Начало Идеи Гледна точка Синдромът „6 април”
Гледна точка

Синдромът „6 април”

Тони Николов
04.04.2013
1347

tnikolov

 

Без претенции да формулирам всеизчерпващия закон на българската политика, съм склонен да подведа кипящите напоследък обществени страсти под логиката на синдрома 6 април. Ала преди да се спра на датата, искам да изброя набързо някои от характеристиките, предвещаващи появата на този синдром: социална умора и разочарование; изхабяване на политическите проекти и сипещи се обвинения в корупция; досада от мудната парламентарна система; гняв заради отказа от правосъдие. Накратко, щом имаме всичко това в едно, хората отказват да вникват в предложенията на партиите и издиганите от тях листи с кандидати. Тогава гневната улица започва да търси „новото”, да се надява на „чудото” и най-често вместо в търсене на „нови лица” попада в обятията на една конкретна личност.

А защо точно „6 април”? Нима сте забравили? Спомнете си зелената морава на двореца „Врана” и скупчените медии, пред които (точно преди 12 години!), на импровизирана трибуна, покрита със зелено сукно, един добре облечен господин с испанска брадичка и доста силен акцент прочете знаменитото си обещание за „800-те дни”, с което родната ни политика се разми. Според едни – в далечното минало, според други – в неясното бъдеще. Не съм сигурен, че е чак толкова важно да спорим „кое” в „какво” се е размило. По-важна е същината на случилото се, която може би ни казва нещо и за вълната на днешните гневни протести.

Уверявам ви, че нямам никакво намерение да „притоплям” този сегмент от най-новата ни история. Бившият български цар, приел в битността си на гражданина Симеон Сакскобургготски да стане български премиер, вече управлява само имотите си и мястото си в историята. И даже бившата му партия – все още НДСВ – не носи неговото име, а е джудже, свило се до градински размери, коалирано с още по-минимален отломък от ДПС. Но не за това иде реч.

От значение е тенденцията приливната вълна на всяко глобално българско разочарование, предхождаща се от „поверване”. Тенденция на странни симбиози на образи и значения, припокриващи близко и далечно, зад които се крие категоричния отказ на българското общество от „политическо съзряване”. С други думи, на политическа „малолетност” или инфантилизъм, досущ като в притчовия документален филм за „Момчето, което беше цар”, посветен на спомената коронована особа и на страстите, които тя пробуди в българската душевност.

Ала с какво синдромът 6 април е емблематичен за българската политика? Поне с две неща:

Първо, тази дата отприщи първия мащабен протест на „гражданите” срещу политическата система като цяло. На изборите на 17 юни 2001 г. 1 952 513 души гласуваха против цялата дотогавашна политика, против парламентаризма, против всичко и всички в полза на една единствена личност, която реално бе избрана 120 пъти в лицето на случайни или никому неизвестни депутати. Впрочем неизвестни и на самия Симеон Сакскобургготски (предвид на пълното му непознаване на българския обществен живот), който впоследствие реши „мило” да ги събере на сгляда в двореца „Врана”, ориентирайки се по баджовете им кой кой е всъщност. Нито е за първи, нито е за последен път, ще възразят някои.

Така е, но е важно кога бентът се отприщи. Защото впоследствие, на изборите през 2009 г., се повтори абсолютно същото – 1 678 583 избиратели гласуваха „за” Бойко Борисов и никому неизвестни лица от ГЕРБ, които трябваше да „издухат” статуквото. А то, напук на всички, си остава все същото.

Искам обаче да подчертая, че в цялата тази всенародна нагласа най-проблемно за мен си остава гражданското – и като поведение, и като умонастроение.

Впрочем преди 1989 г. обръщението „гражданино” имаше по-скоро отрицателно значение. То свидетелстваше не за притежание на определени права, а за лишеност от тях. В милиционерските участъци, в затворите или пред съдиите човек се обръщаше с „гражданино началник” или с „гражданино съдия”.

Обратът дойде едва с първите митинги пред катедралния храм „Св. Александър Невски”, когато писателят Георги Мишев се обърна към стеклото се множество с думите: „Здравейте, граждани”. Хората видимо се промениха, усетиха са носители на права. За да абдикират десетилетие по-късно до ролята на „поданици”, до анонимно множество, „повервало” даже не в гражданското движение срещу партиите, а в абсолютното право на дадена личност да управлява както реши – по свое усмотрение като по народна воля, когато „му дойде времето”.

С цената обаче на известен символен обрат: някогашният „малък цар” стана „гражданинът Сакскобургготски”. За почуда на световното обществено мнение.

Настъпи и друг важен обрат: вече бившият цар „зае“ от покойния Живков неговия бивш бодигард. Телохранителят е неизменен атрибут на Тялото на властта, така че много скоро на Бойко Борисов бяха поверени важни функции в МВР, които го изстреляха във висините на управлението. Изобщо настъпи особена символна подялба между Правец и Мадрид. Късният Живков с характерния си гърлен смях обичаше да настоява в интервютата си, че има нещо кобургско в носа му (ха-ха-ха). Баба Маруца неслучайно била в двореца преди да я изгонят и да се задоми за бай Христо. Неслучайно – казваше той – сме управлявали тая страна 33 години!

Да оставим тези негови твърдения на родовата му фантазия. И все пак, съчетаването на правешката и кобургската династия от един момент нататък започна да става плашещо. Особено когато доня Маргарита се включи в движението „Знаме на мира” и застана на „Камбаните” редом до Евгения Живкова. До степен, че започнахме да се питаме кое е ментето и кое – оригиналът.

Още повече, че в резултат от тази плашеща симбиоза никому неизвестният Бойко Борисов набързо стана главен секретар на МВР, сетне столичен кмет и най-накрая премиер, като умело сля аурата на Симеон II и Живков в мащаба на собствената си личност.

И не само той. Синдромът на 6 април направи възможна не една партия. Пребройте колко лица от „движението на царя” днес пребивават в структурите на „България на гражданите” или ГЕРБ, колко от тях днес дават живот на движения като модерна, свободна или всякакви други Българии.

А гражданите могат да си негодуват, колкото си щат, в очакване на това как „прочутото българско трудолюбие и предприемчивост ще променят живота им”, за да има „бързо и несимволично повишаване на доходите”.

В съответствие с динамиката на синдрома 6 април можем да прогнозираме само едно: този път махалото прави краткосрочен мах. През 2001 г. и 2009 г. то нанесе удар по многопартийната система със смазващи мнозинства, въплътени в една личност. През 2013 г. най-вероятно ще се възпроизведе ситуацията от 2005 г. – някаква максимално широка, дори ненадейна коалиция, завъртяна около вече изпробвана личностна проекция. И нищо чудно съществуващата многопартийна система по този начин окончателно да се доразмие.

Тони Николов
04.04.2013

Свързани статии

Още от автора