И тъй, като следваме божествените отци, ние единогласно учим да се изповядва Един [и същия] Син, Господа нашего Иисуса Христа, съвършен по Божество и Него Същия, съвършен по човечество; истинно Бог и Него същия истинно човек… Единосъщен на Отца по Божество[то Си] и Него Същия Единосъщен нам по човечество[то Си]… Преди всички векове роден от Отца по Божество[то Си], а в последните времена Него същия, заради нас и заради нашето спасение [роден] по човечество[то Си] от Дева Мария Богородица.
(из Ороса на ІV Вселенски Халкидонски събор, 451 г.)
Мисля, че за да приближим до съзнанието си тази „двуприродност” на Иисус Христос, утвърждавана от Халкидонския догмат, добре е да сравним отначало внимателно, в дълбинно-смислов план, двете „родословия” на Спасителя, приведени съответно в трета глава от Евангелието на Лука и в първа глава от Евангелието на Матея (и които бяха прочетени в църквите ни в навечерието на Рождество).
Защото ако внимателно се вгледаме в построяването им, ще видим, че всяка от тях ни съобщава всъщност по една от двете, неразделно утвърждавани от Халкидонското вероопределение истини за Личността на Христос. Бихме могли да кажем дори, че въпросните две евангелски родословия ни отнасят – като две могъщи крила – на висотата на изповяданото от Халкидонския догмат.
И така, едното – регресивно построено (от родилия се Младенец назад към Неговите предци) у св. ев. Лука има за своя най-дълбока цел да ни открие, че Иисус – защото именно за тази личност, наречена Иисус, е това родословие – е по същество „…син Иосифов, Илиев, Мататов, Левиин… Давидов, Иесеев… Иаковов… Авраамов… Ситов, Адамов, Божий” (Лук. 3:33-38). Иисус следователно – открива ни родословието у св. Лука – Който всички човешки родове са раждали, е – Божий Син, Божият Син в човека. Но именно затова Той е и Помазаникът, Месията, „Христос”-ът. Синът Адамов (Синът Човеческий) е синът Божий. Той е – казва ни регресивно построеното родословие на св. Лука – Синът на Бога в човешките родове. Той е Божият измежду човешките синове, Онзи, Когото Бог е изпратил по предвечното Си решение в рода на човеците, за да родят те Неговото рождение, Неговият Син сред себе си. И затова, повтарям, Той е и Христос (Помазаникът) сред човеците.
Напротив, другото родословие, това у Матея, е построено прогресивно (от корена до родилия се накрая от него Младенец), защото има за цел да ни възвести, че Христос (то е родословие именно за „Христос”, за Месията, Който Иисус е) – този Божий Син са родили всъщност човеците – родили са всички човешки родове. И в частност (защото буквално текстологично родословието започва оттам) целият Авраам. Това родословие ни казва следователно, че Авраам е родил Христос (защото е родил Исаак), но и Исаак е родил Христос (защото е родил Иаков), и Иаков също е родил Христос (защото е родил Иуда и братята му), и Иуда е родил Христос (защото е родил в родовете си Давид) и Давид е родил Христос (защото е родил този и този, и този, от които се е родил Христос).
Така това родословие ни посвещава всъщност в истината, че Христос, Помазаникът (в Когото Бог царства, в Когото Бог се ражда и е тук с нас) е – Синът на човечеството, Синът Човеческий. Христос е в (цялото) човечество и цялото човечество е в Христос – ето защо в Христос е благословено и прославено човечеството, в Христос се възцарява човечеството. Адам най-сетне се възцарява (след като се е само-„детронирал” с грехопадението), но и Авраам се възцарява и Израил се възцарява, и Иуда, и Давид… И понеже Христос е – оказва се – Синът на човечеството, в Когото Бог се възцарява, то човечеството е благословено и възцарено чрез Христа в Бога.
Регресивното родословие у св. ев. Лука, сиреч, ни разкрива, че Синът на Човека (че Синът, Който човекът от началото, от Адама е раждал с родовете си и в родовете си) е Божий син в човека, дар на Бога, дар от Бога в човека. Родословието у Лука е – нека кажем така – христо-логично, тео-логично.
Обратно, прогресивно построеното родословие у св. ев. Матей ни казва, че Божият Син (защото за Него същия се говори в него) по Божие благоволение и Слово се ражда като Син на Човека, на цялото човечество – че именно човечеството (човекът като такъв) ражда „Христос”-ът, онзи, т. е. в Когото Бог е с нас според Словото Си и ние Го имаме като „свой”, „присвоили” сме си чрез Него Бога.
Трябва да се забележи също, че у св. ев. Матей родословието въобще е поместено като едно своеобразно разгърнато „надписание” на „книгата за живота на Иисуса Христа” (срв. „Книга за живота на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов. Авраам роди Исаака, Исаак роди Иакова, Иаков роди Иуда и братята му … и т. н., Мат. 1:1-2). Това родословие ни разкрива следователно, че този Христос (за Когото е „книгата”) Го роди целият човек, целият Адам (или „адам”-човекът) Го роди; целият Авраам Го роди; Иаков Го роди; в Иуда Го роди, Давид Го роди – Божия Син т. е. Човекът Го роди.
И веднага след като описва как точно (при какви точно обстоятелства най-накрая Го роди), евангелистът приключва „надписанието” на „книгата” си с думите, че „всичко това стана, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който каза: „ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил”, което ще рече: с нас е Бог.” (Мат. 1:22-23). Родословието, следователно, у св. ев. Матей, за разлика от това на св. Лука е – нека да кажем така – адамическо или, ако се предпочита – хуманистическо (поради което и неслучайно визуалният символ на цялото благовестие за Христос, според този евангелист, е човекът).
Синтетичен израз на същото това богословие на двете природи ние намираме и в един пасаж у св. ап. Павел, на който ми се иска да се спра също.
След като поздравява Тимотей, във второто си послание към него и му заръчва „да разглася Божия дар”, св. ап. Павел припомня, че този дар е получен „по силата на Бога, Който ни спаси и повика към свето звание, не поради нашите дела, а по Свое благоволение и благодат, дадена нам в Христа Иисуса преди вечни времена, а открита сега, с явяването на нашия Спасител, Иисуса Христа” (2 Тим. 1:8-10).
Всъщност от тези думи на апостола веднага става ясен и най-дълбокият мотив за неговото прословуто учение за спасението ни „не поради нашите дела”. По същество мисълта на апостола, както може да се види тук, съвсем не е да отрече всякакво значение на делата на благочестието, като по този начин прокламира някакъв морал пасивизъм (квиетизъм). Мотивът му е – нека се изразим така – много по-скоро христологически. Не поради нашите дела Бог „ни спаси и ни повика към свето звание” – заявява св. ап. Павел и с това иска да каже: първо на иудеите, че не, както се изкушават да си мислят, заради това, че са спазвали повелите на дадения им Закон, Бог ги е призвал днес „към свето звание” (ако бе така, Божественият акт би бил съвсем неоправдан, защото е очевидно, че, поне в мнозинството си и поне в по-голямата част от историята си, иудеите не са правили това). Но апостолът иска да каже и на хората от останалите народи – от „езиците”, които особено сега, след отвръщането на Израил от Благовестието, също са призвани към това „свето звание”, че последното пак не е станало заради техните добри – например, в сравнение с тези на Израил – дела (защото и техните дела всъщност никога не са били такива). Дори обаче, казва апостолът – да биха били „добри”, делата и на Израил и на „езичниците”, спасяването и извикването „към свето звание” на всички тях, в най-голямата си основа е извършено не поради тях, а – „по силата на Бога”, по Неговото „благоволение” и благодат, „дадена нам – и тук са ключовите думи: в Христа Иисуса”.
Важно е да се отбележи тук предлогът „в” (ἐν Χριστῷ Ἰησοῦ). Благодатта, казва св. ап. Павел, е дадена нам не „от” Иисус Христос (което би предположило някакво основание, намиращо се в нас, в нашите дела и поведение), а „от Бога (Отец)… в Иисуса Христа”. В Него ние имаме благодат – в Негово Лице (или, ако се предпочита, поради Неговото Лице) всички ние сме облагодатствани. При това, както продължава мисълта, облагодатствани сме, имаме тази благодат в Христа Иисуса „преди вечни времена”.
Ясно е следователно, какво е неговото учение. Още преди „времената”, казва апостолът, Бог ни е облагодатствал – нас, човеците – в Христа Иисуса, защото Христос Иисус е „от нас”, защото е Човек – Син Човеческий и значи, и ние човеците сме „в Него”. В Негово Лице ние човеците сме облагодатствани. Защо? Защото сме Неговият „род”, родът на Помазаника, на Христа, на „Христос”-а. Бог „преди вечни времена” е помазал този Иисус – в Него, т. е. е положил да царства и не просто да царства, а и – направо казано – да има в Него Своето Божество, да има Себе Си в Него (срв. думите на Самия Христос: „Аз Съм в Отца и Отец е в Мене” (Иоан.14:10).
Но щом това е така, не е ли ясно, че ако Синът (в Който Отец е) изкони е Помазаният Иисус, то и човекът (чийто Син е този Иисус също, чийто съ-на-род-ник е този Иисус) е облагодатстван чрез Него у Бога. Той, човекът, е в Иисуса Христа в недрата на Бога.
Именно „преди вечни времена” (защото това е Словото, Което още „в начало” е у Бога) Бог е помазал Иисус, определил Го е за Помазаника, за Христос. И Иисус, Който е този Помазаник, този Христос, е Син Човеческий. Той е в Давида, в Израиля, в Авраама, Той е (още) в Адама. И значи, обратно: в Него е Давид, в Него е Израил, в Него е Авраам, в Него е (в края на краищата) Адам. Ето защо и Давид, и Израил, и Авраам, и Адам – а то значи и Човекът (и „адам”) са облагодатствани в Него, Който е техен Син. Това е решено от „преди вечни времена у Бога” и значи от „преди вечни времена” всички родили Сина Човеческий са облагодатствани поради Него, в Негово Лице. Адам вече е облагодатстван, защото изобщо е създаден като първия праотец на Иисус по плът; защото е създаден като онзи, в чието потомство е Помазаникът – Иисус по плът. Облагодатстван обаче в Него е и целият човешки род до края на дните на историята, защото е все – родът на Помазаника – на Иисуса Христа по плът. Помазаникът е в целия човешки род и целият човешки род е в Помазаника. И ето: това облагодатстване на всички нас е извършено – казва ни апостолът – „по благоволение на Бога”, „преди вечни времена”. „Преди вечни времена” този Човеческий Син е Онзи, в Когото Бог е положил най-Своето, положил е живота Си, сърцето Си (срв. „и Отец е в Мене”). Този Човеческий Син е животът Му (срв. „Аз съм в Отца”), Той е Божеството на Бога, Той е Бога-с-нас, от което следва, че в Него пък – ние сме с Бога.
Християнският хуманизъм – нека да кажа накрая – е както виждаме не идеологически, патетически, емоционално, а тео-логически фундиран. Защото пък християнската тео-логия е не идеологически, патетически, емоционално, а фундаментално хуманистична.
