Адам Б. Селигман, Мария Шнитер, „Клетви и обети. Думите като генезис“, София, 2025 г.
Появата на авторизирания български превод на книгата на Адам Селигман и Мария Шнитер (след публикацията ѝ на английски – Adam B. Seligman, Maria Schnitter, Oats and Vows. Words as Genesis, Berlin, 2024) си позволявам да гледам като събитие от висок порядък в българския академичен живот. Образцово интердисциплинарно, интеркултурно и интеррелигиозно изследване, тя се концентрира не върху историята на формите на обети и клетви, а върху нейната феноменология.
Историческият обхват включва феномени от дълбока древност до XIX век. Изборът на изследвания период не е отказ от тълкуване на съвременността. Тъкмо напротив, той гарантира необходимата дистанция, правеща възможна привилегированата гледна точка, която освобождава от предразсъдъците и идеологиите, свойствени на днешната ситуация, като по този начин я полага в широк, всеобхватен хоризонт.
Изходната точка на изследването е сравняването на обетите и клетвите в античния елински мит и в Талмуда, с което се очертава хоризонтът на тяхната формативна роля за човешките социални системи. Макар изследването да е фокусирано върху иудейската и източноправославната традиции, специални анализи са посветени и на римокатолическия, и на протестантския контекст – чрез изясняване, тълкуване и съпоставка на логиката, присъща на западните и източните ритуали, както и на светогледните структури, които ги поддържат. В контекста на авраамитските религии не е оставена без внимание и традицията на исляма.
Тръгвайки от позицията, че първично езикът е форма на действие, изследването очертава ролята на перформативите обет и клетва с техните илокутивни сили за структурирането на фундамента на социума и социалността чрез формирането на специфични отношения между аза и другите. Клетвите и обетите се тълкуват като пресечната точка на двете екзистенциални равнища: хоризонталната ос на съществуването ни – с други индивиди и творения – се пресича с вертикалната ос на отношенията ни с трансцендентната сфера.
Клетвите, обетите, обещанията и проклятията, установява изследването, принадлежат към един и същи клас силни перформативи – носители на ред структурно обединяващи характеристики. Клетвата и обетът се разглеждат детайлно и се диференцират помежду си. Въпреки многообразните преливания между тях в идеалните им типове обетите, дори когато се оповестяват публично, са самоналожени задължения да се направи нещо без пряко въздействие върху друг човек, докато клетвите са частни, но принципно публични актове на поемане на отговорности, насочени към другите: те се заявяват пред обществото и пред лицето на Бога и се тълкуват според разбирането на Бога или/и социума, а не според вътрешното разбиране на заклеващия се. Внимателното очертаване на границите между тях върви успоредно с проследяването и изясняването на точките на тяхното сближаване – както по отношение на природата им като лични актове, така и на публичното им измерение, в което действат с присъщите им перформативни сили и въздействия.
В най-общ смисъл клетвите и обетите целят да ограничат и възпират желанията, стеснявайки полето на възможните бъдещи действия от страна на полагащия клетва или даващия обет, което определя тяхната значимост в социалния живот. Анализират се и специфични типове – например съдебните клетви или брачните обети, които притежават публично измерение, организирано около цивилизационен или социален императив.
Вниманието се насочва и към начина, по който клетвите и обетите обитават личната сфера на индивида. Акцентът пада върху частното измерение на акта за онзи, който се заклева или дава обет да извърши или да се въздържи от определено действие. Съществени тук са още мотивите и начините за отмяна или заобикаляне на заявеното чрез тях. Феноменологичният анализ на тези актове изяснява вътрешната психологическа структура, която присъства по съответно специфичен начин в множество култури и общества, при което не се пропуска осмислянето на нейната оскъдност и дори липса в наши дни.
Така положените макротеми взимат начало от проблематиката, свързана с поемането на отговорност или с отказа от нея. Със задължаването или дълга към Бога, т.е. с ангажимента спрямо трансцендентния принцип, както и с връзката с него на даващия обета. Тук се проявява още един значим аспект на изследването – способността му да изведе спецификата на отношението към божественото във всяка от разглежданите традиции, характера и особеностите на взаимовръзката между човека и Бога. Проследяват се също положителните и отрицателните аспекти на придържането към тази връзка и на отклонението от нея.
Оттук се разгръща обширен комплекс от проблеми и теми, следващи от хоризонта на връзката между принудителната необходимост (Ананке) и Ерос, както и от сложното взаимодействие между Ерос и клетвата. В тези рамки изпъкват най-силните мотиви за различията между отделните традиции. Анализът на напрежението между Ерос и Ананке показва, че действието на сексуалните и еротичните клетви регулира връзката между сексуалните нагони и тяхното ограничаване, институционализиране и – по този начин – социализиране. Инстинктивните импулси се ограничават от перспективата на необходимостта: на родовите системи и съответно на социума. В този контекст централно място заемат брачните обети и клетви.
За разлика от римокатолическата или протестантската традиция (при всичките им различия), културната сфера на източноправославното християнство до XIX век не дава свидетелства за брачни обети (или клетви), както и за еротична литература. В източноправославната църква бракът е преди всичко тайнство, съсредоточено около евхаристията, чрез която с акта на брака новобрачните се включват в Христовата любов към Неговата църква. Бракът се разбира не като юридически пакт, осветен от църквата, а като встъпване във вечното Божие царство. Този тип „преодоляване“ на плътското елиминира необходимостта то да бъде ограничавано или обуславяно чрез клетви и обети. Бракът се мисли като сфера на осъществяване на човешката свобода за единение с Бога.
От хоризонта на тази максимална дистанция се провеждат анализите, които откриват точките на разминаване и сближаване между традициите. Именно тук се поставя и решаващият въпрос за интенционалността. Във връзка с това се тълкуват условията за възможност на процесите на доверяване и доверие в другите. Очертават се параметрите на близостта и отдалечеността, даващи възможности другият да бъде познат тъкмо като друг, за да бъде приет като такъв, какъвто е, без подценяване и без свръхоценностяване в позитивен или обаче в негативен план.
За мен няма съмнение, че вписването на Клетви и обети в българската академична среда следва да има сериозен принос към по-нататъшния ход на изследванията както върху социалните и религиозните структури, така и върху формирането на индивидуалната субективност в тях.
