От 90-те години насам важността на изборите бе обвързвана най-вече с това кои ще са победителите и кои ще са победените. Напълно обяснимо – с оглед на въпроса кой ще поеме властта в България. Говоря за победители и победени в множествено число, тъй като нарасналата фрагментация на политическия живот бързо превърна „коалицията“ (и скритите коалиции) не само в нещо насъщно, но и в изначален проблем. Защото зад така разбраната „коалиционност“ често стърчеше издължената сянка на вечния „балансьор“ ДПС, което пък постепенно сведе цялата политика до „театър на сенките“ (фасада и задкулисие). И от един момент нататък се оказа, че важно е не кой печели изборите, а кой (#?) всъщност държи правосъдната система, използвайки я като бухалка. Ето как се озовахме на днешното българско дередже.
След изборите на 4 април и скоропостижно споминалото се 45-о Народно събрание фрагментацията се засили, но пък идеята за „коалиционността“ се обърна по необичаен начин: вече важно е не само да бъдеш пръв, но и някой да иска да се коалира с теб. Първото място на политически „единак“ не е равнозначно на победа.
Ето защо дори на 11 юли ГЕРБ да е пръв, победата му ще е номинална. Не само заради неголямата разлика (според сондажите). Дори разликата да е по-голяма и дори „патриотите“ да попаднат в парламента, около бившите управляващи от „статуквото“ вече има изграден „санитарен контрол“ поради разкритите безобразия и сериозното обществено недоволство от корупцията (около 60 %). И дори другите две „стигматизирани“ партии от „статуквото“ – ДПС и БСП – не са склонни да престъпят този кордон, тъй като това би им нанесло още по-тежки щети.
Това е едната страна на новото политическо уравнение. Другата е в сериозното парламентарно „неравновесие“, където прозират сериозни проблеми в бъдеще.
Видимо е, че се върви към „правителство на малцинството“ – трудно приложима формула в българските условия. Тя предполага реализъм, силно чувство за отговорност и загърбване на егоцентризма. Неща, доста дефицитни на родна почва, където почти всичко – включително и политиката – е „твърде лично“.
„Синдромът на вожда“ и аватарите на Борисов
Тези избори са особено „лични“ за Бойко Борисов. За политическото оцеляване на ГЕРБ, но и за собственото му оцеляване. Не мисля, че самият той сериозно мисли „пак“ да управлява. Ако в момента юнашки се тупа в гърдите, то е защото така удържа „статуквото“ – сваля проценти, но пък крепи традиционните си избиратели. За Борисов е от огромно значение да е „първи“ (като психологическо предимство), но вече като водач на „голямата опозиция“. Тъкмо това би му осигурило „защита“, сравнима почти с имунитета на „кандидат депутат“. Как арестуваш лидера на опозицията в една демократична държава? Това никога не се е случвало в България. А Борисов има достатъчно връзки в ЕНП, за да си осигури и „европейска защита“, независимо от един „проблемен пасаж“ в декларацията за санкциите срещу Пеевски и Божков по закона „Магнитски“.
И все пак най-неочакваният ход в тази предизборна кампания бе посещението на Борисов при Ердоган. Никъде не се появи обяснение какво налагаше тази среща. Съдбата на „руско-турския“ (балкански) поток? Борисов вече не е на власт и няма решаващата дума в случая. Бежанците като „вечен проблем“ (с намигване към Европа)? Подсигуряване на убежище в лоши времена? Или търсено посредничество към ДПС, на което те „не могат да откажат“? Предстои да видим.
В същото време Борисов не може да излезе от синдрома на „бащицата вожд“. Ако сте гледали някои от предизборните му изяви, няма как да не ви е направило впечатление как той среща и „насърчава“ младите: „Ти к’ъв беше? Педиатър стажант… Браво!… А ти к’ва си? Политически науки в Атина? Калимера. Я политически кажи ситуацията…“
Мила родна картинка. И така цяло десетилетие ни „свеждат“ истината от първа инстанция. Борисов говори с „народа“ и „народът“ говори с Борисов – както обича да повтаря един медиен социолог. Както преди това Живков, както по-преди Стамболийски.
Жалко, че Иван Хаджийски не успява навремето да напише „психология на българската политика“. Един негов съвременник и добър негов познат, социалдемократът адвокат Александър Илков обаче през 1929 г. издава своята „Психология на българската политическа партия“. Прелюбопитна книжка, която наскоро ми попадна в ръцете и където формулировката за прехода от популизъм към авторитаризъм е наистина удачна („Партията – това съм аз“). Но най-силно ме впечатли описанието му на Стамболийски:
Имаше само една партия, една програма, една идеология – това бе Стамболийски. В никоя от българските партии не е имало такъв култ към шефа. Стамболийски бе тъй идентифициран с партията си, щото с един вид религиозен екстаз споменаваха неговото име, сляпо бяха послушни и със страшен гняв и възмущение посрещаха всяка критика срещу неговата личност. Това психично състояние характеризираше не само обикновените партизани, но и другите дружбашки шефове. И като че ли, за да отговори на тази послушна любов на партийната маса в манежа на София, под френетичните аплодисменти на не знам колко добри българи от всички краища на България, обзет от краен възторг и трескава мегаломания, припадащ от нарцисизъм, българският министър-председател, единствено призваният шеф на партията, смръщен, с гласа на гръмовержеца Зевс пред цялата българска и чужда преса, пред лицето на целия свят заяви, махайки с юмрук: „Ако би посегнал някой на нас, от София не ще остане камък!“.
Да ви напомня нещо това? Бойко Борисов, разбира се! А някой друг смръщен гръмовержец, готвещ се да управлява като „селски цар“, макар и на „мажоритарен принцип“? Който гледа на избирателите си като на публика от свои верни „фенове“, а те пък от своя страна с не по-малко възмущение посрещат всяка критика срещу неговата личност?
Патовата ситуация в момента е на път да установи някаква „политическа коректност“ около личността на Слави Трифонов, затова държа специално да спомена името му.
Да, ситуацията не е лесна и със сигурност ни чакат трудни политически времена. Ала това не означава, че трябва да си затваряме очите за неща, напомнящи на „рецидиви“ от съвсем близкото минало.
Нали точно по този начин навремето се „бетонира“ ГЕРБ – заради наивните надежди как „комуникаторът“ Борисов ще пренесе гнева на „периферните маси“ срещу корупцията на „тройната коалиция“, за да върви по „европейския си път“ България.
Сега пък е ред на Слави Трифонов да ни „спасява“. Като „еднолично“ накаже „лошите“, установи „мажоритарно народовластие“ и премахне общественото финансиране на партиите, подсичайки из корен и без това крехкия политически плурализъм в страната.
Впрочем за онова, което г-н Трифонов наистина смята да прави, от вчера сме осведомени поне от световната преса. Така навремето действаше и Симеон Сакскобургготски, бидейки „цар по рождение“. Сега гражданинът Трифонов върви по „царските стъпки“, бидейки все пак жанрово и идейно по-близък до Бойко Борисов. В интервю, дадено за в. „Монд“ в София, „шоуменът Слави“ е описан по следния начин: „Направо не е за вярване, че този мъж в анцуг, с бръсната глава и болезнено сива кожа, който отказва да го фотографират, се е превърнал в основния двигател на промяната на предсрочните избори на 11 юли в тази страна със седем милиона население, позната като най-бедната и най-корумпираната в Европейския съюз“.
Да, от интервюто в „Монд“ научаваме включително, че г-н Трифонов „смята да махне Гешев“. Пак в първо лице, единствено число. Без да споменава подкрепата на евентуални партньори, конституционна реформа или каквото и да било друго. Решение, взето на принципа „Държавата това съм аз“, предхождано от „Партията това съм аз“.
Смяната на сегашния главен прокурор е важно условие, за да излезе България от институционалната криза. Въпросът е как да се направи това. Иначе току-виж се оказало, че някой иска да смени Гешев, тъй като си е наумил да сложи на негово място „Пешев“.
По същия начин г-н Трифонов споделя пред „Монд“, че вече знае името на следващия министър-председател. Отново като еднолично решение в познатия ни стил „Б.Б.“.
В тази връзка доста показателно е и онова, което наскоро Христо Иванов заяви пред bTV – че „Демократична България“ не държи да участва в едно бъдещо правителство на всяка цена и че няма да влезе там заради „парчета от пицата“. Както и че никой от ИТН досега не е благоволил да разговаря с тях, за да е ясно накъде ще върви България.
Сериозен урок за размисъл преди този 11 юли, когато избирателите са върнати на „поправителен“.