Поезията е снимка на вечността, в която вечност всеки поет вниква по свой собствен начин, с типично негов си кадър. За тези характерни индивидуални кадри научаваме и ги (съ)чувстваме през думите, които поетите използват. Всеки от тях си има присъщи само нему словца и те са неговият начин да премине през плътността на съществуващото, за да постигне селенията на битийното. Да отключи вратата към него. Джон Дън казва (перифразирам го): „Ключовото слово на текста е слово-управител, слово-ядро, около което се върти целият текст“. Няма поет без такова слово-ядро. Има го и Хайдар Ергюлен, чиято книга „Синьо“ се появи на български в издателство Skyway Publications през 2022 г. в превод на Кадрие Джесур и с редактор Сашо Серафимов.   

Хайдар Ергюлен е роден на 14.Х.1956 г. в Ескишехир и е доволно плодовит автор. Общо книгите му са 54, от тях 16 с поезия. Завършил е PR-науки в Анкара, 25 години работи телевизионна реклама, публицистиката му печатат авторитетни турски вестници: „Радикал“, „Стар“, „Република“… Преподава творческо писане и турска литература в университета „Бахчешехир“ в Истанбул, член е на редколегиите на множество списания за литература, изкуство и култура, директор е на няколко литературни фестивала в Ескишехир, Измир, Истанбул… Освен поезия пише също есета и литературна критика. Изповядва: „Пиша, за да мога да вярвам“.

Той е благосклонен към читателя автор, сам го насочва към своите особени думички, благодарение на които се случва неговата поезия. Разбира се, не е чак дотам добричък, че да не ни изправи пред поетично изпитание. Помага ни, вярно, но ни помага, така да се каже, от обратното – с едно стихотворение, наречено „За какво ми са?“. Спомням си преди време Константин Илиев, големият наш драматург, как на една церемония на наградите „Аскеер“ разви тезата, че изкуството изобщо и театърът конкретно са напълно ненужни, излишни, никому потребни. Не-необходими. Така и Хайдар Ергюлен: пита за „Какво ми са?“, за да ни каже всъщност – не мога без тях, не мога:

За какво са ми влаковете?
Не съм тъжен аз 

За какво са ми къщите?
Не съм дъжд аз 

За какво ми е да сме ближни?
Не съм риза аз 

За какво ми е градината ви?
Не съм ви брат аз 

За какво ми е пътят?
Не съм блуден аз 

За какво ми е писмото ти?
Не съм сълза аз 

За какво ми е тъгата?
Не съм влюбен аз 

За какво ми е провинцията?
Не съм в синьо аз 

За какво ми е самотата?
Не съм листо аз

Много са „ненужностите“ в това стихотворения, но аз ще отделя две – дъжда и пътя. И го правя не самоволно, а принудително: поетичният почерк, ядрото на поезията на Хайдар Ергюлен ме води към тях. Защото в неговите стихове те са две реалии, които се срещат често; толкова често, че са почти във всяко стихотворение. И ако за пътя това не би трябвало да е изненада – пътят е любима метафора на сума ти поети: на Робърт Фрост, на Константинос Кавафис, на Николай Лилиев, да посочим само някои, то дъждът е сякаш не чак толкова любим и предпочитан. Пък и как да го предпочиташ – мокри, особено ако е пороен. Но за Хайдар Ергюлен това не е пречка, напротив – по-скоро е предимство: „сипещият се дъжд вали – ще те намокри този стих!“ („Синьо“). Дъждът е не просто наличен в стихотворението, дало име на сборника, където се среща цели три пъти; да не говорим, че и дава име на стихотворение – „Дъжделиво“:

1.

Очите се мокрят от поезията
душата от дъжда

2.

Човек понякога не иска да сподели дъжда
с никого
дори със стиха!

3.

Дъжд – между две купчинки пепел
любов – между две рози

4.

Дъжд вали,
мъка вали!

Като увехнала роза блести
козината на черната котка
под дъжда 

6.

Не казвай: откъде се взе този дъжд,
откъде ме сполетя, не огорчавай дъжда,
и небето прескача в детството си,
не огорчавай ничие детство!

Дъждът вали
не за да се обичаме,
а за да се любим!  

Струва ми се, че този дъжд, който е детството на небето и който понякога поетът не желае да сподели с никого, е същностен за поезията на Хайдар Ергюлен, представена ни в подборката, наречена „Синьо“. Толкова същностен, че от него тя попива, пие, храни се и расте. Нещо повече, някъде те са тъждествени – дъжд = поезия. Не бива да се учудваме, така е то при дъжда: вали и растенията избуяват, гората се разлиства, реките полудяват от пълноводие, а думите от поетичност… А и Даная ражда велик герой – Персей; ако не се лъжа, някъде из пространствата, където и Хайдар Ергюлен е роден. Но, мисля си, не само тази всеплодородна природа на дъжда е онова, което кара поета да изложи под напоителните му струи доверчивото си лице, а и още нещо, също неизменен атрибут на дъжда, за който обаче понякога забравяме. А не бива, защото е важно, защото е от значение, от онтологично значение – дъждът е вертикал, пада отгоре отвесно към земята. И – след като си дадем сметка за това, и после си дадем втора сметка за пътя, който е пък хоризонтал – вие се по снагата на планетата, светва ни: вертикалният дъжд и хоризонталният път образуват една координатна система – системата както на поезията на Хайдар Ергюлен, така и на света, който той описва поетически. Неслучайно в „За какво ми са?“ дъждът и пътят са позиционирани различно – първият в отговора, вторият във въпроса. Тоест, ако дъждът е ответът на вселенските въпроси – с други думи, поезията като такава, то пътят е самият вселенски въпрос, до който можем да стигнем единствено мокри, единствено облени, влени, излени в дъжд, в пороен дъжд. Така отговорът и вертикалът + въпросът и хоризонталът образуват нашия свят, нашия син свят. А знаем как наричат и космонавтите, че и авторите на научно-фантастична литература нашата мъничка, свряна в ъгъла на Млечния път, родна Земя – Синята планета. Със стиховете си Хайдар Ергюлен създава, извайва, сътворява точно една такава лично своя Синя планета, в която е готов да приеме всекиго, който носи същите като него важни неща на раменете си – любов, истина, красота. И ги носи с радост, не с мъка; не се оплаква, не се вайка, не страда, а пее и се радва (включително, между другото, и в „Човекът е нисък“). Ето как:

Нарът на безкрайността

Под небе, останало след птица
над море, останало след синьо
в лято, останало след сън
и с любов, нахлула с Нар
безкраен съм за теб      

Поезията е снимка на вечността… Вечността на Хайдар Ергюлен е синя, което ще рече хартиена лодка в езеро с лилии – крехка, но устойчива; като стих устойчива…