Преди дни в Париж приключи съдебният процес срещу руския акционист Пьотър Павленски, обвинен за това, че в нощта на 15 срещу 16 октомври 2017 г. е подпалил зданието на „Банк дьо Франс“ на Площада на Бастилията. Павленски не само, че не отрича стореното, но и се гордее с акцията си, наречена „Осветляване“: на място са били поканени петима фотографи, от които поне двама с прес-карти; никой от тях не е уведомил полицията. След което пред очите им, в четири часа сутринта, Павленски лично залива със запалителна смес прозорците на банката и я подпалва. После застава на площада със скръстени ръце, очаквайки полицията, която го арестува и отвежда в участъка. В съобщение до медиите Павленски, посвещавайки акцията си на маркиз дьо Сад, обяснява действията си по следния начин:

„Бастилията е била разрушена от въстаналия народ; народът я е разрушил като символ на деспотизма и на властта. На същото това място е издигнато ново огнище на робството. „Банк дьо Франс“ зае мястото на Бастилията, банкерите заеха мястото на монарсите (…). Възкръсването на революционна Франция ще разрази световния революционен пожар“.

Цитираната декларация е важна за осъзнаването на замисъла му. На сутринта Павленски е отведен в психиатрията, констатирана е вменяемостта му, после е прехвърлен в единична килия. Той е напълно спокоен, затворът и присъдата са част от акционизма му. В крайна сметка съдът присъжда за деянието му, определено като „обществено опасно“, едногодишна ефективна присъда и две години условна, а сетне, отчитайки срока на предварителното задържане, го пуска на свобода.

„Пожарът-пърформанс“ на Павленски бе следен от медиите с внимание, но предимно в криминалната хроника. В началото на 2018 г. в писмо той доразясни мотивацията си: „Някога „Банк дьо Франс“ е спонсорирала потушаването на Парижката комуна“. Но, общо взето, никой не тръгна да вниква обстойно в мотивацията му. Издания, свързани със съвременното изкуство, все пак припомняха, че той е продължител на традициите на левия руски авангард и че идеята на акцията му се съдържа дори в стихове на Александър Блок от поемата „Дванайсет“:

Ний за скръб на буржоата
ще запалиме земята –
кръв, пожар света обви…

(превод Гео Милев)

Идеята ми в случая не е да разказвам за пърформансите на Павленски. Който иска, може да научи за тях в интернет, още повече, че някои от тях, извършени в Русия, са наистина потресаващи: как е пробил скротума си на Червения площад (и то в деня на милицията) в знак на протест срещу властта; как е отрязал парче от меката част на ухото си на покрива на Института за бърза помощ „Сербски“ в протест срещу психиатрията; как е подпалил една от вратите на „Лубянка“ и е чакал 30 секунди, преди да бъде арестуван и малтретиран от охраната и т.н.

По-важното в случая е друго. Работата е там, че докато изтичаше присъдата на Павленски, доста вода изтече и във Франция и там лумнаха други пожари. Появиха се „жълтите жилетки“ с техните „акции“. И сега, излизайки на свобода, Пьотър Павленски охотно раздава интервюта пред световните медии, твърдейки, че „действителността е започнала да го имитира“. Дори без да го съзнава. И това бил сблъсък между „езика на изкуството и езика на властта“.

Аргументите: на 30 декември 2018 г. група „жълти жилетки“ подпалиха зданието на „Банк дьо Франс“ на централния площад в Руан. Повечето от извършителите се издирват, един или двама са задържани. А обясненията им са почти идентични: на площада имало около 1000 души с жълти жилетки, повечето носели маски. Някой дал идеята да струпат камари боклуци пред входа на Националната банка. Идеята се приела с възторг – пари, боклуци, банкери, свят на капитала… И подпалили институцията, гарантираща финансовата стабилност на Франция! Акцията е знакова, както впрочем и оскверняването на Триумфалната арка в Париж или избитото око на символа на републиката Мариана.

Опит за зануляване на историята в перспективата на прииждащото насилие.
„Ще запалиме земята…“, а сетне ще гледаме как „кръв, пожар света обви…“.

* * *

През есента на 1917 г. нещо подобно се случва в болшевишка Русия.
През януари 1919 г. с подобни лозунги избухва и „бунтът на спартакистите в Берлин“.

И тогава не други, а управляващите социалдемократи са принудени да изпратят армията срещу стотината хиляди работници, вдигнати на метеж от Карл Либкнехт и Роза Люксембург, както и да определят награди от 100 000 марки за залавянето им. Мярката е предприета от министъра на отбраната социалдемократа Густав Носке с одобрението на канцлера социалдемократ Фридрих Еберт. Германската комунистическа партия е обявена извън закона тъкмо от управляващите социалдемократи и е забранена.

Факт, за който днешните „нови леви“ явно не обичат да си спомнят, отбелязвайки стогодишнината от убийството на Роза Люксембург и Карл Либкнехт.

Да, разбира се, че ликвидирането на Люксембург и Либкнехт е отвратително деяние, което заслужава осъждане, както впрочем всяко убийство.
Ала не по-малко осъждане заслужава и всеки опит за узурпиране на властта в една парламентарна и демократична република, каквато е Ваймарската, както и масовите кръвопролития, съпътстващи този метеж. Които изобщо не се свеждат до инак завладяващата поетика на Христо Смирненски:

И бяха дни и нощи на борби сурови.
А робите, разкъсали студените окови
до сетния си миг
не спускаха ръце. Берлин замря в тревога,
обагрен от усмивката злокобно строга
на този бунт велик. 

(Христо Смирненски, „Карл Либкнехт“)

Действителността е винаги много по-отвратително кървава. А отслабената Ваймарска република през 1923 г. година е атакувана и от обратната страна – чрез „бирения пуч“ – дело на Лудендорф и Хитлер.
Така се стига до пълната ѝ политическа парализа, до онзи „Ваймарски синдром“, прераснал в най-голямата политическа катастрофа на ХХ в. И това също е „синдром на пожара“, който трябва да ни накара да се замислим.