„Кое е първичното – хората или системата? Такъв въпрос не съществува, защото системата не е мъртва схема, а се състои от живи хора. С каквото основание твърдим, че хората са продукти на системата, със същото основание можем да твърдим и обратното“. Есето “Система и хора“ е излъчено по радио Дойче веле през 1973 г.

I.

Всеки, който познава дори най-бегло живота в тоталитарните комунистически страни, би казал, че най-характерното в този живот – онова, което във висша степен предопределя както съдържанието, така и формите му – са взаимоотношенията обществена система-хора. Ако приемем, че животът в тези страни представлява някакъв вид пиеса (драма, трагедия или трагикомедия), то близко до ума е, че автор на пиесата е системата, а хората са актьорите. Следователно текстът и декорът са даденост, която хората-актьори са задължени да приемат, като имат право да играят изключително в рамките на тази даденост. Съществуването на системата в такава тоталитарна комунистическа страна като днешна България има всеобхващащо и предопределящо значение в живота на нейните граждани, защото именно тя направлява този живот, а не обратното. И съвсем логично главната драма в живота на съвременния българин, чех, поляк, русин и т. н. е във взаимоотношенията му със системата. Това е най-съществената разлика между живота в свободните и демократични страни и живота в комунистическите страни. Обществената система в свободния свят не само че не третира хората като свои актьори, но въобще не им предоставя никакъв задължителен текст или задължителен декор, те са свободни да бъдат автори, режисьори, декоратори, актьори според своите собствени разбирания.

И затова отношенията система-общество на Запад съвсем нямат този централен драматичен характер, както на Изток. В живота на Запад далеч по-важни са например взаимоотношенията между човек и човек, взаимоотношенията вътре в семейството или пък между работодател и работник. А при всяко от тези взаимоотношения, образно казано, пиесата е различна. В свободния свят човек също често пъти е ограничаван от едни или други рамки, но те не са железните, непроменяеми рамки на обществената система. В най-лошия случай, ако западен гражданин попадне в някакви рамки, той има възможността да ги смени с други, докато източният гражданин не може дори да си помисли за промяна.

Откакто свят светува, отношенията човек-общество са имали по-малък или по-голям конфликтен характер. Въпросът за съчетаването на двете свободи – свободата на обществото и свободата на индивида – е висял над главите на хората през цялата им история. Тенденцията на обществото да се противопоставя на всяка прекалена индивидуалност се е сблъсквала непрекъснато с тенденцията на индивида да не позволи да бъде ограничаван. Тези тенденции с времето са се развили в дълбоки и чувствителни инстинкти. Войната между общество и индивид неведнъж е завършвала с победата на индивида, под чиито победоносен образ са се формирали новите черти на обществото, докато друг път обществото е съумявало да се справи с не толкова силните индивидуални бунтовници и ги е усмирявало. Погледнато в исторически мащаб, вероятно ще се окаже, че днес, в съвременната западна демокрация, ние имаме постигнато относително най-прилично равновесие между индивидуална и обществена свобода.

Но този класически конфликт – индивид-общество – е качествено напълно различен от съвременния конфликт между система и хора в тоталитарните държави. Защото обществена система не значи общество в традиционния смисъл на думата. Обществото е непостоянно тяло, което подлежи на известно развитие, докато системата е даденост, която повече напомня на неизменния образ на някакъв бог. Системата в тоталитарния режим може също да се оприличи на усмирителна риза, надяната както върху обществото, така и върху отделните хора.

Ето че в превръщането на взаимоотношенията система-хора в център на живота в тоталитарните страни има нещо по дефиниция неестествено, гнило или болестно. Ако един днешен българин влиза в свободни взаимоотношения с друг българин или група българи, които отношения могат да бъдат от всякакъв характер (приятелски, враждебни, официални, служебни, роднински, любовни и пр.), то тяхното развитие се определя изключително по естествен път. Но когато върху тях легне дебелата сянка на системата, естествените фактори отстъпват назад и развитието се определя до голяма степен от присъствието на системата. Защото тази система предварително е подредила хората като аптекарски шишета и не им разрешава да развалят реда заради техните собствени взаимоотношения. Така че всеки конфликт в тоталитарна страна, без значение дали той е от най-интимен, любовен, сексуален, домашен или съвсем частен характер, е най-напред конфликт между човека и системата. Първата драматична преграда, с която конфликтуващият индивид се сблъсква, не е друг индивид или група индивиди, а системата. Същевременно резултатът от конфликта, печелившият и губещият, правият и грешният, се предопределят не от техните индивидуални човешки качества или от установените норми за правда, а от тяхното място в системата. Но не само конфликтите, а всички прояви на отделни хора и общество биват преценявани не съобразно естествените изисквания в съответната област на човешката деятелност, а главно според изискванията на системата. Всякакво творчество, наука, литература, изкуство, култура се преценява само с оглед на това доколко то е вярно на текста и декора, установени от системата. Така човек може лесно да си обясни, например в литературата, че разни олигофренни съчинителства, безсмислени съчетания на безсмислени думи или най-елементарни и жалко-несериозни произведения, които никой нормален човек по света не би приел да прочете, се превъзнасят от съответната комунистическа система като шедьоври, авторите им се обявяват за национални герои и под тържествените звуци на фанфари получават поредния си блестящ медал. Така се обяснява и другото – че чудесни произведения на изкуството, които биха развълнували всяко свободно и естествено човешко съзнание – биват дамгосвани от системата, за да не видят бял свят.

Разпределяйки хората най-общо на две несъразмерни категории – оръдия и жертви, или свои и чужди, системата облагодетелства едните за сметка на другите и създава по този начин постоянна база за конфликт. Цялото изкуствено съществуване на системата зависи от поддържането на този конфликт, от постоянно наливане на масло в огъня. Ако този именно конфликт – между оръдия и жертви – угасне, тогава системата ще умре. Така че от най-жизнено и критично значение за нея е постоянното противопоставяне на едната категория на другата категория хора (разбира се – противопоставяне и вътре в самите категории), като това се постига изключително по пътя на неправдата. Може да се каже, че главният лост на системата е неправдата, която от нормална гледна точка е почти абсурдна. Конфликтът поставя оръдия и жертви в положение на непрестанна взаимозависимост, което означава непрестанна бдителност, взаимно подозрение, страх и дирене на съюзници. Борбата между тях е квинтесенцията на класическата борба между потисници и потискани. И пак е ясно, че ако действието потисничество спре, оръдия и жертви ще се намерят в хармонични човешки отношения и системата ще се разпадне.

За да оправдае своето абсурдно съществуване, системата си служи с някаква идеология, чието съдържание по принцип няма никакво значение. Основната идея е банално повторение на всички идеологични оправдания в човешката история, които се свеждат до едно – оправдаване на текущи престъпления, терор, неправди, кръв и сълзи с това, че били необходими за доброто на човечеството в някакво абстрактно бъдеще. Идеолозите на системата просто не са забелязали, че всички най-ужасни престъпления в историята са ставали все в името на доброто. Те също са пренебрегнали една от най-очевидните поуки на човешкото развитие, че никакво добро не е постигнато чрез зло. Между всички тоталитарни системи съществува пълно сходство, защото методите за упражняване на насилие и резултатите от тях са почти едни и същи. Разликата е само във формалния избор на идеологическо оправдание, което води до назоваването на едни и същи неща с различни имена. Поради това един комунистически режим може със същата валидност да бъде наречен фашистки, расистки и т. н. Аз поне не мога да направя никаква разлика между едно фашистко издевателство и едно комунистическо, тъкмо защото методите и техният ефект са едни и същи. Дали вас ви бият в името на националистически идеали, или в името на комунистически идеали, това ни най-малко не изменя силата на болката. Боят си е бой. Когато ви отказват паспорт, няма никакво значение дали това става в името на генерал Франко или в името на Тодор Живков. И в двата случая, вие не можете да пътувате. А ако от вас се иска да пожертвувате свободата на словото си, то и в двата случая обяснението е еднакво безсмислено – нуждите на комунизма или нуждите на фашизма.

Неизбежно е заключението, че идеологията е дрехата на системата, плюс може би червилото, пудрата и одеколона. Някой би казал, че идеологията е маска, и това не е невярно. Човек трябва да няма капка мозък, за да приема идеологията сериозно. В края на краищата прилагането на идеологически принципи, извлечени при изучаването на живота на английската работническа класа 1844-1845 година (Енгелс и Маркс), към живота на българските селяни 100 години по-късно – е толкова абсурдно, колкото би било ако един зоолог се опита да обясни живота на свраките чрез живота на белите мечки.

Но ако човек трябва да отхвърли идеологията като измислена маска, повод и оправдание на системата, тогава естествено идва въпросът какви са истинските причини, които обуславят съществуването на системата? С други думи – какво стои зад текста и декора на пиесата?

Стоят болните амбиции и интереси на твърде странни членове на човешкия род, които могат да реализират себе си единствено чрез потискане на другите, чрез власт над другите. Всички тия граждани, които не са способни да създават нищо със собствените си ръце, които не са в състояние да изпъкнат в никаква творческа област, но са обладани от налудни амбиции да бъдат център на внимание и преклонение, да бъдат превъзнасяни и славословени – са истинските строители на тоталитарната система. Една обективна психоклинична картина на властвуващите същества от тоталитарен тип, като се започне със Сталин и Хитлер и се свърши с редовите техни квартални последователи, би ги определила като душевно нездрави хора. В едно демократично и нормално човешко общество, чехословашки или български партиен деец, който и насън и наяве вижда само врагове да го преследват, вероятно би бил изпратен в съответното лечебно заведение и хората биха казвали със съжаление: „Горкият човечец, хванали са го братята!”. Но в тоталитарната система този болен гражданин с неговата параноя става крайъгълен камък в обществената сграда. За него наистина системата е една естествена необходимост, тъй като тя му дава възможност да действува, да удовлетворява себе си и да бъде щастлив именно чрез угнетяване на другите. Най-голямото щастие на тези стожери на системата е чувството им, че стоят над другите и че могат да си играят с тяхната съдба както си искат. Представете си за момент гениален художник в тоталитарна страна, човек нарисувал картина, която вековете ще помнят. Не е ли твърде странно, когато някакво трътлесто човече на системата, някакъв там полуобразован, полуинтелигентен президент с художествен вкус в духа на креватната живопис, застане важно пред великата картина, погледне я иронично и каже: „Не е съвсем лошо… но не разбирам какво иска да каже!”. И на следния ден оркестърът от щастливи казионни писачи провъзгласи мнението на президента за водеща мъдрост в света на изобразителното изкуство. Или вземете садистичното удоволствие, което един паспортен началник в Източна Европа изпитва, когато казва на една молеща да види внучетата си 70-годишна баба: ”Не можеш да пътуваш, ма! Щом ти казвам – не  може, значи не може!”. В нормално човешко общество такъв гражданин щеше да бъде изпратен на лечение, но в тоталитарната система – той е в своето царство. Системата и той са свързани чрез взаимна необходимост. Тя служи на него и той служи на нея, защото целта им е една – да угнетяват другите, масата, народа.

И точно този вид духовно изкривени човешки същества са тези, които определят завършената форма и съдържание на всяка подобна система. Дори ако революционният път към системата е започнат от честни и добри хора, нейната завършена форма неизбежно се определя от тези духовно гърбави същества. За тях името на системата е формалност, защото хора, които угнетяват в името на комунизма, фашизма, национализма или расизма, имат един и същ вид гърбица.

II

Когато моят роман ’’Мъже” излезе от печат и неочаквано за мен цялата официална машина прие с похвали и награди романа, приятели ми казаха с огорчение, че това не е случайно и че аз съм направил добра услуга на режима с позицията си, че вината за обществените недостатъци в България не е в системата, а в отделните хора.

„Нали хората са продукти на системата!” – казаха някои от тях, припомняйки ми известната философска теория.

Според тези приятели аз просто бях следвал желанието на режима (демонстрирано в цялата му практика) да обвинявам едни или други индивиди, включително представители на самия режим, но по никакъв начин да не хвърлям ни най-малко съмнение върху безупречността на системата.

„Не виждаш ли?“ – продължиха критиката си те – „Толкова много хора се смениха, а системата си остава по същество същата. Може би угнетяването на обикновените хора да е станало малко по-усъвършенствано, но болката от безправието е същата, каквато беше преди двайсет и пет години. С тази разлика, че тогава имаше повече надежда, а сега няма. Не виждаш ли, че някога добри и честни млади хора, които сега се озоваха по върховете, се превърнаха в точно същия вид потисници, каквито бяха техните предшественици? Не разбираш ли, че главният злодей е системата, а не този или онзи неин представител?“

Това беше сериозно обвинение срещу мен и аз инстинктивно му се противопоставих. Анализирайки отношенията хора-система, аз се запитах: „Кое е първичното? Хората или системата?”. Разбира се, хората. Системата е немислима без хората. Докато те преспокойно могат да живеят без всякаква обществена система.

Когато писах романа „Мъже“, чувствувах дълбока необходимост да подчертая личната отговорност на всеки гражданин за делата, които той извършва. Именно в подобряване на чувството за отговорност аз виждах надежда за поправяне на нещата. Защото ние бяхме свидетели на ужасна обществена практика – всички виновници за извършени престъпления по време на т. н. култ към личността, веднага прехвърлиха собствената си вина върху системата. Така им е било наредено, така изисквал момента, така трябвало да се изпълняват партийни задължения. Когато мой познат, старши-лейтенант от Държавна сигурност, с трагично угризение на съвестта изповядваше, че убивал хора, защото му било наредено, аз не можех да забравя, че точно неговият пръст е натискал спусъка. И че ако той и всеки на негово място откажеше да натисне спусъка, най-вероятно револверът нямаше въобще да гръмне. В случая той бе послушно оръдие на системата.

Струваше ми се, че аз бях прав да поставям ударението върху хората, а не върху системата. И тук според мен е моята и на приятелите ми грешка, която водеше до изкуствения въпрос – кое е първичното? Хората или системата? Такъв въпрос не съществува, както не може да съществува въпросът кое е първичното – болестта рак или човешкото тяло. Защото системата не е мъртва схема, а се състои от живи хора, т. е., с каквото основание твърдим, че хората са продукти на системата, със същото основание можем да твърдим и обратното, че системата е продукт на хората. Доказателства могат да се намерят и за двете. Например Сталин  бе точно толкова продукт на системата, колкото и последната бе негов собствен продукт. Първичното в случая е съществуването на злодея, което води до създаването на злодейската система, утвърждаваща злодея като герой и злодейството като подвиг. Това може да се онагледи със системата на една обикновена гангстерска банда. По силата на своите природно изкривени характери група хора решават, че не желаят да се трудят като всеки друг (мотивът може да бъде и насилствено преразпределение на богатствата), и решават вместо това да обират банки и контролират публични и игрални домове. Така те създават своята гангстерска система, която съответствува най-добре на техните гангстерски характери и амбиции. Оттук нататък те стават оръдия на собствената си система, живеят, борят се и понякога умират за нея. Гангстерската система става тяхна същност. Вън от нея те не могат да намерят никакво удовлетворение. Те самите са създали гангстерските закони, по силата на които живеят.

Аз поне не виждам никаква съществена разлика между гангстерска система и тоталитарна система. И едната, и другата са насочени срещу огромния брой хора, стоящи вън от системата и много от които са нейни обречени жертви. Сравнението става още по-убедително, ако човек сравни вътрешната организация и особено нравствения кодекс на една гангстерска и една тоталитарна системи. И в двата случая от оръдията на системата се изисква безпрекословно подчинение и спазване на йерархията, и в двата случая борбите между разните клики в системите завършват с кръв, и в двата случая всеки член на системата, който се опълчи срещу нея, покаже независимост или избяга, се смята за предател. И в двата случая имаме идеология, която оправдава престъпленията в името на „щастие за другите”. Ал Капоне твърдеше, че прави всичко в името на своите сънародници и за бъдещ рай в Сицилия, докато всички тоталитарни водачи твърдят, че действуват заради народите си и за да построят нов живот в страните си. И в двата случая резултатът е един и същ – огромна власт и богатства за избрано малцинство, мизерия и терор за другите.

Едва ли някой би могъл да възрази, че Ал Капоне би бил превъзходен Сталин. И Сталин би бил чудесен Ал Капоне. А ако вземете например родствените отношения между членовете на мафията в Америка, вие ще откриете удивително подобие с родствените отношения на ръководителите в една тоталитарна страна, все едно комунистическа или фашистка.

И в двата случая основното действие е едно и също – насилие, или ако приемем класическия  израз – правене на зло. Злото е самата същност на системата и тя не може да оцелее един ден без него. И тук вече идваме до заключението, че системата се идентифицира чрез ония свои членове, които се проявят най-добре в правенето на зло. Духът на системата поощрява всестранно злодеянията, които я ползуват. Като разчита изключително върху отрицателното в човека, тя се старае с демонична настойчивост да го развива и довежда до най-крайна степен. И тъкмо в тази сплав на системата с човешките недостатъци се крие нейната огромна сила и нестихваща жизненост. Първата работа след установяването на системата на власт е да освободи хората от всякакви нравствени задръжки, които те по традиция носят у себе си. Лозунгът, че добро е само това, което е добро за системата, цели да освободи и потисници и потискани от елементарните и вечни човешки норми за добро и зло.

Всяко престъпление от човешка гледна точка, извършено в името на системата, се превръща почти в подвиг. Лъжата, клеветата, доносниченето, предателството, кражбата, подлизурщината, раболепието, убийството стават чудесни дела в името на системата. В нейно име, всичко е позволено. В съответствие с това особено силна е системата чрез разпалването на първични черни човешки инстинкти. Никой друг в света по-силно не разпалва завистта, алчността, себелюбието, жаждата за лесни удоволствия, отколкото прави това всяка тоталитарна система. Упоритото култивиране на страхливци, подлеци и разни други нравствени бабаити е специално насърчавано във всяка тоталитарна страна. Всичко, от което нормалното съзнаващо човешко същество би се отвратило и ужасило, цялата чернилка на човешката [природа] се отглежда и насажда от тоталитаризма. И в съответствие с това всичко онова, което човечеството смята за най-красивите черти на своя многовековен образ – свободата, независимостта, състраданието и любовта към ближния, взаимопомощта и чувството за лична отговорност спрямо собствения живот и живота на обществото, всичко това се оплюва, преследва, наказва и унищожава като противно на тоталитарната система, като елементи на вражеска идеология и сила. Ако пак се върнем на сравнението с бандата на Ал Капоне, ние не можем да не отбележим, че онова, което най-много ги е дразнило, ядосвало и провокирало, е било съществуването на честни хора, изповядващи старомодни идеали.

Нещо повече, с оглед да пречупи и преклони всички, тоталитарната система изисква от всяко свое оръдие или жертва доказателства за самооплюване. Всеки в даден момент бива заставян да се самоунижи, да се самоопозори и по този начин се отстранява възможния призрак на честния, добродетелен човек. Всеки път когато даден индивид в тоталитарна страна се очертае като личност, противоречаща на духа на системата, първата работа е да се ликвидира популярността и обаянието на тази личност, като същата се застави да извърши позорен компромис или други излагащи я действия. Митът е разрушен и всеки е като всеки. Тъкмо с това уеднаквяване на личните човешки достойнства, с това, че всеки е принуден да направи някакъв вид мръсотия, системата оправдава хората от случайно появили се проблясъци на стари скрупули.

„Защо да не го правя и аз, след като всички го правят!“ е най-популярното оправдание, което човек може да чуе във всяка диктаторска държава.

Общата съдба, на която една тоталитарна система обрича своите граждани, отнемайки им правото на индивидуално развитие и причинявайки им общо страдание, в края на краищата води до може би единствения положителен резултат – чувството за взаимност. Принудени да се борят всеки ден със заобикалящото ги зло, хората в тоталитарните страни развиват силно чувство за взаимоподпомагане. Те се свързват в по-тесни и по-важни отношения, макар и не толкова дълбоки и трайни, каквито са отношенията между свободни хора. Доминиращото в тази взаимност е инстинктът за оцеляване. Човек оцелява чрез хората, с които е свързан. От друга страна безпрекословното възприемане на системата с всичките й чудовищни прояви и покорното следване на посочения от нея път дава на тези граждани някакво усещане за сигурност. Може би сигурността, че не са сами в живота, че принадлежат към някакво цяло, което им е възложило известни малки функции. Затова една от най-характерните черти на хората в тоталитарната система е загубата на самостоятелност, липсата на самоинициативност. Всеки бивш гражданин на тоталитарен режим, който се опитва да започне нов живот в свободна страна, се стъписва от внезапното откритие, че всичко лежи върху неговите собствени рамене, че никой не му е организирал, подредил, наредил, осигурил, че той трябва сам да се справя с всичко. Свободата на такъв гражданин е следвана от мъчителното питане – какво да прави с нея?

Проблемът, който най-силно занимава мислещите хора в тоталитарните страни, е този за ПРОМЯНАТА. За нищо повече не се говори и мечтае в цяла Източна Европа, отколкото за тази промяна. Но какво да се промени? Онези, които изкуствено разделят система от хора, спорят дали не трябва най-напред да се промени системата, или обратното – да се работи за промяна на хората. Струва ми се, че това са невъзможни въпроси. Тоталитарната система е изградена върху човешките пороци и недостатъци, което я прави силна, но само за известно време! Тя представлява организация от хора, за които тоталитаризмът е необходимост. Системата не е нещо външно, а тя е вътре, в самите характери на определен вид хора, които аз нарекох духовно-гърбави. Тази същата вътрешна система Достоевски навремето нарече „бесове“. Да се промени системата, значи да се променят тези хора, а това според мен е невъзможно. Другото предложение за промяна, а именно да се унищожи тоталитарната система като се унищожат оръдията й – не води доникъде, защото е измяна на принципа, в името на който се иска промяната. Никой не може да унищожава никого в името на промяна, колкото и желана да е тя.

И така въпросът за промяната на една тоталитарна система е по същество вътрешен въпрос, който се отнася еднакво както до нейните оръдия, така и до нейните жертви. Това е въпрос на вътрешното прегрупиране на силите на доброто и злото, на свободата и робството. Във всяка човешка общност, както и във всеки отделен човек, добродетелите и пороците съществуват в известно жизненоважно равновесие. И когато една система изтегли това равновесие било в една или в другата посока, т.е. към чистите ангели или чистите дяволи, настъпва опасност от слагане край на равновесието, което значи смърт. Затова колкото по-настойчиво една тоталитарна система се втурва по гибелния път на злото, толкова по-силна става антитоталитарната съпротива, която в даден момент възстановява равновесието, което наричаме свободна демокрация. Гърция, Португалия и Испания са последните примери на този най-надежден процес. Ние вече видяхме как с времето силата на потискане в тоталитарни системи започва да намалява. В някои страни по-бързо, в други по-бавно. Освен това новите поколения в тези страни по силата на своята младост, естествено поставят под въпрос живота на по-старите поколения, защото много от тях нямат гърбиците на бащите си. Демоничната страст, с която апостолите на злото раздухваха конфликтите на омразата и неправдата, започва да се притъпява и силното усещане, че обещаният рай (заради който уж са били страданията) никога няма да настъпи – започва да отрезвява все повече и повече хора в тоталитарните страни. Хора, които искат да живеят нормален човешки живот и да бъдат господари на собствените си съдби.

1973 г.

Текстът на есето се публикува с любезното съдействие на Център „Хана Аренд – София“ и е част издателски проект на четири езика (български, английски, френски и немски) с подкрепата на фондация Конрад Аденауер, който може да откриете на  http://www.diktaturata.bg/index.php/2013-08-01-14-02-55. Предстои публикацията да излезе и на сайта на център „Вилфрид Мартенс“.

© г-н Любен Марков