0
3378

Силата на сцената

фотография Константин Кондрухов

Разговор с Игор Волков, Даниел Измайлов, Иля Кручинин и Сергей Храмцевич от московската хардкор-джаз група The OMY, пребиваваща от няколко седмици на Балканите

Откакто започна войната в Украйна, срещаме по-често отпреди артисти като The OMY на фестивали из Балканите, което от една страна ни дава познание за една изключително широката палитра на независимата сцена в Украйна, Русия и Беларус, а от друга, ни кара да усетим ужаса на това, което става там, много по-силно – през техните очи и тяхното изкуство. The OMY пристигнаха в началото на месеца за фестивала Changeover в Белград, организиран от руско-арменския музикален промоутър в изгнание и мениджър на украинския даркуейв/индъстриъл проект „Штадт“ Степан Казарян, и… останаха на Балканите. От седмица са в София и тази вечер (сряда, 26 октомври от 22 ч. в клуб „Сингълс“ на вход А4 в НДК) ще свирят за първи път пред българска публика. После заминават за Солун, Истанбул и… ще видим още къде – бъдещето е повече от неясно. Албумът им „Слон“, който излезе в началото на лятото, е създаден в най-добрите традиции на Mr. Bungle, Fantomas и Naked City, но на друго едно място и в друго едно време. И колкото и да не е директно политически, или може би именно поради това, той отразява хаоса и ужаса на войната и я заклеймява много по-силно. Изкрещяната музика, бруталните рифове и барабанни откоси, викът на саксофона – всичко това казва много, наистина много… Същевременно самите музикантите са запазили силата и спокойствието, които са необходими, за да може човечността все пак да надживее сегашния хаос. С четиримата членове на групата – вокалиста Игор Волков, китариста Даниел Измайлов (тук басист, защото оригиналният басист Глеб Галдин в момента е в Грузия), саксофониста Сергей Храмцевич и барабаниста Иля Кручинин разговаряме часове преди първата им среща с българската публика.

Започваме от идването ви на Балканите…

Игор: Беше тежко пътуване – прекосяване на руско-грузинската граница, после през цяла Турция. Накрая стигнахме до Белград – основно с автобуси, дълго пътуване беше… Не сме бягали от войната, въпреки че тя преобърна много неща. Тук сме, за да представим нашата музика. Ние сме музиканти и това е всичко.

Но все пак. Бидейки тук, защото там не може да се свири… това казва доста неща. Вашата ситуация ми напомня на друга една история. В началото на миналото десетилетие срещнах един много интересен японски нойз музикант – Куничиро Уено – който е от района на Фукушима. Когато мина през София, беше на финала на близо двегодишно турне в Латинска Америка, САЩ, Европа. Ето какво ми каза той: „След ядрената катастрофа във Фукушима много мои приятели – чужденци, живеещи в Япония – напуснаха страната. И аз тръгнах на това „мисионерско“ турне, за да кажа на света, че Япония все пак не е толкова ужасно място и че и при нас живеят добри и нормални хора“…

Игор: Точно същата гледна точка към нашата ситуация имам и аз. И ние точно това правим.

Даниел: Това им казвам и аз на момчетата тия дни. Така се чувствам – ние сме нещо като посланици на Русия в областта на културата. Ние също сме Русия, не са само онези типове, които започнаха тая гадост. И това искаме да покажем с музиката си.

Добре, нека дадем малко контекст. Как и кога се събрахте, за да свирите заедно?

Даниел: Сформирахме групата в края на 2016 – началото на 2017 г. Бяхме четирима – Игор, аз, басистът ни Глеб, който в момента е в Грузия и не може да дойде, понеже няма виза (в групата аз свиря на китара, просто тук съм на бас, защото него го няма)… Барабанистът ни беше различен и нямахме саксофонист в началото. Та, веднъж – мисля, че беше третият ни концерт въобще и първи на голяма сцена – си казах: „Защо да не поканим и саксофонист?“. И така започна джазовата линия в музиката ни. Със Сергей се срещнахме за първи път на сцената по време на самия концерт – не бяхме репетирали, но се получи нещо велико – спонтанно и с много импровизация. И докато аз се колебаех дали да продължим нататък в тази насока, Сергей директно ме попита: „Кога свирим пак?“… Още не бях решил дори дали ще го вземем в групата за постоянно, но той явно вече беше. После дойде и Иля на барабаните и оттогава сме си в този състав.

Саксофонът обаче не е задължителна предпоставка, за да говорим за джаз. Той може да си бъде и хардкор инструмент – като започнем от музиката на Петер Брьоцман и стигнем до Джон Зорн, Матс Густафсон или Фридрих Самотни от Минск, който от избухването на войната живее у нас…

Даниел: Да, нещата не опират само до инструмента, а до начина на мислене, защото и в нашата музика като група, още от първите ни стъпки, основно влияние са The Stooges. Много обичам втория им албум Fun House, където те смесват гаражния пънк рок с енергията  на фрий джаза, първична и сурова. Точно това търся и аз в музиката и това беше и причината да потърся саксофонист за нашата група. Саксофонът сам по себе си не означава джаз, естествено, но ми трябваше и този пит джазово мислене. До момента на идването на Серьога не бяхме толкова дълбоко навлезли в тази сфера, но съвсем естествено с него започнахме все повече и повече да се движим и в избраната посока…

Хардкор-джаз група The OMY, фотография Иван Кобяков

Да включим и останалите в разговора. За Сергей знам, че преди това е свирил с Фридрих от Минск, саксофониста от беларуската група Kusudama, която е малко или повече в подобен на вашия жанр…

Сергей: Да, това беше преди 10 години, но не конкретно в Kusudama, а в другата му група – Dead Frank от Петербург. Имаме един албум заедно, където и аз свиря с Dead Frank – казва се Session Ten. Фрид е мой много добър приятел.

Иля, как попадна ти в групата?

Иля: До идването ни в The OMY със Серьога доста бяхме свирили заедно на московската импровизационна сцена – в различни фрий джаз групи като TOPOT Orchestra, Godse, „Техноизвлекатель“ – много интересна смесица между фрий джаз и техно. Така стана, че Серьога тъкмо беше почнал да свири с The OMY и скоро се оказа, че им трябва нов барабанист. И аз се включих. Ако той донесе в групата фрий джаза, можем да кажем, че аз допринесох в техно и индъстриъл насоката. Всеки от нас петимата има свой принос и виждане за музиката и резултатът накрая е жанровото разнообразие, но и синтезът на различните енергии.

Какво можете да ни разкажете за текстовете в албума „Слон“?

Игор: Доста експериментираме. Понякога текстовете се раждат на репетиция, от подхвърлени между нас шеги. Песента „Бабла“ („Пари“ или „Кеш“), с която започва албумът, се появи точно така. Друга една песен в албума – „Само не аз“ – е опит за горчив смях в цялата тая ситуация, в която се озовахме през последните месеци. Когато войната започна, отидох в Армения за три месеца и се чувствах доста нещастен. Написах текста именно в резултат на това, опитвайки се да изразя чувствата си в дадения момент и да си отговоря на въпроса защо напуснах страната. И погледната от този ъгъл, това със сигурност е политическа песен. Има много хаотични песни в албума – например „16 думи“, която е дадаистична плетеница от думи, отразяваща този хаос. Много неща се опитваме да кажем с песните си, без да сме прекалено политически… Заглавната песен „Слон“, примерно, е история, която Иля написа.

Иля: Да, тя е една приказка – психеделичен сън, видение за божество, Ганеша, и за това, което ти се случва, след като си имал такова видение. Но тук мога да добавя, че Игор има много богат в темброво отношение глас и понякога текстовете на песните са резултат и от самия звук, който е формообразуващият елемент – тоест, текстът е част от нещо по-голямо. Тембровата окраска често придава и допълнителен смисъл на думите, така че се чувстваме доста свободни и в импровизирането със самия текст, използвайки измислени езици, случайно появили се думи.

Макар музикално да има и някои по-стари идеи, албумът е създаден през последните няколко месеца. И като звук, и като истории той говори именно за хаоса, в който изпадна светът след започването на войната. Къде се намирате в момента вие емоционално?

Игор: Днес е много по-лесно, защото всички сме заедно тук, а когато войната започна през февруари, се пръснахме на различни страни. Аз бях в Армения, саксофонистът ни Сергей отиде в Грузия, басистът ни – в Бразилия, а останалите останаха в Москва.

Даниел: Аз бях единственият, който през беше в Москва за целия период на записването на албума. И използвах всяка възможност, когато някой от другите се връщаше, за да правим записи. Знаех на кои дати Сергей ще е в Москва и му казах „Давай да запишем“. Преди басистът ни да замине за Бразилия, влязохме и с него за няколко дни в студиото, за да завършим неговите партии. Иля беше последният, който замина. И макар да прекара в Грузия само няколко седмици, в тоя момент се почувствах наистина изоставен, защото беше точно в момента, когато завършвахме продукцията, спяхме по 3-4 часа… Много ми липсваха всички в тези първи месеци на войната.

Все по-често срещаме на Балканите (а и в цяла Европа) артисти като вас – от Украйна, Русия, Беларус, което ни дава представа за независимата сцена във вашата част на света. Тези открития, за жалост, ги правим сега – защото войната прогони много хора… За друго исках да поговорим – много от музикантите, с които се срещнахме на различни фестивали това лято, споделяха, че не им се пишат нови песни, че нямат импулс да творят в тази потискаща ситуация… Вие обаче създадохте албум, който носи звука на това, което става, дори без директно да говорите за него? Вие къде се намирате между песимизма и оптимизма?

Иля: Мога да кажа, че всичко сякаш изчезва, когато се качим на сцената. Разбира се, че всеки от нас е в състояние, предизвикано от това, което преживяваме в момента – няма нужда и да обяснявам дори колко ужасно е всичко. И войната се отразява на всички ни. Но когато излезем на сцената, това мрачно състояние изчезва поне за двата часа, през които свирим. Мисля, че всеки, който си е имал работа с нещо архаично като сцената, познава това чувство: каквото и състояние да преживявате, когато се качите на сцената, сякаш се пречиствате…