Начало Книги Изборът Синият присмехулник
Изборът

Синият присмехулник

Иван Бинар
15.10.2015
1346

Ivan Bina

История за любов по време на изгнание, издържана в добрия дух на черния хумор – романът „Синият присмехулник“ на чешкия писател Иван Бинар излезе в поредицата „Модерна европейска проза“ на изд. „Ерго“ в превод на Маргарита Кюркчиева. Публикуваме откъс от него.

Втората световна война не е свършила с последния изстрелян снаряд, нито с подписването на мирните договори. Официалните статистики премълчават колко са насилствено изселените през периода 1945-1946 г. етнически немци, обитавали територията на Чехия, Словакия, Полша, колко са загиналите, безследно изчезналите. Дискретно се премълчават данните за чехите, насилствено заселени в обезлюдените след депортацията селища. Темата за този неотдавнашен геноцид в сърцето на Европа периодично възкръсва в медиите, споровете между историци и политолози продължават, а мрачните събития се превръщат в сюжет на художествени произведения.

SiniatPrismehulnik1„Синият присмехулник“ разказва с обич и горчивина за разбити човешки съдби, за ударите, които героите посрещат стоически. Авторът не заема позата на съдник, а мъдро и с насмешка прощава човешките слабости и се прекланя пред живота във всичките му прояви.

Иван Бинар (р. 1942, Босковице) е прозаик, журналист, преводач, активен участник в политическия, обществения и културния живот. През 1977 г. е принуден по политически причини да напусне страната със семейството си, живее и работи във Виена, където в продължение на пет години е редактор в радио Свободна Европа. След събитията през 1989 г. се връща в Прага, от 2002 до 2004 г. е председател на Общността на чешките писатели. Член е на ръководството на ПЕН-клуба и един от основателите на новосъздадената Асоциация на чешките писатели. Автор на романи, повести, разкази, есета, приказки, радиопиеси за възрастни и деца. На български език са превеждани негови разкази в сборници и периодични издания, както и книгите „Три малки прози“ (2004) и „Приказки за пораснали и непораснали деца“ (2015). През 2014 г. романът „Синият присмехулник“ е номиниран за престижната национална награда „Магнезия литера“.

Изданието се публикува с финансовата помощ на Министерството на културата на Чешката република.

„Синият присмехулник“, Иван Бинар, изд. „Ерго“, 2015 г., превод от чешки Маргарита Кюркчиева, художник Кристина Костова, 14 лв.

 

Синият присмехулник

 

Струва ми се, че е предопределен само за мен. Не е мираж, макар че единствен аз го виждам, никой друг. Питах всички, включително наша Анка, когато с надути платна, целият син, величествено преплува по синьото небе, ниско над земята, от изток на запад, отначало беше едва забележим безцветен щрих, чието място не е там, дефект на зрението, петънце в ретината. Никой не го забеляза, макар че плуваше току над главите ни. Само аз го видях на небето… синия платноход!

За първи път го видях от бункера в нивите отвъд Катерайн. По онова време зимите бяха истински зими, никой не осоляваше шосетата, автомобилите тръгваха на път само ако се налага, конете на бирената фабрика теглеха колите, натоварени с бира в дървени бъчви, и стъпваха внимателно, а звънчетата по хамутите им звънтяха от студ. Мръзнеха и фъшкиите, които конете ръсеха, замръзваха още преди да паднат на земята и дрънчаха върху заледената повърхност. През онези зими посипваха тротоарите с пепел, та стариците и старците да не се плъзгат, като вървят. Този ден мъкнех подире си шейната с наша Анка, шейната се запъваше върху пепелта и скърцаше. Аз бях кучешкият впряг, Анка – ескимос, размахваше камшик над главите на кучета. Отивахме да се пързаляме извън града. Там има бетонен бункер, до него, от северната страна, откъм държавната граница, бяха струпали земен насип. На шир и надлъж няма по-подходящо място за пързаляне със шейни. Снегът беше снежнобял, току-що нападал, небето – по-синьо от лятното, безоблачно, сенките – рязко очертани, слънцето – високо над хоризонта. Децата се пързаляха с шейни и по задник, някои само така, по обувки, се спус каха по образуваните жлебове… Зимни радости!

Хвърлихме се във вихъра на играта, вече не бях кучешки впряг, а състезател. Седях зад Анка и управлявах шейната с пети, но не беше нужно да я управлявам, шейната сама се носеше по изритите улеи, вятърът свистеше покрай ушите ни, предпазени с наушници, студът щипеше бузите и наша Анка крещеше.

– Фюууууууууууууууууууууууууууу!

– Стига вика, аз управлявам, нищо няма да ти се случи!

Не спря да крещи, защото крясъкът беше от радост, и не беше единствената. Много от децата крещяха като нея, зимните игри на бункера над Катерайн не минават без викове. Шейната продължи да се плъзга още малко по равното място и се спря до замръзнала бразда от черна пръст с бяла гугла.

– Глей, Биджовски, тоя май е Бартош със сестрата! – дочух зад гърба си познат глас.

– Бартош е, Квитко, със сестрата, и имат екстра шейничка. А ний караме по джанти! – обади се зад гърба ми друг познат глас.

– И по мокър задник!

– Що не ни я пробуташ, Бартош, тая твоя екстра шейничка?

– Само за малко!

– Няма да ви я пробутам – отвърнах в техния стил и внимавах да не кажа чвор като миналия път, за да нямат основание да ми се нахвърлят както тогава.

– Няма да ни я пробуташ, а, чворе?

– Няма! – държах на своето.

– Ще ни я пробуташ, Бартош – рече Биджовски, откъсна ключа от къщи, който висеше на врата ми на шнур, и го хвърли в преспата. Наведох се да го взема, но той ме удари с юмрук по лицето и аз забих нос до ключа. Наша Анка още седеше на шейната и се разкрещя. Този път крещеше другояче, не както при спускането от бункера, не както крещяха другите деца. Само че сред общата врява гласът ѝ съвсем се изгуби. Пъхнах ключа в джоба си и в същия момент отнесох още един юмрук. От носа ми потече кръв. Наведох се за шепа сняг, за да спра кръвта, смелият Квитко използва момента и ме ритна по задника така, че паднах в преспата. Двамата се хвърлиха отгоре ми и започнаха да пълнят устата ми със сняг.

– Малко да похапнеш, чворе!

Около нас се струпаха зяпачи. Наблюдаваха сцената мълчаливо, някои подаваха сняг на Биджовски и Квитко, за да имат достатъчно, ако снегът в преспата се свърши. Други възпираха побеснялата Анка – тя се нахвърляше върху двамата герои, а зяпачите ги вардеха от нея, да не би да им стори нещо лошо!

Когато решиха, че акцията е приключила успешно, Биджовски и Квитко грабнаха плячката. Гневът на Анка отмина, смени го отчаян плач. И докато Биджовски и Квитко се пързаляха с нашата шейна и щадяха подметките си, ние се изкатерихме горе на бункера, кървенето от носа ми спря, но сълзите продължиха да текат – нейните и моите, сълзи на поражението, сълзи на безсилието. Погледнах небето, казват, че в подобни моменти вдигането на главата помага.

 

Тогава през сълзите на безсилието го видях за първи път. Платнохода! Синия платноход със сини платнана синьото небе. Беше тримачтовият кораб „Синият присмехулник”.

– Виждаш ли го? Виждаш ли това, което виждам аз? – попитах наша Анка там, на бункера. Сочех с пръст и протегната ръка, после с две протегнати ръце, сякаш можех да спра кораба.

– Какво да виждам? – не разбираше Анка.

– Ами кораба, дето плува точно над нас!…

– Какъв кораб? Виждам облаче – каза наша Анка. – Само щрих на небето – и избърса с мокра носна кърпичка мокрото си лице. Но поне спря да плаче.

Да не би наша Анка да не вижда добре? Очила не носеше, как така не вижда „Синият присмехулник”? По палубата се разхождаха лилипути с широки дрехи, провиснали като торби, украсени със слънца, луни и звезди, а между тях бяха втъкани изображения на цигулки, флейти, арфи, тромпети, китари, спинети и други музикални инструменти, непознати у нас, в Европа. На горната палуба, под син балдахин свиреше биг бендът на Карел Краутгартнер, а когато „Синият присмехулник” застана точно над нас, Карел Краутгартнер грабна сопрано саксофона и засвири Real the Blues толкова прекрасно, че сърцето ми замря. Макар че Анка нищо не виждаше и не чуваше, започна да се усмихва. Пътниците се облягаха на парапета на палубата, гледаха надолу към бункера и пързалящите се деца, слушаха Карел Краутгартнер, а когато солото свърши, изръкопляскаха. И аз ръкоплясках, а Карел Краутгартнер изискано се поклони. Добре съзнаваше, че заслужава възхищението. Някои от хората горе насочваха към нас далекогледи, други с невъоръжено око наблюдаваха земята под себе си, заснежения пейзаж и бункера, гледаха мен и наша Анка, видяха, че им махам с ръка, а Анка въртеше глава, чудеше се дали не съм се побъркал и какви глупости правя. Лилипутите ми правеха знак да се кача при тях на „Синият присмехулник”, да скоча на палубата, показваха с жестове, че ще ми помогнат. Дори пуснаха въжена стълба, аз протегнах ръка към нея и почти бях я стигнал, само че тези шегаджии я поиздърпаха обратно. Отново подскочих, те я издърпаха още малко, и още малко, за да не я стигна, и се смееха като деца. Известно време продължиха да се шегуват, правеха ми дълъг нос, някои нескрито ми се присмиваха.

– Днес още не, Тоник Бартош, още си прекалено млад…

Както корабът доплува, така и отплува някъде на запад, отдалечаваше се бавно, накрая се превърна в син щрих, едва забележим безцветен щрих, чието място не е на небето; превърна се във фантом, дефект на зрението, точка в ретината… в нищо. А аз разбрах, че не мога да отида горе на палубата, защото тук, на бункера, отговарям за наша Анка, а с моята шейна, без никакво право, се пързалят Биджовски и Квитко. В края на краищата не мога да оставя в ноктите им толкова хубава шейна, да зарежа наша Анка, да изоставя нея и шейната на произвола на вилнеещото зло… Когато на онези двамата им омръзна да се пързалят, захвърлиха шейната в затрупаната със сняг канавка и тръгнаха да вършат нови добри дела в тъмните улички на Катерайн.

Едно обаче не разбрах: как е възможно дори наша Анка да не види „Синият присмехулник”, нито тя, нито другите деца. Сякаш той беше видение, а не жив кораб от плът и кръв, от дърво, метал и платна, сякаш беше само във въображението ми.

* * *

Нещастие сполетя господин Фрост.

Вечерта, когато дошло нещастието, господин Фрост свирел с виолата в оперетата „Девойчето от работническия квартал” от Рудолф Кубин – носител на Орден на труда и лауреат на Държавна награда. Ако господин Фрост си беше тръгнал от театъра направо към къщи, към „Хубавата кръчмарка”, и ако беше изпил долу в кръчмата няколко чашки от питието, наречено „Брезови котенца”, поради специфичния му леко нагарчащ вкус…

Ето че пак се появи онова Ако! Господин Фрост, в компания от цигулари, челисти, тромбонисти и арфистката, отишъл на чаша бира в Работническия дом (в Бренщат кръчмата се наричала „Zum Sieg”). Към къщи се прибирал сам след полунощ с пълен мехур и с глава, пълна с игриви мелодии. Всъщност бива го тоя Рудолф Кубин, има нещо в него…

Господин Фрост пресметнал, а и от опит знаел, че ще стигне до Парка на освободителите и там, до дънера на гинко билобата, защитен от гъсталака на декоративните храсти, скрит от очите на евентуален среднощен минувач, без дори да предизвика ничие възмущение – нещо, на което господин Фрост особено много държеше – ще се облекчи. Тази вечер обаче не пресметнал разстоянието достатъчно точно и естествената нужда станала неудържима тъкмо под новата скулптурна група „Побратимяване” от столичния скулптор Карел Покорни, дипломиран творец. Маестрото изобразил как войник-освободител се прегръща горещо (без еротичен подтекст) с освободен цивилен гражданин, най-вероятно – работник. Естествената нужда била неотложна, а сянката на прегръщащите се мъже – плътна. Господин Фрост не се поколебал. Заслушан в облекчаващото шуртене, чул зад гърба си познатия жаргон от Катерайн:

– Глей, Биджовски, туй пиянде не е ли дъртият Фрост, пиян като мотика?

– Същият ли, дет в Ориена свиреше на хармоника, Квитко?

– И на цигулка, Биджовски. Дъртият Фрост, дет не знай чешки!

– И кви ги върши тук дъртият козел?

– Препикава Братството!

– Току-тъй ли ша го остайм, Квитко?

– Цък, Биджовски, ний ни мойм току-тъй да го остайм!

– Да го питаме дъл вече знай чешки?…

– Дд-а! – казал господин Фрост вече със закопчани панталони.

– Кажи ауу, чвор! – разпоредил Биджовски и Квитко ударил господин Фрост с юмрук в носа.

– Ау! – казал господин Фрост.

– Знай, знай! – зарадвали се двамата правораздаватели.

Господин Фрост очаквал да последват още няколко удара и да остане без виолата, както навремето останал без цигулката. Виолата не е негова, беше я получил от склада на театъра, как ще обясни на диригента, че вече няма на какво да свири? Но до подобни обяснения не се стигнало. Нощните правораздаватели му извили ръцете зад гърба и щракнали белезници. Квитко взел калъфа с виолата и го носил, както се носи пазарска чанта, чак до Управлението на Корпуса за национална сигурност. След няколко дни музикалният инструмент бил изрядно върнат на Театъра на трудещите се „Зденек Нейедли”. След предварителен разпит господин Фрост бил откаран в затвора на окръжния град. Там имал възможността всеки път, когато поиска, да пишка безнаказано в дупката в ъгъла на килията.

 

– Да знаеш случайно какво е станало с Фрост? – попита ме Клара, докато вечерях в „Хубавата кръчмарка”.

Тъпчех се с наденичка с горчица, с рогче, останало от сутринта и станало като гумено, и го преглъщах с помощта на калпава бира. – От три дни никакъв не се е мяркал.

– Три дни са много!

Оставих недоядено и недопито каквото имаше на масата и хукнах към театъра. За Фрост не знаеха нищо, виолата му беше донесъл орган от Корпуса за национална сигурност. Не била повредена. Втурнах се към ченгесарника. Поискаха ми личната карта, преписаха от нея не знам какво и ми казаха, че не били длъжни нищо да ми казват, освен ако подам сигнал за издирване на лице в неизвестност. Тогава им казах, че подавам сигнал за издирване на Адалберт Фрост, виолонист в Театъра на трудещите се „Зденек Нейедли”, живущ в „Красивата кръчмарка”, площад „Й. В. Сталин” № 3, град Спалене. Тогава ми казаха, че лицето не е в неизвестност, защото местопребиваването му им е известно, поради което няма да ми дадат никаква информация за него. Освен ако съм най-близък роднина: син, дъщеря, баща, майка, брат, сестра, съпруг, съпруга. Не бях такъв.

Тичах колкото сили имам до кметството и макар че беше нощ, събудих Клапще с петото камъче в прозореца му. Подаде рошавата си глава и изрева, че Фрост сам си е виновен и не трябвало да пикае на побратимяването.

– Който не разбира от дума, така му се пада. Трябваше да научи свястно чешки, а не да го пелтечи. А ти върви по дяволите с тоя твой Фрост? Ако си мислиш, че нощем можеш да измъкваш секретаря от леглото, хич не си го мисли и следващия път хубавичко си помисли.

Втурнах се при господин кмета:

– Господин кмете, господин професоре, притеснявам се, страхувам се да не му се случи нещо!

– Ще направим нещо, Тоник – рече господин професор Зарашовски, след като изслуша разказа ми за господин Фрост. – Утре ще се обадя на господин Съветника.

* * *

Така започна за нас вечерта на деня, когато на сергия на пазара в Доноратико срещнах снажния испански циганин с панделките и когато вечеряхме в Кастането Кардучи. Първата бутилка „Кастело” изпихме във всекидневната, втората занесохме в спалнята. Дори не я отворихме.

Руженка се хвърли върху мен с внезапен порив, неудържимо. Отдавна не бяхме правили любов, почти цяла седмица, а любовта ни винаги беше спокойна, съпружеска, хубава и сякаш задоволяваща, след такава любов се спи добре. След години съвместен живот се знаехме толкова добре, че вече нищо в леглото не би могло да ни изненада… предполагах аз. И отведнъж!! Както вихрушката сваля есенните листа от дървото, така Руженка свали ризата ми, захапа ме и с нокти, забити в гърба ми, засмука врата ми. Паднах по гръб в разпалените въглени на пожара и потънах в Руженка, пламъците избухнаха, обхванаха ни, пламнахме и ние, разгоряхме се като стиска слама, като пожар в бензиностанция, пораснаха ни огнени криле, понесоха ни нагоре, пробихме тавана, строшихме гредите, заедно с нас полетяха керемидите на покрива, разхвърчаха се на всички страни и с трясък се разбиваха една в друга, в остатъка от покрива, при падането си на земята. Летяхме към звездите, разгорещени от любенето, лишено от ласкава нежност, поглъщахме се жадно, ненаситно, лакомо до задавяне, търсехме се, още, още, Руженко, откъде се взе у тебе толкова страст! Кръвта сякаш преливаше от вените, сливаше се в общ мрачен кънтеж, в общо кръвообращение, летяхме през тъмната нощ с преплетени крайници нагоре, все по-високо и по-високо, и когато стигнахме всички висини, а насладата бе върховна, блъснахме се в свода небесен – бам! – и паднахме долу. При това падане аз умрях, още преди да се озова на земята.

Когато възкръснах върху изгасналото пожарище, слънцето отдавна гледаше отвисоко главите на хората.

Едната бутилка празна, другата недоизпита, двете изморени, Руженка я няма. Руженка не е тук. Къде е Руженка? Къде изчезна това невероятно момиче? И Жълтото пате го няма. Няма ги. Те са другаде…

Думата „другаде” предлага много възможности, изключва само една единствена: изключва възможността „тук”. „Другаде” има широк смисъл и съвсем неопределено съдържание. Щом не е тук, къде е? Цялото тяло ме болеше, а мозъкът ми беше покрит с бяла пелена, която ми пречеше да разсъждавам. Сърцето ми подскачаше лудо между белите дробове, а в стомаха ми се загнездиха мрачни опасения; растяха, уголемяваха се при всяко вдишване, докато се превърнаха в страх. Изтичах от спалнята и най-напред безсистемно, а после съвсем системно огледах къщата. Покривът не беше строшен, под гредите на тавана имаше само прах и разни вехтории, останали от поколения тосканци. Жена ми не беше на горния етаж, нито в партера, нито в сутерена. Не беше в никой шкаф, дори между книгите я нямаше. Не я намерих и в керамичната работилница, там ми се хилеше джуджето Антонин Везекмин с червена панделка – панделка за украса на черни женски коси, вързана около врата му като клуп на бесилка. Не послушах продавача, който вчера ми я продаде и не завързах Руженка за леглото с вълшебната панделка.

Руженка си беше отишла. Вече няма да се върне при мен. Дори да дойде, няма да е същата… само че аз си исках моята Руженка.

 

Иван Бинар
15.10.2015

Свързани статии