Тя беше умница. Тя водеше стадото. Имахме шест овце. Сутрин ги пускахме с дядо ми, те минаваха по тясната уличка, минаваха през поляната с върбата и изгнилото рамо на засипания геран и се присъединяваха към голямото стадо, което по шосето нагоре стигаше до общирните йовковски поляни над селото. Вечер ги срещахме, Синюша беше винаги първа, пред всички, уверено се спускаше през поляната, след нея другите пет и по уличката овцете ни влизаха в заграденото с мрежа пространство в двора, където бяха стопанските постройки. Аз я причаквах и ѝ подавах коричка посолен хляб, а тя допираше с благодарност топлите си бърни до ръката ми. После се спускаше заедно с другите към солта. Пред кошарата, където дядо вече беше насипал в яслата запарена ярма и нарязани ябълки, отвън под стрехата имаше голям къс каменна сол, турен в чатал, която овцете обичаха да ближат.
Бях горд от това, че тъкмо една от нашите овце води селското стадо. А на Синюша ѝ отиваше да е водач, тя беше умница. Бях я кръстил Синюша, защото нашите овце бяха мацнати на челото със синя блажна боя, да се познават по-лесно.
Понякога овчарят се отбиваше през къщи, дядо да му плати и да го почерпи една ракия в тежката жълта чашка, която овчарят смукваше като капка. Но веднъж се чу, че нещо се изкилил, докато сякъл дървета и влачил до пътя тежките трупи сам, та един ден наместо него овцете изведе Алиш, синът му, младо голобрадо момче, още не беше ходил в казармата. Той мина през къщи, дядо го почерпи и него една ракия. Помня, че видях на колана му дълъг касапски нож с красива дръжка в нова-новеничка кожена кания.
Няколко дена след това чух баба и дядо да се разправят нещо. Заслушах се и разбрах, че говорят за Синюша. Май този младият я бил удрял с гегата – била наплашена и се стряскала и от най-лекото движение.
– Ама аз ще говоря с баща му – повиши глас дядо. – Ама-ха! Посерко с посерко. Така ли се гледа стока?
Докато се накани да говори обаче, стана тя, каквато стана. Един ден стадото се прибира, Синюша я няма. Малко след това вкъщи дойде Алиш, носеше на раменете си Синюша. Умряла. Разболяла се и умряла. Отведнъж. Алиш се кривеше, кланяше се и каза на дядо, че ще му даде друга овца. И наистина, даде на дядо една друга овца, която не можеше изобщо да се сравнява със Синюша – беше трътлеста, със задница като буре, с черен нос и плоско чело.
Дядо повика един дерач да одере Синюша, поне да ѝ вземе кожата. И когато дерачът я одра, добре се видяха четирите дупки с нож по тялото ѝ. Скоро другият овчар на селото, Стаменко, разказа и подробностите.
Синюша била свикнала да води стадото на най-хубавата паша, надалеч, до гората. Ама този малкият, Алиш, си харесал едно момиченце от крайните колиби и искал стадото много да не се отдалечава. Синюша обаче не го слушала. Два-три дена той я бил с гегата, а накрая я натиснал и ѝ теглил ножа. После я занесъл на селската чешма с коритата да ѝ мие кръвта.
Така си замина Синюша. Скоро след това дядо ликвидира овцете.
Четиридесет и пет години след онези времена, когато ми се случи да мина пак през селото, се качих и догоре, до селската чешма с коритата, да видя пак онези безбрежни йовковски поляни.
Чешмата я нямаше. Нямаше ги и поляните.
Цялото поле беше заето от гробищата. Отпред се извисяваше огромна сива барака на два етажа, върху която имаше надпис „Погребална агенция”. Опитах се да вляза навътре и да потърся гробовете на прабабите и прадядовците, но цялото гробище беше като джунгла, обрасло с едни триметрови трънаци, твърди като желязо, и аз се отказах.
