Новият роман на белгийската писателка Амели Нотомб, носещ малко или много плашещото заглавие „Синята брада”, е вече по книжарниците в цял свят в очакване на вълната от читатели и преводи (книгите й са преведени досега на 46 езика!) А за критиката остава удоволствието да разясни дали тази година имаме „голям Нотомб”, „среден Нотомб” или „малък Нотомб”. Защото от двадесет години насам тази енигматична авторка, облечена винаги в черно, съумява да поднесе на читателите си по един нов роман всяка година. И тъй, какво показва равносметката?

1.  Това, че и тази година Амели Нотомб удържа на думата си и публикува творба. Романът „Синята брада” (издателство „Албен Мишел”) достигна продажби от 15 000 броя за една седмица във Франция и около 100 000 екземпляри в цял свят.

2. По мнението на критиката новата творба на Нотомб е далеч от нейните шедьоври, познати и на българската публика (Хигиена на убиеца, Изумление и трепет, издателство „Колибри”), които виждат бял свят до 2000 г. Така че „новият Нотомб”, без да бъде възвеличаван или принизяван, е сравняван по-скоро с традиционното за есента ново Божоле. Както изглежда до появата на следващия „голям Нотомб” ще мине доста време.

3. Новият й роман е плашещо обяснение в любов към Шарл Перо. „Синята брада” е любимата приказка на Нотомб, както признава самата тя пред в. „Ест репюбликен”, защото в нея имало всичко в чист вид – добро и зло, в съчетание с главен герой, представен като „чисто чудовище, без обяснения”, който избива една след друга осемте си жени. Поне такова е тълкуванието, което авторката прави на „Синята брада”. След което героинята й Сатюрнин (тоест дъщеря на Сатурн, впрочем бог, който поглъща децата си), става спътница в живота на дон Елемирио Нибал и Милкар, испански гранд, чиито предишни осем жени тайнствено са изчезнали.

Тогава –  каква е присъдата? Подобно на новите вина, „Синята брада” става за четене. Някои страници не само, че не са лоши, но са направо превъзходни. Факт, който допълнително окуражава верните „нотомбисти” да продължат да чакат следващия голям шедьовър, равностоен на Хигиена на убиеца, Изумление и трепет.

Колко ли още ръкописи се търкалят из чекмеджетата на нейното въображение? Четиридесет? Петдесет? Или повече? Самата Нотомб не дава отговор на този въпрос. Тя просто продължава да пише, живеейки в литературата като Робинзон Крузо на своя остров. Нотомб обаче се защитава с думите: „Това, което наричате мои романи или мои герои, просто ме създаде. Преди това не съществувах. Книгите ми се създават сами, без обаче самата аз да се чувствам тяхна пленница”.

Откъси от романа на Амели Нотомб „Синята брада”

– Добър ден, госпожице. Аз съм дон Елемирио Нибал и Милкар и съм на четиридесет и четири години.

– Казвам се Сатюрнин Пюисан, на двадесет и пет години. Временно замествам в „Екол дю Лувр”.

Тя произнесе тези думи с гордост. За една белгийка на нейната възраст, подобен пост е неочакван, дори като временна работа.

– Стаята е на ваше разположение, каза той.

И я поведе към една врата, боядисана в черно.

– Това е входът към черната стая, където проявявам моите снимки. Тя не е заключена, това е въпрос на доверие. Ясно е, че тази стая е забранена. Ако проникнете в нея, ще го узная, и ще ви опека на бавен огън.

XXX

Знайте, че нито едно достойнство не може да стъпи на пръста на испанското достойнство. Аз съм достоен през цялото време.

– Как тази вечер ще проявите вашето достойнство?

– Ще чета наръчника на Инквизицията. Той е нещо великолепно. Как някой би могъл да противоречи на такава инстанция?

– Защо? Защото тя практикува убийството и мъчението?

– Убийството и мъченията са се практикували много преди Инквизицията. Тя е била преди всичко Трибунал. Всяка личност е имала право на процес преди екзекуцията си.

– Всъщност пародия на правосъдие.

– Ни най-малко. Прочетох протоколите и те са истински възвишена метафизика. Какъв прогрес спрямо предшестващото варварство! Преди това обвинението във вещерство е отвеждало на кладата. Благодарение на трибунала на Светата Инквизиция вещицата е била подлагана на „Божи съд”, който е можел да я оневини.

-Четенето на протоколите на Инквизицията все някога свършва, отбеляза тя. Какво четете след това?

– Препрочитам Грасиан и Раймонд Лулий.

ХХХ

– Жените са също толкова уморителни, колкото и мъжете. Но с някои от тях любовта е възможна и тя не омръзва. В това се крие тайната.

Аз съм един от най-упоритите ергени в света. На всеки светски прием ме дебне цяла засада от жени. Толкова е патетично.

Специалистите ще го потвърдят: нито една аристокрация не може да се мери с испанската. И това е  толкова вярно, колкото и че сме измислили нова дума за благородниците на нашата страна.

– Грандове.

– Знаете това?

– Да, но у вас тези думи имат значението на господин или госпожа. Важно е да си част от партията на грандовете. Казват „испански гранд”. Думата гранд във Франция би имала комичен оттенък.

– За един Нибал и Милкар всички хора, извън фамилията, са хора от простолюдието. Предпочитам жена от простолюдието като вас, отколкото самопровъзгласили се аристократи, каквито срещнах във Франция. Толкова патетични са тези хора, които държат да изтъкнат, че техен прадядо се е бил при Азенкур или Бувине.

Хората даже не знаят, че Христос е бил испанец. Христос е имал най-испанското поведение в тази свят. Той е възможно най-добрият дон Кихот. А няма да отречете, че дон Кихот е архи-испанец.

А вие, вие се наричате Сатюрнин Пюисан, на двадесет и пет години, и сте белгийка. Родена сте в Иксел на 1 януари 1987 г. Вие сте специалистка по Кнопф. Красива сте като творение на Кнопф. Представям си ви обаче с тяло на гепард. И толкова бих искал да ме разкъсате.

Винаги съм смятал, че мъжете са обречени на лоши пороци. И ако съм толкова взискателен към жените, то е защото има какво да се очаква от тях.

Жените са по-добри или по-лоши от мъжете. Казал го е Ларошфуко.

XXX

След тази безсънна нощ очите й се затваряха, а подсъзнанието на младата жена се изпълни с фрази. „Смъртта не е изчезване”, „Откъде стигате до заключението, че ги наказвам?”, „Аз съм кротък като агне”, „Не съм агресивен”.

Той не ги е убил! Неговите съжителки са изчезнали, това си е тяхна работа, без съмнение той не знае къде са!

Дори ужасяващата фраза: „Ако проникнете в тази стая, ще го узная, и ще ви опека на бавен огън” не е заплаха, а предупреждение.

Сатюрнин се запита възможно ли е той да крие една толкова ужасяваща тайна, без да бъде виновен. Реши, че да.

Тя стигна до заключението, че е влюбена в душевно болен, в самовлюбен мъж, в едно чудновато същество, но не и в убиец.

Амели Нотомб (род. 1967 г. в град Кобе, Япония), е белгийска писателка, която пише на френски. В детството си, като дъщеря на дипломата Патрик Нотомб, Фабиен — истинското презиме на писателката, живее в Япония, Китай, САЩ, Лаос, Бирма и Бангладеш. От 1992 г. тя публикува по един роман всяка година. Има строг режим на работа, пише по 4 часа на ден и се събужда преди изгрев слънце. Живее в апартамента си в Париж и по-рядко в Белгия. Още за първите си два романа „Хигиена на убиец“ и „Любовен саботаж“ Нотомб получава литературни награди, включително голямата литературна награда на Френската Академия през 1999 г. за романа „Изумление и трепет.”