Евелина Белчева, Златорожката връзка: Петър Динеков – Владимир Василев, ИК Гутенберг, София, 2017 г.
Тази книга е прецедент в родното книгоиздаване. Не защото нямаме стойностни литературоведски книги през последните тридесет години, а защото неин обект са едни от най-интересните личности в българската култура. И защото е написана с рядка интелигентност, чувствителност и култура на изказа, съчетани с научността на изследователския подход – все качества на първокласен литературовед. Това е една нестандартно разказана история в романов, вярно би било да се каже дори сценичен стил.
Пиетет, това е точната дума за отношението на авторката към личностите, които са обект на изследователския ѝ интерес. Трудът ѝ е не просто изследване на кореспонденцията и отношенията на двамата творци, той е безспорен психографски портрет на тези две личности с техните психологически характерности и литературни пристрастия:
„Златорожката връзка” на младия критик и неговия редактор – изкусител и покровител в критиката, внезапно проявява ескизите на два портрета в ретро – от натура, толкова различни от познатите досега. Главният персонаж в епистолите, редакторът, се оказва друг: неочакван образ на човек благороден, чистосърдечен и раним – литературен мечтател. Още по-изненадващо непредвиден – неузнаваем, е другият портрет: на критика Петър Динеков като млад – образ невъзможен, и неподозиран. Вероятно дори от притежателя си.”
Но книгата е и огледало на един повече от 20-годишен период от нашия социо-културен и литературен живот. Отношенията на двамата културни дейци Владимир Василев и Петър Динеков са положени в контекста на обществено-културната панорама на България от периода на списването на сп. „Златорог“ (1920-1943 г.) та чак до 60-те години.
„Това е една културно-историческа повест за времето и нравите, реставрираща като под лупа психографските портрети на двойката редактор – критик, двама литератори от две доста раздалечени поколения, а чрез тях – и психографския образ на литературно-критическата атмосфера по това време.”
За да работиш с литературни архиви, се изискват специфични и специални качества: професионализъм, търпение, почтеност, текстологични и графоложки умения, включително разследвачески нюх и усет за реконструиране на изминали времена и нрави. Евелина Белчева безспорно притежава тези качества и от години работи с архивите на наши писатели. В тази книга тя е съумяла в максимална степен да извади на светло всичко ценно, заровено в тези покрити от праха и патината на времето книжовни доказателства. Авторката реконструира и изгражда отношенията на двамата творци с търпението на археолог, който с нескрита любов и страст реставрира и връща за живот парченце по парченце една древна амфора, за да блесне тя с цялата си красота, патинирана от времето. И не на последно място, ценността на книгата е в поместените 73 (1936-1953 г.) неизвестни, новооткрити и коментирани от Евелина Белчева писма между редактора Владимир Василев и младия критик Петър Динеков. Те са ценна находка, на основата на която са направени много психографски и психоаналитични трактовки.
Списание „Златорог“ е с особен статут в българската литература и култура. Самото заглавие е гаранция за висок стил, класа и качество. „Златорог“ е не само средище на най-високите постижения в литературата ни. „Златорог“, със своето 24-годишно списване, е епоха в нашата култура. Редакторът Вл. Василев – значително по-късно и при тежки обстоятелства, в протокола за разпит от затвора през 1944 г., вероятно мислейки, че това работи в негова защита, – изповядва: „Целта ми е била да създадем и у нас едно списание като французкото „Nouvelle revue fransaise“, което да събира по-добрите писатели от всички идейни течения, т.е. независимо от политическите им убеждения“. И другото основно негово редакторско кредо, което е било решаващо през тези 24 г. на съществуване на списанието и което отново в смутната 1956 г. ще декларира в писмото си до Вълко Червенков: „Ще приема всеки, щом е талантлив, от който и фронт да иде“.
Един от най-утвърдените изследователи на българската литература, Евелина Белчева изследва отношенията на двамата културни дейци, представители на две различни поколения – редактора Владимир Василев и младия критик Петър Динеков, и тяхната „златорожка връзка“. В началото на книгата авторката маркира пътя на изследването си така: „Опитвам се да запълня пробелите и празнините на културната история през пролуките на тези писма, по мемоарни фрагменти и записки – отломъци от паметта, вписани случайно или не в спомена за „златорожката връзка“.
Затова книгата не проследява само тази връзка, тя е реконструкция на културната ни история, видяна през призмата на диалога П. Динеков – Вл. Василев, от 20-те до 60-те г., та и по-късно. Тази реконструкция е показана през действието, през случването на събитията, а това дава възможност и на читателското въображение да доизгражда образите. Чрез действието се отива в полето на мисли и чувства, които провокират нашата емпатия и проницателност, способността ни да осъзнаем фактите от литературната история по нов и различен начин.
Имам лично пристрастие към „Златорог“ и свързаните с него изследвания. Списанието и досега е едно от съкровищата в личната ми библиотека. Със „Златорог“ се запознах в сравнително ранна възраст. Беше едно от списанията в библиотеката на баба и дядо. Първото, което ме впечатли, бе оформлението – строго и семпло, както и шрифта на заглавието. На тази ранна възраст, разбира се, не знаех каква ценност държа в ръцете си, но в паметта ми оставаха откъслечно непознати за мен имена: Сирак Скитник, Спиридон Казанджиев, Георги Константинов, Малчо Николов, Иван Богданов, Анна Каменова… В кореспонденцията на дядо ми – учител, библиотекар, книжар – имаше пощенски картички и писма от Владимир Василев до него. За мен това име бе смесица от нещо едноврeменно далечно и близко. А с името на проф. Петър Динеков е свързано моето студентство.
Евелина Белчева изследва писмовната връзка между Владимир Василев и Петър Динеков от момента на нейното зараждане – през лятото на 1936 г., когато „законодателят в литературния ни живот“ е на 53 години и списанието му е в апогея си, а младият начеващ академичен младеж е едва на 25 години. Всъщност те са се видели няколко години преди това – на паметната дата 25 юли 1930 г. на поклонението на гроба на Пенчо Славейков. Петър Динеков е вече известен като млад и многообещаващ критик, който помества свои рецензии във вестниците „Глобус“, „Светлоструй“, „Българска реч“ и най-вече като редовен сътрудник на седмичника „Литературен глас“ с редактор Д. Б. Митов. Младият Динеков води рубриката „Между книгите и списанията“. До началото на „златорожката връзка“ Динеков вече е автор на 276 статии, рецензии и обзори, голяма част от тях с научен характер. Всъщност още като шестнадесетгодишен ученик Динеков се абонира за „Златорог“, а по-късно, като студент през 1934 г., публикува в „Златорог“ статия, подписана с псевдоним. Опитният откривател и търсач, покровител на млади дарования, далновидният и със силна интуиция за талантливи творци Вл. Василев споделя 30 години по-късно „в приятелска раздумка“ и през смях думи за младия критик, които напомнят любовно признание:
„Аз съм се молил да го изгонят, да бъде мой, само мой!“
Вероятно на Вл. Василев е допаднало поведението на младия учител във „Французкия колеж“ в Пловдив, който явно предпочита усамотението в библиотеката. За Динеков и неговото поколение пък Вл. Василев е „недосегаем“. А и нравите тогава са такива, че младите се отличават със срамежливост и пиетет към корифеите и идолите си. Респектът към жреците на литературата граничи с обожествяване. Едва по-късно, приютени под крилото на този недосегаем редактор, младите осъзнават, че „и той по земята ходи“ и е простосмъртен.
Началото. През лятото на 1936 г. „папата“ на литературния свят, както тогава наричали Вл. Василев, прави първата крачка за съвместна работа с Динеков. Той кани един „момчишлак“ да напише отзив за новото издание на Яворов, което е дело на самия Вл. Василев. Прави това учудващо настоятелно, като му пише във военно-полеви хумoристичен стил: „Считай това за призовка!“. И ето че младият Динеков е „озлаторожен“ и призван: „Мята се и той на колесницата на Златорога“. Свидетелство за това високо признание са и думите на Владимир Полянов: „Навремето за един млад писател това беше паспорт за царството на литературата“. А самият Вл. Василев години по-късно ще сподели с критика Любен Георгиев: „Имаше амбициозни хора, които дори бяха готови да ми платят, за да ги напечатам“. „Златорог“ е с магична притегателна сила. Но го има и другото, че по това време редакторите сами е трябвало да издирват, да молят и привличат своите сътрудници.
С какво „Златорог“ привлича така магнетично? Това отново са качествата на редактора му, който е законодател в литературата, но наред с това и толерантен човек, зачитащ личността на твореца. От памтивека се знае, че има талантливи хора, които са слаби като характер. Вл. Василев слага знак за равенство. Талантът – това е характер, и той задължава. Още през 1923 г. той пише: „Всеки истински писател си е и школа, и принцип, и всичко… Школата е „юзда“ за една млада литература“. Затова никога не говори за школа около „Златорог“. За списанието се говори като за семейство от равноправни сътрудници, наричано с интимното „Златорожието“, като кръг, кръжец. Евелина Белчева създава една много автентична възстановка на тогавашната социо-културна атмосфера около „Златорог“ и на литературна България от 20-те години на миналия век. Тя полага събитията в континуума време-пространство и тази триизмерност прави образите на разказа ѝ белетристично плътни и живи. Ние ги виждаме и усещаме. А на някои места можем чрез фантазменото да доизградим тези образи или да попълним белите полета. За това в голяма степен допринасят и неизвестните архивни снимки на хора от „Златорожието”, издирени в архивите.
В тази атмосфера ще влезе и младият Динеков. Тук характерният момент е, че той влиза в кръга на „Златорог“ с името си, вече като известен и изграден литератор. Знае се, че Вл. Василев е „покръствал“ своите сътрудници и в това има реален и символичен смисъл. Тук случаят е друг. Вероятно на това се дължат и равноправните приятелски отношения, които се установяват между редактора и младия, 25-годишен критик. Вл. Василев поръчва на Динеков рецензии за новоизлезли книги за Прегледа и статии по литературни въпроси за литературоведския отдел – двете основни части на списанието.
През 1936 г. е излязъл от печат последният, пети том на Яворовите съчинения под редакцията на Вл. Василев (1934-1936) от издателство „Хемус“. И това е първата задача на младия критик Динеков – да напише отзив за това издание. Тук е и завръзката. Всички писма между двамата от този период са посветени на историята около предстоящата рецензия на Петър Динеков. Тази рецензия от 18 страници по-късно ще бъде унищожена и няма да се появи бял свят, но за това – малко по-късно.
Тук тябва да отбележим ерудираното пояснение, което прави Евелина Белчева по повод на изданията на Яворов, редактирани от Владимир Василев, проследявайки същевременно литературните събития от онова време. Всъщност това издание е любима рожба на Василев, той има амбицията да го направи по-добро от предходното издание на изд. „Паскалев“ от 1924 г., което е имало нещастието да попадне под критичните стрели на един неизвестен критик, подписал се като Ст. Илчев. Вл. Василев пази горчивия спомен от този факт. Естествен е трепетът, с който очаква отзива за труда си и реабилитацията, на която се надява с новото издание. Редактирането и издаването на Яворовото творчество е дело на живота му, което е видно и от неговите спомени за работата с Яворов като негов довереник и в творческото редактиране, и в житейската драма на поета. Това издание, което е литературен, библиографски и издателски уникат, има изключителна литературно и културноисторическа стойност. То е модел за академично публикуване на големите творци, изтъква Евелина Белчева.
Видно е, че задачата на младия Динеков е да представи цялостно това 5-томно издание и да реабилитира Вл. Василев като редактор на Яворов. Евелина Белчева не излага последователно епистоларните свидетелства на редактора и критика, а избира да очертае техния труден, но и много жив диалог. Книгата е като пъзел, в който авторката подрежда умело отделните фрагменти, за да се проясни картината около тази злополучна рецензия. Вярна на фактите, Белчева тълкува ситуацията много вещо и почтено. Тази част от книгата съдържа най-интензивната кореспонденция между двамата златорожци. Всъщност за съдържанието на рецензията на Динеков може да се съди само от разменените писма между двамата. За да се напишат следващите страници е било необходимо пълно съсредоточаване върху „веществените доказателста“, почти като при разследване, и само усетът, интуицията и пространните познания на авторката за епохата увенчават с успех това предизвикателство.
Рецензията на Динеков за редакторството на Яворовото издание, направено от Вл. Василев, както се разбира от по-късни данни, е била 18 страници. Само 3-4 от тях са възражения, които дръзкият млад критик си позволява. „И така – „златорожката връзка“ започва с един литературен конфликт. Неслучайно в този конфликт се ражда едно голямо и дългогодишно сътрудничество и приятелство… – ще ни заинтригува авторката. Сякаш предусетил развитието, Вл. Василев търси лична среща с „младока” – автор на рецензията: „Господин Динеков, чаках Ви оная вечер, когато бяхте с Йор. Иванов, за да дойдете в кафенето, но не ме ли разбрахте, какво Ви стана…“. Следва още едно писмо от редактора: „Исках да поговорим за рецензията. Благодаря Ви за доброто желание, което имахте да я напишете. Хубава, но ми правите някои възражения, които биха ми наложили да Ви отговоря. А искам да се избегне това“. Вижда се, че юристът Вл. Василев е склонен към пространни епистоларни пледоарии, за да защити редакторското си дело по изданието. Евелина Белчева прави предположението, че възраженията на Динеков са главно относно „по-подробен научен апарат, за повече текстологични наблюдения върху чернови и ръкописи, за още обяснителни паратекстове и библиографски позовавания, които да ползват бъдещите изследователи“.
Наред с това авторката пояснява, че приживе Яворов е видял в лицето на Вл. Василев свой довереник, че това редактиране е с неговото активно творческо съпричастие и че това издание наистина има бележки, единствени по рода си като текстологичен и биографски документ. Не мога да не отбележа характерното за Евелина Белчева детайлно обговаряне на всеки епистоларен документ или събитие, което прави изследването ѝ изключително надграждащо се и осмислено. Има още един факт в подкрепа на това колко важен е за Вл. Василев този редакторски труд върху Яворовото творчество. Страниците на предговора към изданието той оформя като книга, оставя я в библиотеката на Университета и казва: „Това е моята единствена книга.“
Тук въпросът е спорен. Вл. Василев се въздържа да публикува първите редакции на творбите на Яворов, защото му се струва, че това е „лична и тайна работа на поета, и е малко кощунствено да са разкрива той чак дотам“. Самият Яворов не обича да пази ръкописи. От друга страна, чернови, поправки и писма са изключително важни за литературните изследователи. Те дават възможност за психографски и психоаналитични трактовки на твореца.
Ще дам пример с един гений в науката и културата – Зигмунд Фройд. В началото на миналия век се ражда списание „Имаго“ като интердисциплинарно средище на „науките за духа“, както ги нарича бащата на психоанализата. Това са, наред с психоанализата, литературата, митологията, религията. Бихме могли да се доверим на думите на Зигмунд Фройд от „Налудната идея и сънищата в новелата „Градива“: „Писателите са ценни съюзници и техните прозрения трябва високо да се ценят, защото обикновено те знаят твърде много за нещата между небето и земята, за които нашата школска мъдрост не е и сънувала“. Писателите са първите психоаналитици. А Макс Граф – музиколог, лаик-психоаналитик, баща на първото дете, психоанализирано от Фройд, известно като Малкия Ханс, казва: „Ако искате да познавате писателите, четете творбите им“. Бих добавила: и писмата им.
Евелина Белчева не просто излага литературните факти, тя споделя и личното си отношение като специалист. И тук то е следното: „…историко-социологическият подход не е неговият [на Вл. Василев] метод. Обект на изследване за него е „творението“, в което се съдържа всичко. Не признава школи и направления, в центъра на литературния живот стои изключителната творческа линост. А тя снема в себе си и конкретното време, и универса, без да се прибягва до детерминистични подходи“. Авторката ни напомня още, че Вл. Василев е феноменолог, че за него Яворов е феномен, връх, който се съизмерва само със себе си. Както и това, че предговорът на Вл. Василев е пръв и останал единствен по рода си психобиографичен портрет на поета въз основа на анализ единствено на творбите му.
В отговор на възраженията Вл. Василев дава пълна свобода на младия Динеков, кани го да напише своя статия за Яворов, която да помести на страниците на списанието. Тогава и Динеков е склонен на известен компромис: „Ще сравня казаното от мене с онова, което ми възразявате, и тогава ще реша дали да го променя“. Има още един важен нюанс. Вл. Василев смята пристрастността за особено важно свое качество: „Не обичам литературната история, защото тя ми пречи да бъда субективен!“ И това е твърдение на критик, който е против всякакъв догматизъм в литературната критика. Като всяка голяма личност, Владимир Василев е нерядко противоречив човек. Колко е различен той от П. Динеков, който е историограф на литературата, предимно рационален, склонен към обективно-научни и историко-теоретични анализи. Чудно ли е тогава, че се разиграва тази препирня между редактор и критик? За мен лично – като изследваща писателите и техните творби от психоаналитичен и психодраматичен ракурс – по-близко е разбирането на Владимир Василев.
Какъв е крайният резултат? Рецензията нa Петър Динеков не само не е публикувана, но дори не е запазена в архивите и на двамата. Явно младият Динеков е изпълнил декларираното си решение: „Ще я унищожа! – но няма да я променя… Аз своето няма да оттегля. Вие с него няма да се съгласите. Следователно, не ще дойдем до споразумение“. Отговорът на Вл. Василев е: „Щом мислите тъй – тъй да бъде!“ Неслучайно са наричали Владимир Василев Arbiter elegantiarum. И Евелина Белчева ще заключи: „Тук приключват отношенията „ученик и благодетел“, оттук започва реалната „златорожка връзка“ – литературното приятелство… Всеки от тях запазва своята творческа неприкосновеност“.
Непредвидено продължение. Евелина Белчева все пак открива „злополучната“ рецензия в архива на академик Петър Динеков, въпреки че преди това, както сама казва, е прегледала „стръвно“ всеки документ. И пояснява: „…архивистите на са разбрали какво точно представлява, затова не са я описали правилно. Останала неизвестна за жалост, рецензията е блестяща“. Оказва се, че нейните предположения съвпадат с бележките на Динеков, така е проникната ученичката от мисленето на своя професор.
Как се развиват отношенията между Вл. Василев и П. Динеков по-нататък? През 1936 г. е отпечатана монографията на Георги Константинов „Любен Каравелов – живот, творчество, идеи“. Вл. Василев бърза да я даде веднага за рецензиране и представяне отново на младия критик от списанието, новопосветен специалист в литературата на Възраждането. Историята се повтаря. Сега Вл. Василев се обижда заради приятеля и съратника Г. Константинов. Редакторът още преди това е предупредил Динеков, че „книгата не носи академичен характер и да се предявяват към автора изисквания академически, значи да се поставя там, дето не е и не желае да бъде”. Но явно е, че бъдещият академик има свой подход към литературните прецеденти и не отстъпва от тях. В този случай Вл. Василев дори се идентифицира с автора на книгата: „Такава обида на Константинов не мога да понеса. Вярвам не я искате и Вие“. И сега редакторът защитава своя дългогодишен приятел и човек от „Златорожието“ Г. Константинов със страст, като истински „лъв от нубийска величина“, както ще го нарече един от следилите го агенти след 9 септември 1944 г.
Който е познавал Вл. Василев, не би се учудил на неговите защити относно сътрудниците му, защото е известно неговото отношение към списанието. Вл. Василев не оставя нито една своя книга и затова неговият opus vitae е сп. „Златорог“. Оценките за редактора са, че е взискателен и перфекционист „до безумие”, когато защитава своята цитадела „Златорог“. Знае се, че пише трудно, с много задрасквания и поправки. Самоиронизира се е за този си начин на работа. Ето и сравнението му: „По-добре да пукна – казва Флобер, отколкото да пусна една фраза, която не е изработена“.
И така рецензията за монографията на Г. Константинов от Динеков е публикувана в септемврийската девета книжка на „Златорог“ през 1936 г. Книгата е оценена като важен принос и пръв интерес към Каравеловото дело. Но има и друго – обстойна бележка относно методологията. И тя, като че ли все още, е отглас от първия спор между редактор и критик за изданието на Яворов. В тази бележка Динеков отново припомня колко важен е академичният подход, точността на научния апарат, като отдава дължимото и на спазването на мярата в съотношението научност и лично пристрастие. Не бива да подценяваме читателя, че ще му досадим с научната сухота и педантизъм, твърди Динеков.
Сега ще се върна малко назад, следвайки мозаечния подход на Евелина Белчева, ще припомня, че още през 1934 г., преди Динеков да е поканен от Вл. Василев за рецензент, в „Златорог” излиза една статия за Нешо Бончев, подписана с името Н. Горинов, което, както предполага авторката, е псевдоним на самия Динеков. Младият критик още тогава има афинитет към изразеното от Нешо Бончев: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти…“ Така че се налага позициите отново да се изясняват: Вл. Василев е деликатен и не иска да нарани никого, а Динеков се разграничава от „салонната“ критика.
Въпреки всичко толерантността и желанието да задържи само за себе си ценния млад критик се изразяват в жестовете на Вл. Василев към Динеков. Той постоянно му предлага да пише за Йовков, за Елин Пелин, за Пенчо Славейков, за Стоян Михайловски. И изразява предпочитанията си към неговите текстове с подканата: „Да Ви изпратя ли някоя книга? Да я не вземе друг“.
Ето и кулминацията в „златорожката връзка” – така ще я определи Евелина Белчева – статията на самия Вл. Василев за книгата на Петър Динеков „Литературни легенди”. Тук на „феноменолога“ Вл. Василев много ще допадне това, че „у автора, Динеков винаги дири човека. Човекът му е необходим, за да обясни автора“. Особено допада на Вл. Василев, който винаги се съобразява с човещината, подхода в тази книга на Динеков: „…без острота, която понякога може да засегне не само автора, но и читателя и вместо да го спечели, отхвърля го насреща“.
Но настъпва мъртвото време на бомбардировките и евакуацията през януари 1944 г. Вл. Василев пише на Динеков, че го е обхванало „някакво оцепенение“. Това оцепенение поразява и в изражението на Вл. Василев на архивната снимка, поместена в началото на тази глава. Неслучайно психолозите при военни конфликти вървят с една крачка напред – какво става с психиката на човека след конфликта. Как той ще „преработи“ травматичните събития, така че да излезе от „оцепенението“. Това душевно състояние е изразил съвсем автентично и вълнуващо Петър Динеков в писмо до Блага Димитрова от 3 юли 1944 г.: „Но достатъчно е да се прочетат няколко страници от някоя велика творба, да се чуе една соната от Бетовен, да се прелисти една научна книга, в която се разкриват богатствата на човешката мисъл, за да повярваме отново в смисъла на живота. Лично аз сега засега само така мога да живея – всичко друго ми носи отчаяние“.
Отново ще направя аналогия с Фройд. Става дума за Първата световна война, която изправя света пред нова ситуация – битова и екзистенциална. Фройд чете доклад във Виена, наречен „Ние и смъртта“. По-късно публикува този доклад в списание „Имаго“ под заглавие „Размишления върху войната и смъртта“. Още в началото Фройд заявява: „Тази ужасна война, свирепстваща в наше време, ни лишава от ориентация в живота… тя изменя нашето отношение към смъртта“. И по-нататък: „Какво е сега нашето отношение към смъртта? Според мен то е достойно за удивление. Като цяло ние се държим така, като че искаме да елиминираме смъртта от живота: ние пазим по отношение на нея гробовно мълчание, ние мислим за нея като за смърт“. Фройд смята, че по време на война „нашият договор със смъртта, както аз бих го нарекъл, престава да се съблюдава, както преди“.
Това е валидно и за описаното душевно състояние на героите в тази книга, важи и за всеки военен конфликт – той нарушава нашата „културна договореност със смъртта“. Не са случайни и думите на Фройд, че „човекът и в доброто, и в злото може повече, отколкото си мисли“. Колко точно са изразили Вл. Василев и П. Динеков своето „оцепенение“ и отчаяние по време на войната.
Логично е да се мисли, че със спирането на „Златорог“ свършва и „златорожката връзка“ между двамата сътрудници – Вл. Василев и П. Динеков. Но във втората част на изследването Евелина Белчева проследява съдбите им и по-нататък във времето. Следващите страници от книгата описват събитията след 1944 г. и всичко недостойно, на което са подложени Вл. Василев и П. Динеков. Страници, които извикват потрес и омерзение от незачитането на човешката личност. Вл. Василев е низвергнат от литературния живот. Арестуван, разпитван, следен. Новите господари се плашат дори от сянката на „Златорога“. Годините се нижат, както в онова „оцепенение“ по времето на бомбардировките. И за Петър Динеков годините понякога не са по-лесни. Той пише до приятеля си Стойко Стойков през 1945 г.: „Сега една новина: изкараха ме и мен фашист!“
Едва с книгата на Борис Делчев, излязла от печат през 1968 г., се реабилитира личността на Вл. Василев и значимостта на „Златорог“. Борис Делчев твърди, че българската литература от 1920 до 1944 г. е била най-вече в „Златорог“. Тогава авторът ще получи писмо от Петър Динеков, който изказва възхищението си от книгата му. Това е косвено свидетелство за отношението на Динеков към редактора Вл. Василев.
И още един документ. Елена Огнянова разказва на Евелина Белчева, че през 1963 г., два месеца преди да почине, Вл. Василев лично ѝ е оставил своеобразно завещание до П. Динеков – да издаде статиите на Йордан Бадев и на Борис Йоцов. Има свидетелства, по ирония на съдбата от агенти, следили Вл. Василев, че връзките между Вл. Василев и П. Динеков не са прекъсвали – те често се срещали у проф. Петко Стайнов и Анна Каменова, у Багряна и на други места.
В тази книга не е обговорена връзката на Вл. Василев с Цвета – жената на живота му, вероятно това ще бъде тема на друга книга, за която авторката загатва в края: „Архивна единица 247 съдържа смисъла на един живот: план за книга в три тома, подписани договори с издателство „Хемус“ и чернова на следното посвещение: „На моята жена, другарка и дете, моето сърчице Цвета, всичко, което съм написал“. „Заради която, оказва се в края на „пиесата“, е било всичко“ – дискретно ще добави Евелина Белчева…
Финалът на „златорожката връзка“ е некролог – последното „писмо“ на П. Динеков до неговия редактор е непроизнесеното надгробно слово с дата 27 декември 1963 г. Ето думите на проф. Динеков: „Парадоксалното е, че годините на неговите най-големи огорчения, на неговия залез като литературен деец и критик, на безапелационно отричане на неговата дейност, на унищожаване на неговото участие в литературата, бяха и години на неговата победа – търсеха го поети и критици, вслушваха се в неговите думи, редките му статии или публични изказвания се посрещаха с огромен интерес, цитираха се, коментираха се. В известни моменти неговото влияние бе така нараснало, че се схващаше като опасност“.
Обнародвайки това неизвестно слово и възстановявайки диаболичната история около него в първата книга „Самотен в своето време. Вл. Василев в мартирологията на българския дух” (2016), Евелина Белчева защищава личността и позициите на своя учител, който е имал смелостта, въпреки забраната, да напише това слово и да даде оценка по достойнство на Вл. Василев. Друг е въпросът, че словото не е било произнесено. Но каквато и да е истината, остава записаното. Дори изследователката е изненадана: „Погледнато ретроспективно, разбирам с удивление, че всъщност оценката на Петър Динеков в това слово, каквото и да се говори, е най-високата и останала единствена оценка по достойнство на личността на Владимир Василев по това време”.
Това е краят на „романа” на Евелина Белчева. Всъщност нейното изследване се чете като интригуващ роман и тук наративът не отнема ни най-малко от научната стойност на книгата. Както казах вече, можем да я възприемем и като сценично конструирана история. Писмата-диалог са почти готов сценарий, по който може да се изнесе великолепна камерна театрална постановка.
Отново ще отворя скоба и ще се позова на Фройд. Известно е, че бащата на психоанализата е описал известните пет клинични случаи на пациенти с желанието те да се четат като романи. Научността и повествователният жанр могат да вървят ръка за ръка. В това отношение Евелина Белчева се опитва да продължи и доразвие поетиката на обожаваната от нея Блага Димитрова в нейната книга за Багряна. Но тук аналитичният момент е по-силен. В личен разговор тя казва: „Опитвам се да правя „белетристика“ от архивните документи, които сами по себе си носят богат белетристичен сюжет. Научно повествование, но в известен смисъл постигнато и с белетристични средства: повествователни и фигуративно-образни. Литературоведският дискурс може да бъде „научен“ и като наративен/повествователен и фигуративно-образен”. Това е обяснение на предизвикателството в един от епиграфите в нейната работа: „Всичко в този текст е истина, само разказвачът е измислица”…
Евелина Белчева е сътворила блестяща панорама на литературния живот по това време. Тук освен двете основни действащи лица в „златорожката връзка“ се вплитат и съдбите на Константин Константинов, Багряна, Георги Цанев, Христо Радевски, Борис Делчев, Блага Димитрова, на която е посветена цяла глава. Тук са и силуетите на цяла плеяда български интелектуалци и обществено-политически фигури. Тази книга е полифонична документална проза, тя е книга за препрочитане, книга, която става настолна. Книга, с която не искаш да се разделиш, защото силуетите от Златорожката епоха заживяват с теб.
Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995), „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000) и др.
