През XXI век нямаме нужда от вол, нито от ритуал с жертвоприношение, нито дори от пчели, за да се досетим, че единственият начин Земята да бъде спасена, е някой да я отърве от човешката раса. За известно време може да се окаже любопитно как един индивид пасва едновременно за ролята на вола и за тази на пчелите, но алегорията в „Бугония“ е малко като „вчерашна новина“. За добро или зло, силата на новия проект на Йоргос Лантимос не е в метафоричното въздействие.
Преди да бъде кръстен „Бугония“ в римейка, този сюжет се е казвал „Спаси зелената планета!“ и е бил южнокорейски филм от 2003 г. (Отделен въпрос е, че през годините южнокорейското кино се е доказало като не особено податливо на англоезичен „преразказ“ – достатъчно е да си припомним дори само метаморфозата в Oldboy между 2003 и 2013 г.). Режисьорът Чанг Джун-хуан е съчетал две идеи: да разгледа похищение от позицията на похитителя и да представи публична личност (известна, ако не на всички, то поне на обществото от историята) като заподозряна в извънземна принадлежност и намерения да завладее/унищожи Земята. Към това Лантимос е прибавил рамката с пчелите, намека за ритуала Бугония и промяната в пола на жертвата. От последното не се е възползвал максимално, т.е. възможно е да го е направил просто защото е имал под ръка перфектния кандидат за ролята в лицето на Ема Стоун…
Теди, пораснало момче с трудно детство и предан последовател на поне една теория на конспирациите, убеждава аутистичния си братовчед Дони, че е настъпил моментът да се погрижат за себе си и за човечеството (е, и за пчелите), като отвлекат шефката на фармацевтична компания, отговорна за смъртта на семейството му и замърсяването на околната среда. По-важното е, че въпросната Мишел Фулър е извънземно и ще я ползват за свръзка с кораба майка, за да разубедят извънземните и техния главнокомандващ да унищожат човечеството…
В подкрепа на екологичната идея на оригинала, двайсет години по-късно „Бугония“ прибавя мотива за Синдрома на празния пчелен кошер. Ако се вгледате по-внимателно в потенциалния паралел, при кошера изпразването води до застрашеност на вида и оттам на живота на планетата. Затова пък един потенциален Синдром на празния човешки кошер би довел до… спасяването на планетата! Можеше да е забавно, ако не беше доста предсказуемо. Ако ти кажат, че извънземните са се нанесли на Земята, верността на твърдението се свежда до две опции и киното отдавна е проверило и двете. Лекият нюанс дали приносителят на твърдението е обикновен луд или озлобен психопат, променя само развръзката и жанра.
Йоргос Лантимос прави социално-икономически анализ на консуматорското общество. Дали? Политически коментар на управленските модели. Нима? Поднася ни сатира на представителен микс от конспиративни теории. Така ли? Задълбочен размисъл върху смисъла на човешкото съществуване. Хъм… С Йоргос Лантимос човек никога не може да бъде сигурен къде е попаднал. Което само по себе си е добре в контекста на предвидимостта на съвременното кинопроизводство.
След „Благи деяния“ изказах надежда дано филмът не остави „трайни последици върху бъдещите творчески намерения на режисьора“. Що се отнася до самодоволното абдикиране на смисъла – не е оставил. Но по отношение на трайната настойчивост да се залага на персонажи, превъплъщаващи натрапчивост заради самата нея (излъчването на Джеси Племънс е еманацията на тази концепция на екрана), тенденцията явно не се е подобрила.
Концепцията на предишния проект на Лантимос: „Хората са чудовища, животът е лишен от смисъл“, просто е преминала в нещо като „Животът не е лишен от смисъл, НО хората са чудовища“.
Кръстоска между „късния“ Шиямалан и Рубен Йостлунд, „Бугония“ съчетава няколко жанра – черна комедия, графичен хорър, научна фантастика и параноичен съспенс, но трудно успява да ги балансира. Екологичното му послание е подразбиращо се, анализът на проявите на масова дезинформация не е за пренебрегване, но критиката на икономическия елит остава доста конвенционална. Откриваме характерната за Лантимос иронична жестокост, но тя така и не се издига над простата констатация, а се отдава на съзерцание на бароковия драматизъм.
В киното има различни типове реализъм. Натурализмът на един психотрилър не предпоставя непременно достоверността на интригата и обратното. На следващото ниво, дори една фантастика може да е реалистична в контекста на своя жанр. Но това не е сред определенията, които бихме приложили към киното на Йоргос Лантимос. В неговите не-точно-драми се сблъскваме с нещо като „прекъсната“ реалност, чиито опорни точки по презумпция са единствено в творческия свят на гръцкия режисьор. Самият наратив съдържа подтекст, който предупреждава зрителя да подлага на съмнение и случващото се, и предполагаемата му интерпретация, а в случая с „Бугония“ – грижливо избягва да дава кредити за правдивост на някоя от двете версии, до момента, когато всичко, което сте си мислели, че знаете за конспиративните теории и човешкото поведение като цяло, ще бъде използвано срещу вас. Зрителят трябва да поддържа вниманието си нащрек за нюансите, дори да се окаже, че режисьорът в най-неочаквания момент е решил да изхвърли всякаква представа за нюанс през прозореца….
