смях воюва с лъжата, с грандоманската претенция, изобщо със злото по особен начин. Дори когато е нецензурен, той има поразяваща сила, доколкото в сблъсъка си с него е свободен. И поразява именно защото раз-обличава не с острастеност, а с обиграване, с каламбур. Може игрово да срази дори грубата агресия спрямо себе си. „Вие сте късо-пишници“… О, не скачайте! Това не е във вашия режим. Вие сте такива, защото… пишете с къси букви. И ето това остава. Патетичните ругатни изчезват яко дим.

___________________________________

[1] От лат. privatio – липса, отсъствие на нещо. Б.а.
[2] https://www.amazon.com/Toilet-Bathroom-Cleaning-Political-Products/dp/B0DWKX544C?crid=UNZ9WONMYPUX&dib=eyJ2IjoiMSJ9.l30VGq0rTQkyTwkzSgzx-OXVoozFNa2xdXQt9M_S7FCvWs5gwVqFLSpI2cWEdbEBomTytuZ0nC9o5JLR-wQLHE-aTEYfh2MeEGnhhKKudldulqbH-X1A2DnVjaBXP1YHFyospdHTikxi7wvXHXMXn4OoWZ7zQ0cuJARbhtWGvU0kAt0j_F40i0G0nlx26uyfAxLu2Wwa7oubnYh0GqJQPs8hFpByWBiwKHvna9ShZ9OCkex5NXz9oUMR7DPL5yJYd5ZBLF6SPtGDfy0sXAdIePxPzMcdd23-eVNV1soYClg.cNAcZYLCX2DPDI4ydBjnwL6wDu78jIf0J3aBeSFqvus&dib_tag=se&keywords=Toilet+Brush%2C+Great+Gag+Gift%2C+Fun+Design%2C+Premium+Quality+Toilet+Bowl&nsdOptOutParam=true&qid=1777641909&sprefix=toilet+brush%2C+great+gag+gift%2C+fun+design%2C+premium+quality+toilet+bowl%2Caps%2C709&sr=8-4
[3]
От Русия-матушка се потътриха
войничетата
да проснат укрите на тепихчето.
Уж за някакви три денчета
можели Киев да вземкат.

От Рамзанското задниче
изпълзяха кадирчетата,
и седнаха – целият отряд –
на бутилчици.

В Русия-матушка
свършиха бурятчетата –
тези, дето крадяха клозетчета.