Начало Идеи Гледна точка Символната руска окупация на София
Гледна точка

Символната руска окупация на София

6606

Отново се разгоряха „дебати“ (както в казионните ни медии наричат истеричните акции на нашенските русофили) около паметника на съветската армия в центъра на София. Аз обаче ще обърна внимание на нещо, което би трябвало да впечатлява най-вече ревностните ни „патриоти“. Дайте си сметка, че българската столица е почти от самото си произвеждане в такава, в масивна, свръхпределна символична окупация от Русия. И това (специалистите ни по нова история би трябвало да признаят) е нещо като агресивен реактивен жест, който т.нар. наши „освободители от османско иго“ и техните „агенти на влияние“ у нас са ни наложили като своеобразно отмъщение, след като не са успели да осъществят истинската цел, която са имали с Руско-турската война от 1877–78 г. Защото тази цел (кога ли това най-сетне ще бъде казано открито) въобще не е била създаването на една независима българска държава, а… разпростирането на Руската империя на Балканския полуостров и буквално до Проливите. Всъщност именно затова, драги „патриоти“, заплануваната „Сан-Стефанска България“ е трябвало да има излаз на цели „три морета“. Не за да бъде „голяма и суверенна“, а за да бъде „Задунайската губерния“ на Русия. А поради това пък толкова хуленият в романтическата ни историография Берлински конгрес се е противопоставил на царя „освободител“ и въобще не е поискал да „разпокъса България“ (обяснимо е, че след пет века европейците все още не са я и „осъзнавали“), но именно да не допусне Русия почти до сърцето на Европа и до бреговете на Егейско (респ. Средиземно) море.

Доказателство обаче, че въпреки неуспеха си на Берлинския конгрес Русия чак до 1886 г. е била решена да има като своя провинция „освободената“ България, е управлението на Княжеството ни през всичките тези години, за което, след дитирамбите за „освобождението“, историците ни конфузно почти не говорят. Ще припомня обаче как се осъществява то.

Всъщност „Великата Сан-Стефанска България“ до Берлинския конгрес и малко след него се управлява от „окупационно правителство“ (именно така се нарича то), отначало ръководено от руския княз Черкаски, а след смъртта му от княз Дондуков-Корсаков (готвен за държавен глава на бъдещото княжество) и имащо четири отдела: административен – начело със Сергей Лукиянов, финансов – С. Шебеко, военен – ген. Пьотър Столипин, и просветен със заклетия български русофил Марин Дринов. След Берлинския конгрес и формалното обявяване на българското Княжество за военен министър на страната е наложен руският имперски поданик ген. Пьотър Паренсов, който през цялото време е в конфликт с княз Александър Батенберг, тъй че желаещият да се освободи от него български държавен глава трябва неколкократно да отива до Русия и да моли императора да си „прибере“ уж княжеския министър.

По-нататък: само година и половина след създаването на Княжеството в него, не без руска намеса, е наложен т.нар. „режим на пълномощията“, т.е. „славната ни конституция“ е суспендирана и страната започва да се управлява собствено от руския пълномощен министър (тогавашния аналог на г-жа Митрофанова) М. А. Хитрово, който буквално навсякъде е зад гърба на княза, а министрите в този „режим на пълномощията“ са пак руски имперски поданици: ген. Ернрот – министър-председател, министър на войната и министър на вътрешните работи; Порфирий Стаматов – правосъден министър; Георгий Железчев – финансов министър (двамата последни са руски поданици, макар и от български произход). През 1882 г. това „българско правителство“ е наследено направо от правителството (както е наречено) на „руските генерали“, с водещи фигури ген. Каулбарс и ген. Соболев, чиято основна цел става отстраняването на княз Батенберг. И така до кризата през 1886 г., когато българите (и най-вече „либералът“ Стефан Стамболов) осъществяват Съединението на Източна Румелия и Княжеството, а Русия, несъгласна с него, къса дипломатически отношения с новата държава и изпраща два военни кораба да акостират във Варна (след това и още в Бургас), за да – забележете – „защити руските поданици“, като отправя открити заплахи за цялостно окупиране на България. Че няма да го допуснат тогава, декларират… Великобритания и Австро-Унгария.

Както се вижда, цели осем години след т.нар. ни „освобождение“ Русия не се отказва да запази поне части от своята „Задунайска губерния“ (не „България“) и след като в края на краищата не успява да я задържи и именно тогава, в 1886 г. страната ни се освобождава, започва споменатата в началото символическа окупация на столицата на „изпуснатата“ държава. Със съдействието на русофилските среди у нас (сред които, уви, и тогава е Българската православна църква) силуетът на нейния център и нейната централна топография се превръщат в силует и топография на – направо ще го кажа – руска имперска провинция. Дайте си сметка: пред българското Народно събрание се извисява паметник на руския император Александър ІІ и неговото воинство, катедралният ни храм зад него носи името на практически почитания единствено в Руската поместна църкви светец Александър Невски. Още тогава се сдобиваме и с бул. „Александър Дондуков“, бул. „Цар Освободител“, бул. „Ген. Скобелев“, ул. „Граф Игнатиев“, ул. „Ген. Гурко“, ул. „Ген. П. Паренсов“, ул. „Аксаков“, ул. „Московска“… Следват паметниците: Руски паметник (и съответният площад), пак руски паметник в Докторската градина… След като формално не успява да стане територия на Руската империя, столицата ни следователно символически трябва да остане, както днес биха се изразили, град, показно принадлежащ на „Русский мир“.

Само преди десет дни, на 3-и март, президентът Радев ни поздрави за 145-ата годишнина от освобождението ни и, забележете, нямаше как да не го направи (заедно с фуражките си) в подножието на копитата на коня на император Александър ІІ пред кубетата на Св. Александър Невски, на площада на Царя Освободител, а полицията бе инсталирала огражденията си до улица „Аксаков“, а май даже и до ул. „Ген. Гурко“ – т.е. в изцяло руската топография на града. Поздрави ни, че сме свободни от 145 години. Няма как да не го поправим: от тези години, освен разгледаните по-горе първоначални 8, трябва да извадим задължително още 45, през които Русия (вече като СССР) все пак успя да осъществи онова, което императорите ѝ не съумяха в края на ХІХ в. За близо половин век ние не просто не избирахме управниците си – дори комунистическите поставленици на Москва не бяха посочвани от българските комунисти. Те се налагаха и сваляха по най-безцеремонен начин от самата съветска Русия. Може би в този смисъл трябва да казваме, че именно Русия ни е „освободила“ (след като го е и отровила) от Сталиновата пионка Георги Димитров (с руското ударение на втората сричка), заменяйки го с московския „рабфаковец“ Вълко Червенков, а после ни е „освободила“ и от него, налагайки нищожния Тодор Живков, за да ни „освободи“ накрая от него чрез посланика си през 1989 г. В тази връзка единственият „независим“ акт на българските комунисти за тези 45 години май е писменото желание на целокупното им ЦК, да бъдем най-сетне присъединени към Съветска Русия в качеството на нейна „16-а република“. Слава Богу, че „господарите“ от Кремъл неглижират този „независим“ наш акт.

И ето: като последен и най-агресивен жест от вековната символична окупираност на столицата ни от Русия, от 1953–54 г. в нейния център стърчи най-грандиозният и най-откровеният от окупационните паметници – този на Съветската армия, който упорито остава, дори след като бе освободен от обградилия го „венец“ от допълнителната комунистическа руска окупация (бул. „Толбухин“, бул. „Ленин“, по-нататък бул. „Бирюзов“, бул. „Волгоград“ и т.н.). Ще запитам днешните истеричави „възражданци“, твърдящи, че след 1989 г. сме попаднали под „колониална зависимост“ от САЩ и ЕС – къде са носещите американски и въобще „западни“ имена, булеварди, площади, улици и паметници? Не, уважаеми, паметникът на съветската армия не е „част от националната ни историческа памет“. Той е отровното „цвете“ в символически окупираната ни от Русия столица – топузът, продължаващ да я тегли от Европа към Азия, и поне от него най-сетне трябва да се освободим. А ако питате мен – след това и от всички останали „символични окупатори“. Ако наистина се чувстваме като независима и европейска страна, а не като несъстояла се царска губерния или „16-а република“, към които храним малодушна носталгия.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора