„Свидетели на небеса“, Емилия Дворянова, художник на корицата Лиляна Дворянова, издателство „Обсидиан“, 2022 г.

Вълшебен ден е днес за хората, закърмени с духовност – голямата българска писателка Емилия Дворянова празнува „почти юбилей“, а безценният ѝ дар за всички нас е романът „Свидетели на небеса“, епична симфония за силата на вярата, за отговорността ни пред Небесата, за пътя към храма, не онзи на алчните свещеници, а на светите люде, които ни учат как да живеем с Бог в съзнанието и в чувствата си и ни помагат да посрещаме храбро изпитанията на епохата. С есето, което следва, пожелавам на Емилия здраве, споделена обич с близки, с читатели, с Небесни отци, вдъхновение, за да продължи започнатото свято дело и да ни възроди с музиката на словото, което блика от всеки написан от нея ред.

* * *

Милостив е Господ, защото с просто сърце видях преди да видя и разбрах, преди да разбера.

Благодаря ти, Емилия, тъй като в изключително тежки за мен дни в началото на годината, когато в болницата се съмнявах дали отново ще прекрача прага на дома ни, ти ми вдъхна вяра, помогна ми да преодолявам немощта и музиката на словото ти ми действаше като оздравителна левитация. Да, аз летях, тъй както се случваше в сънищата ми в детството, а страданията и преображенията на героите в романа „Свидетели на небеса“ бяха най-могъщото лекарство срещу унинието и отчаянието. Как си представям епичната творба, когато вече се отдалечавам от текста, но внушенията ми стават още по-близки? Ще го кажа с няколко изречения от началото на романа ти „Госпожа Г.“, издаден от „Парадигма“ през 2011 г.: „Тук е църква и живее Исус, не е театър; зад вратата може би има други стаи, където се спи, а това е мястото за специално повикани като за бал, но със сигурност не е точно бал, само като. На бала всички танцуват и много шумят, тука е тихо и тъжно е, както през лятото нощем, когато излизат на двора на лятната къща, за да гледат звезди. Различно, но същото. И тук има небе, само че е покрито и някой е нарисувал по всички стени много приказки.“ Горе-долу така бих описал „Свидетели на небеса“, ако трябва да се изразя поетично пред съмишленици, които са се докоснали до въздействието на романа.

Няма как мислещата тръстика да не потрепне пред картините, в които неизменно хармонично се срещат страданието и надеждата, пред музиката, която звучи и сякаш нашепва както в „Концерт за изречение“: Толкова ясна е истината… Всичките тези чудеса те омайват още преди да си осъзнал смисъла на историята, която ще чуеш и в която няма как да не хлътнеш, освен ако псевдомодерността не те е превърнала в изкуствен интелект. В есето „Защо не пиша масова литература“, включено в тома „Освен литературата“ (2011), Емилия Дворянова казва: „На българската литература – с много малки изключения, ѝ липсва „любовност“, онази любовност към думите, която е способна да ги въведе в Слово – една патетична, може би архаична дума, която не звучи достатъчно „модерно“, която обаче изричам без никакво подсмихване, и в която влагам ясен смисъл, за да обознача някак самодвижението, самовъзвестяването на мисълта, изникването ѝ от „нищото“ на езика“. Белетристката е дълбоко убедена, че само в създаването, в сътворяването „вътре в езика има шанс да се провидят и новите места… онези, на които никой още не е бил“.

Пианистката, доктор по философия Дворянова създава толкова значима проза именно защото владее магията да ни отвежда на места, „където никой не е бил“ – и владее магическото изкуство да го прави с „любовност“. В известен смисъл тя успява да открие неизследвани пластове на реалността и да ни подскаже връзката ѝ с „идеите в Платоновата пещера“ и с евангелските прозрения. В „Свидетели на небесата“ тя е първата българска белетристка, която преминава заедно с нас през онова, което в едно свое есе нарича „митарствата на светостта“. Може би ще забележите паралелите, свързващи героинята на романа Галина Везенкова с една от особено близките до душевността на Дворянова светица – кармелитката Тереза Авилска: „Бог ме зовеше към Себе си, но също и светът… аз исках да съединя в себе си тези две толкова несъединими крайности“, казва светицата. Озаренията от „Книга за моя живот“, „Вътрешният замък“, „Книга за основанията“, както и творенията на нейния духовен брат свети Йоан Кръстни, с когото основават ордена на Босите кармелитки, дарени ни от издателството на Фондация „Комунитас“, насищат романа с неповторимата атмосфера на християнската мистика, но без следа от фанатизъм. В есето, което Дворянова посвещава на света Тереза, ще открием нещо изключително важно за проникването ни в поетиката на цялото ѝ творчество“. „Любовната мистика винаги се е считала за „женско“ преживяване на Бога, с много малки изключения, и причината е, че това преживяване е на пръв поглед белязано с пасивност, отвъдволево отдаване без собствена посока, описвано по аналог с митологизираната женска пасивност в сексуалния акт.“ Вероятно можем да се подлъжем от това твърдение и да предположим, че по-ранните произведения на Емилия има нещо оскар-уайлдовско, пасивно женствено и същевременно повеждащо ни към тайнството на екстаза. Вещата тълкувателка на повестите и романите на Дворянова проф. Милена Кирова в студията си „Емилия Дворянова те(к)ст на модерното“ казва: „Индивидът е при себе си, у дома, и този дом е почти аутистично спотаен в дълбините на тялото, болезнено еротичен. Историята, властта, държавните институции присъстват като тътен от външното. Те са Другият свят, винаги деструктивен с нелепата си абсурдност, заплашително надвесен над интимното свое. Те са изобразени в режима на посегателството върху теледушевната цялост… Злото-което-идва-отвън е представено в конкретни измерения на познатото минало“. Самата писателка също размишлява над потъването на тялото в „аутизъм“ и пътуването към отварянето, разпукването, което превръща преминалите през всички възможни изпитания поклонници в „свидетели на небеса“.

Казаното дотук ми беше необходимо, за да открия ключа към „новата Дворянова“, преодоляла състоянието, до което е достигнала нейната госпожа Г. : „… защото човек, ако има живот, ще има и думи, много думи, животът се разказва сам в тях, нанизва се в истории, а в себе си, когато се вслушам, чувам нейде отстрани как той си ромоли, изтича без нищичко да мога да възпра, а аз – какво да правя? Обръщам се назад и няма Свят, единствено Неща, за които непрестанно се грижа, като пиявици са впити в мен, не ми оставят кръв освен онази, която и тъй е предназначена да изтича…“

Героизъм е емоционално крехкият индивид да се пребори с отчаянието и със съмнението, да се обърне назад и да открие неподозирания свят, из който ще трябва да броди години, за да го направи свой, а навързаните истории да обедини в изповед, отвеждаща от „тътена на външното“, от абсурдното, застрашителното към сферите на светостта и на надвременността. Поднасяйки ни епичната красота и мъдрост на „Свидетели на небеса“, Емилия Дворянова ни предлага съучастие в изпълнено с болезнени препятствия приключение, което е съумяла хем да съхрани абсолютно автентично, хем да го превърне в архетипно преживяване, което – променяйки героите – може да преобрази и изпълнения с емпатия читател. Историята може да започне съвсем документално: монахинята Касиния е родена като Галина Везенкова, дъщеря на българския офицер Владимир Везенков и на Марина Фаворская, племенница на митрополит Филарет Московски и дъщеря на йерей Митрофан Фаворски. Бащата Владимир участвал в Сръбско-българската война, но и в Руско-японската, в Балканската, но и в Първата световна. Предстои семейството на Галинка да попадне във вихъра на „настъплението на варварите“, а преди това момиченцето ще изстрада загубата на големия си брат, паднал на бойното поле, ще научи за „страданията на мъртвите и за бродещите им души“… Литературата ни има забележителен опит със семейните епоси, в които миналото оживява посредством незабравими образи: от Султана и Лазар Глаушеви, та до Ирина и Борис Морев и чак до трагикомичната „хайка за вълци“, завършила със сгромолясването на Света на ловците. Но не си спомням нито епична, нито интимно-изповедна творба, в която абсурдите и сътресенията на „външното“ да са неразделни от разрастващата се духовна вселена на людете. Само Емилиян Станев ни водеше в такава посока, но той неизменно говореше от името на бунтаря, на богомила. И модерната световна литература сякаш е все по-далече от подобен чужд на неодарвинизма синхронизъм.

Още в първите страници на „Свидетели на небеса“ трябва категорично да се откажем от привичните ни начини на четене. Не можем нито да потънем в документалното, нито да се задоволим с многоликите усещания за срутването на „света от вчера“, нито да се скрием сред страниците на Чети-Минея на вуйчото на Галинка, но когато и Антихриста и мъчениците са сред нас, когато градът Москва „се държи като млякото в тенджерата и всеки миг се готви да кипне“, читателската леност няма да ни помогне да проникнем в неповторимостта на „говорещата книга“. Оттук нататък, независимо че Дворянова не изневерява на историческата истина, за да проникнем в потайностите на романа – макар и омаяни от музиката на словото, – се налага да дописваме случващото се, да ровим из енциклопедии, исторически и църковни книги, за да подредим огромния пъзел, отвеждащ ни от дълбините на Русия до откровенията на свети Серафим Чудотворец. Митко Новков в рецензията си в „Култура“ от февруари 2023 г. говори за „роман за възпитанието“, но почти веднага се поправя – по-скоро това е роман за израстването, „придружено и съпътствано от всякакви перипетии, те обаче не са нито страшни, нито опасни, тъй като отстъпват, винаги отстъпват пред вярата…“ Не съм сигурен, никак не съм сигурен, че е така. Страшните неща започват още с докосването на изкушения читател до детайлите, скрити под повърхността на носещия се като красива и тъжна песен разказ. Кой всъщност е Филарет Московски, изрекъл думите: „Вярата е увереност в невидимото като във видимото. А в това, което се надяваме и очакваме – като в настояще“? Консерваторите го наричали „якобинец“ в православието и „карбонар“, а реформаторите недоволствали от догматичността на неговия „Катехизис“. Имал огромно влияние във всички слоеве на обществото, но руският журналист и издател Иля Арсениев го представя като „егоист и властолюбец, безсърдечен и сух аскет“. Вече леко пристъпваме в териториите на Достоевски и ще нагазим все по-дълбоко, когато се запознаем с Мурочка-дурочка, близначката на сина на Владимир от първия брак, влюбена в Алексей, поредния изскочил от кошмарите на Достоевски Карамазов син, отцеубиец, убеден, че „след Революцията ще живеем в свят, който всичко ще ни даде, и масло, и мляко, и мед, и хората ще са свободни, а красотата ще властва…“ Тези 160 страници, изпълнени с ароматите и пожарищата за загиващата стара Русия, са уникални не само в българската литература. Не че ги сравнявам, но не ги давам за целия „Доктор Живаго“ на Пастернак. Емилия Дворянова има невероятни сетива, тя усеща не само миризмите, промените на времето, но и измененията в аурите на хората. Представете си – Галина и Владимир минават през гробищата край Одеса, „мирише на влага и на смърт“, а „местата на бездиханната смърт стояха празни и откъснати, животът ги отбягваше, той сега се беше заел да сее смърт там, където все още има дихание“. Не, перипетиите не отстъпват толкова лесно пред вярата – първо трябва да се премине през необятното страдание, да се вмъкнем в душите на вярващи и на атеисти, да почувстваме едва ли не физически хаоса, „който отстрелва и погубва душите“. Чудовищна е имперската грандоманщина на режисьора Никита Михалков, но поетиката на неговите филми за белогвардейците, изпратени на смърт от болшевиките в пробития шлеп в „Слънчев удар“, или отчаянието на „Руснаците без Русия“ в документалния му филм от 2002 г. хармонират с изпусналата влака към свободата – нарочно или случайно – майка на Галина, с наивността на Мурочка. Антихристът остава зад кадър, но присъствието му е зловещо, то стъпква детството на момиченцето… Емилия Дворянова ненатрапчиво и без излишни истерии успява да втъче в мелодиката на текста разликата в манталитетите на руснаците и на българите, но престараващите се политкоректни гласове, които са готови да зачеркнат нравствения подвиг на Всерусийския патриарх Тихон, всъщност по болшевишки тъпчат знаменитото му възвание от 19 януари 1918 г.: „Опомнете се, безумци, прекратете кървавите разправи. Онова, що творите, не е просто жестоко дело, то е сатанинско, заради което ще се озовете в огнената геена в задгробния живот… Заклевам всички вас, праведни чада на Православната църква, не влизайте в никакво общуване с подобни изроди от рода човешки…“ Толкова се бояли от почитта към патриарха болшевиките, че след кончината му, последвала след гонения и изтезания на хиляди свещеници, през април 1925 г. публикували във вестник „Правда“ фалшиво завещание на патриарх Тихон, в което той уж се възхищавал от стореното от съветската власт…

Пътуването на Галина към вярата и надеждата продължава на българска земя и всяка следваща страница – там, в болницата – възприемах като перо от ангел, и атмосферата на София от времето на златния лев, и иконите, на които Исус сякаш гледа по-милостиво, отколкото в Русия, и значимостта на белогвардейската емиграция за научния и за духовния живот на страната ни (факт, който изглежда доста неудобен в очите на днешните фанатици, наследили нетърпимостта към сложните истини от болшевиките). Изключително достойнство на романа е убедителното включване на друго, напълно забравено историческо лице – княз Андрей Александрович Ливен, кандидат на юридическите науки, предводител на дворянството в подмосковска Коломна, боледувал почти цял живот от възпаления на белите дробове. През 1921 г., след като са живели три години в Сочи, князът и семейството му пристигат в България. Тук той поверил духовното си ръководство на епископ Серафим Соболев, същия този Свети Серафим Чудотворец, който ще внесе нетленна светлина и в живота на Галина Везенкова. През 1924 г. Серафим Соболев ръкополага княз Ливен и той вече е отец Андрей, до смъртта си през 1949 г. остава неотлъчно до духовния си пастир, полага невероятни усилия да помогне на плачевното положение на обеднялата емиграция, да спаси от гладна смърт руските монаси в Атон… Блестящи са страниците, посветени на дружбата между семействата на Владимир Везенков и на отец Андрей. Няма да откриете нито ред в книгата, посветен на суха фактология. Всичко разказано е абсолютно документално вярно, но – без да обръща гръб на действителността – Дворянова ни води из лабиринтите на душите. Тя безпогрешно владее изкуството да съвместява разказа за развихрянето на бесовете в Русия с пречистването на душите на грешници и праведници. Владимир Везенков изповядва пред отец Андрей: „Аз съм българин… вече край с всичко онова назад, не искам Русия, вече не, там стана страшно, но „страшно“ е мека дума, защото страшното все някога свършва, а да си призная, аз не вярвам, че нещо ще свърши, освен може би светът, окончателно е, често чета онази книга, сигурно и вие сте я чели, на Сергей Нилус, за Антихриста и протоколите на Сион… струва ми се, че краят иде и тръгна от Русия, имам чувството, че просто ще се разпростре… постепенно и навсякъде…“ Решил е да живее като българин. О, колко е актуално всичко това, но пак Дворянска атакува леността на читателското възприятие. Побързайте, открийте кой е руският религиозен мислител Сергей Нилус, как и защо са били така разпространени идеите му за Апокалипсиса, откъде черпи основания за варварския си антисемизъм! Ще почувствате, че неусетно Дворянова ни пренася в наши дни, със страха ни от наближаването на края, с убеждението, че Злото пак тръгва от Русия, с конспиративните теории за нов световен ред…

Всичко, което преминава през съзнанието на читателите, е представата на монахинята Касиния за миналото. В началото на 50-те години на миналия век тя е редом със Серафим Саровски, наредила се е сред „свидетелите на небеса“, но ние още не сме изминали и половината от метаморфозите, които я очакват. Тонът на повествованието се сменя, тъй като ни очаква разказът за ученическите години на Галина. Това е онази част от романа, която непременно ще допадне и на онези, които изпитват леност да навлизат в дълбините на текста. Ще четат с огромно удоволствие дневника на девойката, ще пропуснат нарастващото напрежение между догмите на протестанството и на православието. Сякаш Емилия Дворянова е седяла на чин близо до Галина и е наблюдавала всеки неин жест, а словото ѝ е просмукано от радостите и тревогите в Американския колеж, тя успява да долови и настроенията на възрастните отвън, да не забравя арестите и страдалческата смърт на патриарх Тихон, да прочете прокобите във вестник „Зора“ за края на света, да ни развълнува с лирическото отклонение за смъртта на приятелката на Галина Катя – и непрекъснато уж безсъзнателно да ни води към същината на най-значимите екзистенциални проблеми, да нищи тънката връзка между битието и небитието, да ни припомня, че „всяка дума губи смисъла си, освен ако не е Слово“. Умее Емилия да вае Слово и ни извежда към повторната среща с майката Машошуша, към постепенното привързване към жития на знакови светици – не, няма да ги разкривам, време е, ако подобен роман е по вкуса ви, да потърсите подробности за тях сами и да усетите онова, което ще се случи в Рилския манастир, тъй както векове по-рано се е случило на французина Паскал, а полупразната църква ще се превърне в съновидение наяве, за да стигне младата жена до мига, когато ще се почувства свободна и всичко в живота ѝ ще започне да се измъква от хаоса. Нов тласък на посвещението ще даде срещата с Евгения Хворостанска, киевчанка, с томче на Есенин в ръка. Мечтата на Женя е да стане велик хирург, а Галина я възприема като гениална – отново прелюбопитни страници, психологически уплътнени, като че ли леко чеховски, но това съвсем не е беда, тъй като Емилия Дворянова освен с промяната на музикалния ритъм ни смайва и със стилизациите в стил руска и българска класика. А дали пък онова, което се случва с Женя, не ни отвежда към бесовете на Пшибишевски и на Арцибашев, особено популярни в онези години и заедно с Ханс Еверс и с Густав Майринк – любимци на нашенските диаболици Светослав Минков, Владимир Полянов…

Стигаме до развръзката в романа „Свидетели на небеса“. В деня, когато сатанинското начало напира да превземе живота на Галина, отец Серафим ще я прегърне и ще я вземе под крилото си. Паралелно с лекциите в Университета, все по-широко се отваря тежката врата на църквата. Потресение за нея е раздялата с внезапно пренеслия се в Отвъдното Владимир. А следващите страници – за чудото на Живата вода, за уморения Бог, за жадния Бог, за жената, която му дала да пие, всеки трябва да преброди сам, тъй като пътят към упованието във вярата е строго индивидуален За едни той е в протегнатата за целувка длан на свещеника, за други – в горящата вощеница, а аз го виждам в посвещенческото кръщение, в ползотворното общение с Духа. Молитвата е не просто изповед, а осмисляне на миналото и на срещите и разделите. Как се стига до покаянието, което е в основата на смирението – заедно с монахинята Касиния Емилия Дворянова сякаш преминава през всичките си предишни книги, през годините на учение, на екстаз, на смирение, за да достигне до творбата на живота си, до онази духовна епопея на отминалата епоха, която непременно трябва да продължи, защото промените в битието на Галина Везенкова продължават и стават все по-значими: от решението ѝ да бъде личен преводач на генерал Захари Захариев от ВВС, до решителното ѝ сражение с бесовските идеи на фанатика Силуан Атански и до усамотението ѝ в манастира в Бистрица през последните 19 години от живота ѝ, нарушавано само от доносите, сипещи се по неин адрес в завладения от доносници Свети синод.

Всъщност документалният роман „Свидетели на небеса“ от Емилия Дворянова е възможно най-свободната от излишна фактология и от досадни подробности книга. Това е може би един от ней-значимите романи не само в литературата след промяната, но въобще в литературата ни, тъй като той грее от изцеляваща пороците духовност. Словото, музиката на Словото преодолява всички препятствия, за да ни покаже както злокобната разправа на новите варвари със стария свят, така и осъзнатото посвещаване на вярата, възприемана не само като смирение, а и като меч срещу диктатурата на бесовете. Очаквам и искрено се надявам да доживея да прочета продължението, тъй като съм дълбоко убеден, че вторият том на „Свидетели на небеса“ ще ни отведе там, където големият и непрежалим поет Георги Рупчев е открил вечната Емилия: „Ave, Emilia, gratia plena, / ти пленена и тленна – / и тлееща, / помоли се за нас уморено / като пред Благовещение, / помоли се за нас, / за внезапно замрелите, / между две-три твои движения, / помоли се за нас, / помоли се за нас, / помоли се за нас уморено…“.

Помоли се за нас уморено на уморения Бог, Емилия, и ни дари с продължението на „Свидетели на небеса“!

Да благодарим на издателство „Обсидиан“, което винаги е заставало зад творческите открития на Емилия Дворянова и да не пропуснем великолепното художествено оформление на Най-добре разбиращата идеите ѝ Лиляна Дворянова.

4 май 2023 г.

Георги Цанков е роден през 1950 г. Завършва българска и френска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Доцент, доктор в Института за литература при БАН. Автор на книгите „В мига на избора“ (награда „Южна пролет“, 1987), „Отвъд бариерата (1988), „Доктор Кръстьо Кръстев“ (1989), „Рицарят на родовата памет“ (за писателя Здравко Дафинов, 2001), „Сеячът на златни зърна“ (за издателя Славчо Атанасов, 2004) и на монографията „Диаманти от короната на Франция“ (2013). Преводач на много книги от френски, сред които произведения на Брантом, Алфред дьо Мюсе, Мирча Елиаде, Филип Ариес и двата тома на „Черната книга на комунизма“. Лауреат на Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2001 г. Предложеният тук текст е публикуван във Фейсбук-рубриката на автора „Книжен кръгозор с Георги Цанков“.