Чудо-нечувано ли са днешните неразбории в отечеството ни, дето мажоритарно произтичат от общото невразумление на гражданите какво искат и как могат да го постигнат? Ами не, изобщо не е така, разбира се.
Тресавището е постоянен спътник на политическите ни начинания – твърди големият наш публицист Трифон Кунев – щото държавната колесница дълбоко е затънала в него и не ще бъде зле, ако се съберат всичките сили на страната, за да я изтеглят на равното. Да де, ама нали никога не е ставало тъй… Нито сега, нито по-преди, още по-малко пък по времето, когато самият Трифон Кунев е писал своите „Ситни, дребни…като камилчета” (1946). Става дума всъщност за кратки вестникарски антрефилета, илюстрирани с две подтичващи камилчета – истински „прозорчета на свободата”, редовно публикувани в Никола-Петковото „Земеделско знаме” по времето, когато оловната сянка на комунистическата диктатура (по московски образец) гледа да потуши навред що може: всеки глас, осмелил се нещо да възрази или някак да се противопостави.
Тук предусещам вече иронично разтеглените усмивки на форумни многознайковци, готови да затракат по клавиатурите, та да ме заклеймят в израз на обществено назидание: „Ало, автора! Я стига, бе…Пак ли ще ровим из туй минало и червената мъгла… Ти за днешния ден кажи, ако ти стиска…”
Ще кажа, разбира се. Ала първо, ако позволите, ще се върна към Трифон Кунев, защото той го заслужава. По много причини: заради таланта и гражданската съвест на този незаслужено забравен писател, пребит през 1946 г. на столичния площад „Славейков”, пред самата редакцията на земеделския вестник, пак поради авторството си над същите тези „Ситни, дребни…”, а после държан заради тях с месеци в Централния софийски затвор, без каквато и да е присъда.
И ако си мислите, че пак ви разказвам за ланшния сняг, тутакси ви препращам едно „ситно-дребно” размишление за лично ползване: „прочее, няма как вече да говорим за работите на България, щом внуците и внучките на бай Ганя Балкански вмъкват в „свободното слово и печат” червената мантия на прокурора”.
Ау, каква стана тя…Човек разтърква очи, прави справка с календара коя година е всъщност, но вместо да се успокои, тревожността го яде отвътре.
Вярно, днешните времена не са еднопартийно-кулисни, а задкулисни. Ала ето как четвърт век след демократичните промени в страната (и четири години след масовата революция срещу небезизвестния #Кой) „бухалките” на една медийна империя (в непонятен синхрон с държавното обвинение), продължават да вършат делото си необезпокоявано, потушавайки всеки свободен глас навсякъде, дето им е потребно.
А зад издължените сенки на страха човек с лекота разпознава не силуетите на „камилчетата” на Трифон Кунев, съвсем не, а други приказни профили, да кажем на „Тримата шишковци”…
„Ама пак с недомлъвки говори, щото не му отърва – предусещам отново ропота на „дигиталната общественост”. Трябва с факти и имена, а после…”
А после какво – да сезираме прокуратурата за наличието на организирана престъпна група? Инициативни граждани отдавна го сториха – полза никаква. Срещу повечето от тях постъпиха ответни сигнали и навярно още се водят преписки.
Живеем в свят много по-различен, разбира се, от този на Трифон Кунев: никой днес не може призори да нахлуе в дома ви за „малка справка” и да ви помъкне неизвестно къде, подлагайки на репресии близките ви, както все още се случва из съседни нам бивши империи.
Разликата е огромна и колосална, платена с много болка от натрошени на „ситно и дребно“ камъчета и хора като Трифон Кунев.
Ала с ръка на сърцето трябва да признаем, че и днес внуците и внучките на Бай Ганьо мърсят свободата на словото, обливайки околните с всевъзможни нечистотии. Че тази медийна гнус е нетърпима, че тя застрашава здравето на цялото общество, доколкото води, ако не до оскотяване, то до сериозно оглупяване. И резултатите – в политически смисъл – са видими с просто око.
И което е не по-малко обезпокояващо: ако не си имал шанса за среща в ЦУМ или другаде с върховния обвинител, никога не знаеш няма ли да получиш любезно писмо с покана за посещение (е, не на Централния затвор, както Трифон Кунев, но на друга специализирана институция).
Това е също част от днешните политически нрави.
***
Затова и аз ще завърша този текст – в памет на Трифон Кунев – с „разказ за една въображаема държава, която се нарича Бимбилистан и няма никакви прокурори. Нито офета, текета и мекерета” (из Ситни, дребни…като камилчета).
Правя го, не воден от страх, а от преклонение към това златно перо на българската публицистика.
И тъй, Бимбилистан е процъфтяваща държава, в която не съществува никаква диктатура – нито на пролетариата, още по-малко на някакви олигарси.
Бимбилистанците, бидейки народ благоразумен, особено се грижат за държавното си устройство. Те никога не взимат прибързани решения. Приели са конституция, която добре очертава правомощията на отделните власти, а прословутата бимбилистанска умереност се проявява най-вече в това, че никой не иззема правомощията на другите. Затова в страната цари ред, а бимбилистанската съдебна система е световен образец: от девет земи в десета тук прииждат хора, за да се поучат на бимбилистанска справедливост и бимбилистанско правосъдие.
Особената бимбилистанска прозорливост пък проличава най-вече на референдумите, които населението на тази страна провежда по няколко пъти в годината, без това да води до трусове или напрежения в държавата. Пример за което е и остракирането на някакъв гологлав бимбилистанец, който, мислейки се за водач на пиратска шайка, се опитвал да мъти водата на демокрацията, ала всички му обърнали гръб.
Впрочем бимбилистанци, като умерен народ, са противници на разюздания начин на живот и най-вече на ориенталските ритми. Нежната и тиха музика, която може да се чуе навсякъде, добре съответства на душевността на този народ.
Страната се управлява от трима „везири”, изцяло осъзнаващи своя дълг, които неотменно работят за хорското благоденствие.
Първият (по чест, не по право) от тях някога е бил военен, макар да не е известно да е участвал в някоя битка. Това не пречи той да се ползва със славата на виден военноначалник и да дава мнения по всички въпроси, включително и по териториалното разпределение на Европа, а в случаите, когато е възпрепятстван, в тази роля влиза неговата съпруга – мъдра жена, чиито електронни послания са изключително популярни сред народа.
Вторият от тях (но първи по ранг) е човек препатил, минал през сумрачните сфери на прехода, ала в Бимбилистан говорят под сурдинка за това и предпочитат да не се сещат за случилото се, тъй като ценят цветистите му бащинските шеги, каращи населението да се залива от смях пред телевизорите. Вярно, тази бимбилистанска мъдрост е трудно понятна на чужденците, ала напоследък и те попадат под вродения му чар, възлагайки му важни световни мисии, чийто Гордиев възел той разсича без колебание.
Третият по значение везир в страната, не е председателят на Дивана (институция за похъркване, без особено значение), а е мечът на правосъдието – мъж с ум на кукумявка и проницателност на сова. За него бимбилистанците не обичат да говорят особено – нещо обяснимо, предвид на основополагащата му роля да възпира злото и установява доброто. Везирът на правосъдния меч обяснимо е възцарил страх – нали такава е функцията му, която той упражнява безотказно, срещайки се ден и нощ с всякакви хора на всевъзможни места. В резултат на тази му неуморна дейност в Бимбилистан почти няма съдебни процеси, а и малкото от тях се прекратяват или уреждат с извънсъдебни споразумения. Затова в държавата цари ред и спокойствие.
Като особена мъдрост на бимбилистанската политика се възприема и съществуването на резервен везир в сянка, наричан още „дембел” (или търчи-лъжи), на чиято активност се крепи истинското благоденствие на Бимбилистан. Може да се каже, че везирът-дембел е съсредоточил в ръцете си строежите в страната, негови са и хранените хора, които печелят сделка след сделка, в съгласие с властта. И най-важното – медийните му пъдари от години работят за информирането и образоването на бимбилистанското общество, което с днешна дата вече дава видими резултати.
Ето защо тези инфо-пъдари с гордо вдигната глава могат да заявят, че са изпълнили завета на Трифон Кунев, даден на бъдещите бимбилистански пишещи (и говорещи) преди цели седем десетилетия – „да смирят обзетите си от суетна горделивост сърца, да наведат глави пред Бога и своята мисия, която е да служат на своя народ и на великата идея за доброто и човещината”.
Как да не възкликнем тогава – има ли по-честити люде от тези, на които се е паднало да живеят в днешен Бимбилистан? И ако някой може да докаже обратното, нека ни обори.