Кафенето беше празно, когато човекът влезе вътре. Той седна на един от високите столове и потърси с очи момичето зад бара.

– Едно голямо – каза й.

Тя внимателно напълни чашата и я постави пред него на мраморния плот. После пак се зачете в списа­нието си.

– Какво четеш? – попита човекът.

– “О като Лабрадор”. От някакъв французин.

– Какъв съм пич – каза човекът, наблюдавай­ки се в огледалната стена зад момичето. – Само за женене.

Тя му хвърли един поглед. Човекът изглеждаше ужасно с тридневната си брада и с червените си като на електроженист очи.

– Глупости – каза човекът. – Не ми обръщай внимание. Просто пия вече трети ден и ги плещя, без да мисля. Но все пак съм пич. Какво ще кажеш?

Човекът широко се ухили за миг като палячо, а после стана сериозен.

– Хей, я го виж тоя зад теб. Не е ли симпатяга?

– Не е моят тип – каза момичето, като захлупи списанието върху плота.

– Какъв е твоят тип? Слушай, ти просто не знаеш какъв е твоят тип. Много си малка. Познаваш двама – трима – седем – осем – петнайсет – шестнайсет сополанковци с бръснати слепоочия и изрусени магарешки гриви и мислиш, че това е върхът. Няма такова нещо. Обърни се и го виж тоя зад теб. Там е истината. Освен това, ако е за въпрос, и аз имам мотор. И аз съм рокер!

– Лъжете.

– Ела да го видиш.

Човекът стана и излезе от кафенето. Момичето мина иззад бара и също излезе навън.

Вдясно върху тротоара наистина имаше парки­ран един черен, голям и лъскав мотоциклет.

– А, какво ще кажеш. Аз никога не лъжа, момиче.

Двамата влязоха в кафенето почти едновременно.

Мъжът се настани отново на високия стол и отпи от чашата си.

– Имаш хубави крака – каза той. – Някой казвал ли ти го е?

– Да – засмя се момичето. – Много пъти.

– Ах, гадовете. Изпреварили са ме. А това, че имаш хубави очи. Някой казвал ли ти го е?

– Да. Много пъти.

– Закъснял съм – поклати глава мъжът. – Просто съм закъснял. Аз все закъснявам. Обикалям с тоя мотор, уж за да изпреваря другите, а като пристигна някъде, изведнъж се оказва, че вече жестоко съм закъс­нял. Какво да правя? Дай ми някакъв съвет.

– Просто си стойте на едно място. Може да се окаже, че състезанието завършва точно там, където вие отдавна се намирате.

– Ти май си права, знаеш ли. Сега ще му спукам гумите на проклетия мотоциклет. И ще си остана тук. Няма да мърдам изобщо. Значи казваш, че има надежда.

– Опитайте.

– Чакай, нещо не разбирам. А кой решава дали си пръв?

– Достатъчно е вие да го разберете в един момент. Това се усеща.

– Забеляза ли, че съм синеок?

– Лъжете.

– Вече ти казах, че никога не лъжа. Я виж добре.

Мъжът отвори широко очите си и момичето пог­ледна в тях.

– Вярно – каза тя. Изглеждаше много учудена. – Винаги съм харесвала синеоките. Те притежават ня­каква отчаяна решителност.

– Слушай – каза мъжът и така стисна чашата, че пръстите му побеляха. – Защо не дойдеш с мен? Ще заключиш шибаното кафене и ще се качим на мотора. Първо ще пътуваме дълго, но ще е весело. Нали ти казах, че никога не лъжа. После ще спрем на едно място, където е толкова хубаво, че ще припаднеш. А като се свестиш, ще те заведа в една стая, където расте трева. Виждала ли си такава стая досега? Не си виждала. А после един ден ще те заведа при Дядо Боже. Дядо Боже живее на самия връх и има шест кучета като мечки, които го пазят ден и нощ. Но мен ме познават, няма страшно. Дворът на Дядо Боже е пълен с еделвайс. Той ще ни даде да си откъснем по едно стръкче. А еделвай­сът, знаеш това, носи щастие. Толкова много щастие, че ще ти стигне за цял живот. Защо не заключиш това шибано кафене и не дойдеш с мен?

– Щях да дойда – каза момичето, – ако не беше такъв голям лъжец. Аз те познавам. Ти живееш отсре­ща, във входа, имаш жена и две деца и работиш като счетоводител, а през свободното си време заваряваш винкели по балконите. Моторът също не е твой, а е на гаджето ми, което ще дойде след малко, за да ходим на един язовир. Щях да дойда, ако ми беше казал, че ти е тъпо; че жена ти е заминала за провинцията с децата и ти искаш поне три дена да не заваряваш винкели. Щях да дойда, защото харесвам синеоките. Щях да метна нещо гаджето и щях да дойда, ако ми беше казал истината. Заклевам ти се. Искаш ли още едно голямо?

– Искам – каза мъжът.

Момичето застана с гръб, за да налее едно голямо в чашата, а когато се обърна, човекът го нямаше. Вратата на кафенето още се поклащаше напред-назад. Момичето взе един парцал да забърше мраморния плот и ненадейно зърна отгоре му едно бледо стръкче. По изсъхналите листа на стръкчето блещукаше нежен мъх. Въпреки че никога не беше виждало преди това еделвайс, момичето веднага го позна.