„Не разбират ли, че накърняват целостта на природата – мислеше си гимназистът. – Та възможно ли е да отделиш цвета на полето от цвета на небето…“ На 4 април писателят Росен Босев щеше да навърши 75 години.

Ако трябва да си говорим честно, то предпочиташе математиката, това русичко, слабо момче, което и на гимназист не приличаше, щом по някакъв повод излизаше от куртката си.

Е, можеше, разбира се, да се справи с темата „Образът на цветето в българската поезия между двете световни войни“, но математиката продължаваше да го влече дори след като започна да следи културните страници на вестниците.

А започна да ги следи заради интервютата. По онова далечно време, когато момчето носеше куртка, в печата взеха да излизат интервюта с изтъкнати личности. Въпросите бяха едни и същи и читателят ставаше все по-заинтригуван: кой ще е следващият разпитван и какво ще каже на това или онова.

Между другите въпроси имаше и един доста семпличък: „Кой цвят предпочитате – синия или зеления?“

Отначало момчето пропускаше тази част от интервюто, но после взе да наднича към нея и отговорът все го дразнеше, независимо дали беше „син” или „зелен“. Взираше се гимназистът в снимките на дейците – все хора умни и с добро име, и се чудеше как могат да отговарят така отгоре, отгоре.

Първо смяташе, че въпросът е виновен, а после реши, че въпросът никак не е прост, но трябва да се замислиш, преди да отговориш на него.

„Не разбират ли, че накърняват целостта на природата – мислеше си гимназистът. – Стари, изпитани писатели, балерини и инструменталисти, а отговарят като деца. Та възможно ли е да отделиш цвета на полето от цвета на небето, цвета на сутрешното море от цвета на следобедното? Имаш ли право, само защото си станал еди кой си, с един удар да нарушиш световната хармония, като хвърлиш на едното ѝ блюдо лекомислените си предпочитания.“  

С всяка измината седмица, тоест с всяко изминато интервю момчето все повече се усещаше ограбено. Речеше ли някой „син”, то цялата седмица се чувстваше като без поле, без трева, без почва… После друг казваше „зелен”, и момчето сякаш оставаше без небе.

И ей така, лишено от небе, часове седеше с поглед, отправен към тавана, и си представяше, как и той е личност, как и него го питат и той им казва такова едно нещо, ама такова едно нещо, абе нещо такова едно, че всички останали интервюирани стават сини-зелени от яд, дето не са се сетили.

Дълго време момчето се питаше какво ли ще е това нещо и един ден иззида отговора си.

Видя се стар, красив и изтъкнат, с телефонна слушалка в ръка. „А кой е?… А кой е по?… А кой е най?… Бихте ли ни казали кой е най?…“  

И момчето ей тъй, както си седи в халата, глади посребрена брада и отговаря непринудено и остроумно, докато не се стигне до дилемата „син-зелен“.

– Да – казва момчето в слушалката, – отдавна следя този ваш въпрос и отговорите също. Ето какво мисля аз…

И момчето обяснява, че животът е многолик и природата разнообразна, а хората не са съвършени. После казва нещо в смисъл, че то си представя живота като красиво момиче с две прекрасни очи – едното синьо, другото зелено… Ако предпочете едното, трябва да извади другото око на момичето, в което е влюбен…

Такива неща си мислеше момчето, докато седеше добре сортирано в щайгата на чина си, а понякога щом се прибереше вкъщи, вдигаше слушалката и репетираше това изключително интервю. „Пиу-пиу“ – казваше слушалката, и момчето отговаряше: „Представям си живота като…”

Залисан в тези работи, той свърши гимназия и макар че бе отличен математик, реши да кандидатства нещо по-отвлечено, защото знаеше, че никой не интервюира инженери, ами все предпочитат хората на по-абстрактното.

На приемните изпити му се падна тема от автор, когото познаваше и обичаше. Можеше да отпусне чувства и фантазия и така направи – започна свободно и с размах. Но без да иска, погледна към страницата на съседа си и там видя първото изречение:

„В периода между…“

„Айде де – рече си момчето, – този льольо тук ще изкара изпита си със стриктното си изложение и някой път така ще стане, че той да вика „син”, а мен няма да ме питат дори…”

Повтори това „айде де”, скъса листа с артистичния увод и почна отново:

„Още преди Първата световна война…“

Приеха го, защото показа, че помни онова, за което бяха го учили. Стана студент. Прилежен студент.

– Вярно, щеше му се и на него понякога да се заседи в кафенето, но не беше сигурен дали тези, които седят по кафенетата, ги разпитват във вестниците и понеже имаше голяма и прекрасна цел в живота си – да отговори някога на въпроса „син или зелен?”, залягаше на учението.  

Беше мълчалив и замислен млад човек, не гледаше много настрани, а в тавана главно, където виждаше как го питат и той им отвръща.

А най-красивата му колежка се умори от активните атаки на съкурсниците си и точно това момче си избра. Нашето момче оцени избора ѝ и започна да се обича с нея, защото тя бе хубава жена, всички я харесваха, а един асистент я хареса дотолкова, че се опита по време на изпит да я погали под масата.

Но тя обичаше нашето момче и вдигна шум – този шум дълго кънтя. Създадена бе специална комисия, която започна да разпитва студентите, стояли пред вратата на фаталната зала.

„Имахте ли чувството, че вашата колежка изскочи афектирана от залата?” – питаше комисията и студентите един по един отговаряха: „имах“, а един простодушно дори каза: „А бе какво ти чувство, чорапа ѝ беше съдрал“.

Стигнаха и до нашия човек, чието чувство бе удвоено от чувството му към състудентката и той бе готов да каже „имах“, но не го каза.

– Имахте ли чувството, че вашата колежка изскочи афектирана от стаята? – повтори комисията въпроса си, а той си представи, че го питат „син или зелен” и им отговори тогава, че вижда живота като момиче, в което е влюбен и…

Разбира се, той каза това наум, на глас нищо не каза, мълчеше, взрян мечтателно в тавана, и пак го попитаха:

– Имахте ли чувството че…

Най-сетне въпросът стигна до ушите му и той си рече, че горе-долу същата комисия ще го разпредели след два месеца – ако каже сега „имах”, ще лашнат асистента, но после на разпределението може и него да го лашнат, а в Кърджалийско никой няма да го пита „син или зелен”.

– Имахте ли…

– Нямах, нямах – отговори момчето и излезе.  

Е, разделиха се по този начин с хубавицата на курса и доста време след това той я видя отново в провинциално градче. От името на местната общественост поднасяше цветя на скъпите гости. Бе станала още по-хубава и справедливо бяха избрали нея за тази работа, но пък момчето бе един от скъпите гости, тъй че и той бе постигнал своето…

Е, целта си още не беше постигнал, не бяха го питали още „синьо или зелено”, та напрягаше той сили и лакти и с щастливо замечтано вгледано в тавана лице, бързаше, растеше, вървеше, ставаше човек.

След много години се сетиха най-после и за него.

Тъкмо се чудеше как да озаглави последния си труд: „За католицизма. За папата” или „Против католицизма. Против папата”, когато телефонът звънна.

Момчето отговаряше набързо, с досада, разсеяно взряно в тавана.

И изведнъж поредният въпрос го сепна:

„Синьо или зелено?” – попита го слушалката.

Момчето омекна, нещо го засмука в синкаво-зеленикавата, ах тъй отминала младост… Нещо, нещо… Той май някога си бе задавал този въпрос… Май бе отговарял някога на него…

– Аз нямам ли труд по този въпрос?

– Не – изненадаха се от редакцията. – Какъв труд? Въпросът е „син или зелен“.

– Да – въздъхна той – щом е тъй, пишете тогава „син”… Или „зелен”… Не, не… „син”… Вижте какво, май по-добре ще стои „зелен”.

Остави слушалката.

Гледаше със старо, изтормозено лице към тавана, мъчеше се да си припомни нещо.

Набра номера на редакцията:

– Какво ви казах последно?

– „Зелен”.

– Пишете „син”… Или… Пишете каквото искате… Но да е „син” или „зелен”, разбира се.

1974–1975 г.

Росен Босев е писател, автор на сатирична литература, журналист. Роден е на 4 април 1946 г. в София, където завършва гимназия с преподаване на руски език, а през 1970 г. и българска филология в Софийския университет. За пръв път печата през 1961 г. във в. „Стършел”. Кореспондент и редактор на в. „Стършел” в Бургас, Враца и Сливен (1969–1974). Редактор в отдел „Проза” на изд. „Български писател” (1975–1976), редактор във в. „Работническо дело” (1977–1978), председател на Кабинета на младия писател към СБП (1977–1979), зам.-главен редактор на в. „Литературен фронт” (от 1979), директор на изд. „Български писател” (1981–1987). Член на СБП. Сътрудничи на сп. „Пламък”, „Септември”, в. „Стършел”, „Народна младеж” и др. Автор на книгите „Напред през росата” (разкази, 1973), „Усмивка под мустак” (хумористични разкази и стихове, 1973, в съавторство с Иван Коларов), „Синьо-зелено” (хумористични разкази, 1976), „Небесен дом” (разкази, 1977), „Пясъчен часовник” (пътепис за Тюменската съветска социалистическа република, 1987), „Портрети на небесни тела” (роман, 1979) и „Иронична проза” (разкази, 1985). Сценарист на филма „Човек не съм убивал” (1983). Негови произведения са преведени на руски, немски, унгарски, чешки и др. Слага край на живота си на 18 януари 1988 г. в София. В по-ново време е издаден сборникът му с разкази „Един много зеленоок човек” (1996).