Непубликуваната до днес сказка е включена в новата книга за живота и творчеството на поетесата „Играещата със стихиите. Елисавета Багряна“ (ИК „Изток-Запад“) на Катя ЗОГРАФОВА.
В книгата си Катя Зографова проследява живота на забележителната поетеса и описва изопачени или малко известни факти – участието в защитата на българските евреи през 1940 г.; съвместното ѝ участие с Дора Габе в каузата за освобождение на Добруджа; „изваждането от лагер“ преди 1944 г. на комунистите Асен Босев и неговия брат; неуспялата защита в процеса на Никола Вапцаров; спасяването от лагера „Куциян“ на анархиста Делчо Василев (по неговите собствени признания) след 1944 г. Книгата разглежда стихосбирката „Пет звезди“ и творчеството на поетесата след 9.IX.1944 г., като не спестява неудобните поклони на Багряна към властта.
Във втората част са включени страници от дневника на Багряна, речи, както и част от кореспонденцията й с Владимир Василев, Иван Мешеков, Петър Увалиев, Жорж Папазов, Николай Лилиев, проф. Роже Бернар, чешкия дисидент Лумир Чиврни, акад. Дмитрий Лихачов и др.
Катя Зографова е родена през 1957 г. в Панагюрище. Литературовед и директор на Националния литературен музей, автор на книгите „Многоликата българка“, „Жените в Априлското въстание“, „Никола Вапцаров: преоткриване“, „Неканоничният Вазов“ и др.
„Играещата със стихиите Елисавета Багряна”, Катя Зографова, изд. „Изток-Запад”, 2013 г.
НЕИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ОТ БАГРЯНА
Сказка за Бретан
Г-жи и г-да,
Аз обичам пътешествието! За един човек на изкуствата то е необходимо, обогатява, дава храна, оплодява духа. То дава съдържание на много произведения, то подтиква към творчество. И доколкото възможностите са позволявали, използвала съм всеки добър случай за пътуване… И от всякъде, където съм била, съм донесла по нещо написано – било стихове, било пътни бележки, впечатления, сказки.
Тази есен бях тръгнала за Швеция, щях да направя пътуване и чак в Лапландия. И сега, в този час, щях да ви разказвам може би за северните сияния, за фиордите, за малките лапланд[ци] и за впрегнатите кучета и елени…
Но, знаеш ли днес какво ще стане утре и така, на път за Стокхолм избухна войната, свари ме на няколко часа от шведската граница.
Осуети се всяко пътешествие и преживявайки суматохата на първия месец от войната, пътувайки с военни влакове, чакайки по цели нощи на непознати станцийки, движейки се в пълна тъмнина, преживявайки тревогите на аеропланните нападения и криенето в подземия, върнах се в България.
И така вместо да ви чета за Лапландия, ще ви прочета сказката си за брега на Атлантическия океан, от провинцията Бретан във Франция, дето прекарах едно лято. Тази сказка е четена вече в София и в няколко други града. Тя няма нищо общо с днешните събития, с политиката, с войната. И може би днес, когато живеем толкова много със събитията, когато лягаме и ставаме с тревожни известия, идещи по телеграфа и радиото, по вестниците и списанията, нужно е от време на време да се откъснем, да поживеем с малко поезия и красота, да си отдъхнем, да си спомним, че животът не е само войни и катастрофи.
И така, сега ще ви говоря за Бретан.
Това е тази френска провинция, която се намира на северо-западния край на Франция.
Госпожи и господа,
И между всички тези провинции, за мене, все пак, една от най-интересните си остава Бретан. Тя е най-самобитна, най-запазена в своята оригиналност, най-консервативна – различна в характера на своята природа, както и в характера на населението си, от всички други провинции на Франция. Както природата тук е сива, мрачна и пустинна, така и хората са твърди, сериозни, мълчаливи, за разлика от всички други французи.
Преди да ви изложа своите лични впечатления от едно отиване и престояване около един месец в Бретан, трябва да ви кажа, само с две три думи нещо за географията и историята на Бретан. Както виждате на картата, очертанието на Бретан представя един продълговат триъгълник, който се забива дълбоко в океана. Мият го две морета: Атлантическият океан и Ламанша, който дълго време се е наричал „mare britanicus“. Неговият връх, обаче, има три рога – двата от които – носът Св. Матей (Saint Mathieu) и този на Baz – са най-западните пунктове на Франция и на Европа изобщо. Затова още древните народи – а тук са идвали финикийци, картагенци, викинги, сарацини, гърци, римляни и пр. – са дали име на този гранитен, суров, див масив – име „Край на света, Свършек на Земята“ – Finistere – както се нарича и днес.
Ако оттук се тегли една права линия, ще се стигне Нюйол. В праисторическата епоха още, когато са ставали големите преселения на народите, келтите са нахлули и са се заселили с галите.
Крайбрежната част изобщо на брега носи келтското име Armor – Armorique – морска страна – за разлика от вътрешната – страната на горите – Arcouet – която обхваща пояса от гр. Bennes до Chateaulin.
Лингвистично страната може да се раздели на още на две с една отвесна линия – приблизително от гр. St Brieue докъм Nantes – или както казват долна и горна Бретан. В първата говорят истинския, западен, стар нелатинизиран бретонски език, а във втората някакъв френски patois.
Историята на Бретан е една от най-бурните – още от праисторическите времена тук са нахлували едно след друго племена и са се борили за надмощие. Населявали са я гали, после са дошли и са я залели в ІV в. пр. Хр. келтите. Оттогава почва праисторията да минава в история.
Самите келти, според областите, които са населявали, са носили най-различни имена. Докато идва нашествието на римляните в епохата, когато Рим завладява целия свят, и почва латинизирането.
Най-после, към 460 г. след Хр. почват да навлизат по армориканските крайбрежия бретонците, идещи в своите груби лодки от островите на Великобритания, гонени, изтласквани от там от англо-саксонците. Два века е продължавало това преселение на бретонците в Арморика, докато са залели цялата страна, абсорбирали са келтите – като здраво, силно, твърдо племе и образували Нови Бретан или просто Бретан.
Бретонците са имали пълна самостоятелност дълги векове. Те са имали свои свещеници, свои благородници и своите управители, короновани дукове, които са имали седалищата си главно в Bennes и в Nantes.
Непрекъснати, кървави борби и войни са бушували над Бретан. Бретонците изобщо са били винаги – по море и по суша много храбри, честни, забележителни войни.
Самостоятелността на Бретан свършва с женитбата на нейната последна, обичана дукеса Анна Бретанска, която едва 14-годишна със сълзи на очи се оженва за френския крал Sharles VІІІ в 1491 г., комуто донася като зестра Бретан. После тя се оженва втори път за Louis ХІІ и втори път дава Бретан на френската корона. Оттогава вече Бретан се присъединява завинаги към Франция и нейната история е свързана с историята на Франция.
Г-жи и г-да,
Най-интересните ни преживявания, най-хубавите ни спомени често се дължат на някаква малка, благословена случайност. Така е с моето отиване в Бретан. След умората и задухата на Париж, с настъпването на лятото, аз трябваше да отида някъде на почивка. Не исках никакъв познат, светски курорт. Мечтаех за някое тихо, безлюдно, спокойно място. Но къде? И ето, случайно, в едно парижко семейство заговориха за Бретан и за някакво малко, нечувано селце Pouldu – на брега на Атлантическия океан. И аз взех трена и се озовах там.
Впечатленията, които сега ще ви разкажа, са от това пътуване и от този престой в Пулдю.
Впечатленията!! Те могат да бъдат, както знаете два вида: има такива, за събирането на които се отива специално, така да се каже с умисъл – тогава тръгваш предварително и специално подготвен за целта, и почваш с план, систематично с пълното съзнание, че събираш впечатления. А има такива, които са се наслоявали в килийките на твоята памет, просто защото си ги възприемал и изживявал, и за които в ония моменти не си и помислювал даже, че „събираш впечатления“…!
Такива са моите впечатления от Бретан. Тръгвайки за там, аз имах само жаждата за почивка. За Бретан не знаех нищо, имах само някаква смътна поетическа представа от сонетите на френския поет Heredia – и само с тях в джоба и с един кратък пътеводител Guide Bleu – заминах.
От Париж тръгнах вечерта. Пътувах цялата нощ и от централна Бретан не видях нищо. Знам само, че минахме през Bennes (около 100 000 жит[ели]) старата голяма столица на Бретан, който, унищожен от един ужасен пожар, траял цели седем дена, в началото на ХVІІІ в. е бил почти цял изново построен. Казват, че само катедралата и около нея няколко малки улички са оцелели със своите стари къщи от средните векове и от Ренесанса.
Сутринта стигнахме във Vannes (около 24 000 ж.), на брега на големия залив Morbihan, което значи „малкото море“, защото заливът, който е почти затворен и има повече от 100 кв. километра, повърхност съдържа и около 40 острова в себе си, представлява наистина едно вътрешно море. Там минават много силни и бързи течения, които понякога бивали толкова бурни, че никакво пътуване не било възможно.
Още с пристигането във Vannes, в утринната млечна мъгла се рисува цяла гора от мачти. Градът е много стар и интересен. Има стари военни окопи, а жителите му, които днес се наричат „vannetais“, модернизирано от старото „veneti“, са много горди от това, че те са дали името на Венеция и на венецианците. Те са потомци на старото, прочуто морско племе венети, тясно свързано с историята на Бретан.
Veneti-те са първите смели бретонски мореплаватели, основатели на бретонската флота, истински царе на морето. На своите прости, груби, но здрави, издръжливи галери, с платна, направени от зашити една за друга кожи, те не са се боели да се впускат в най-далечни пътувания на юг, по следите на средиземноморските мореплаватели. Още тогава те са научили пътищата към богатите южни страни. Те са били първите, които са забили пилона и са се заселили по островчетата и бреговете дето е уникалният морски бисер Венеция.
При нахлуването на римските пълчища на Юлий Цезар в Бретан, венетите, наместо да се предадат, са имали безумната храброст да излязат със своите 220 кораба да се борят с римляните. Разбира се, те всички са били потопени и жестоко избити и с това свободата на Armor се е свършила (това е 56 г. пр. Хр.) – страната като всички други, е трябвало да се превие под владичеството на Рим.
Продължавайки с трена към северозапад стигнахме в Lorient – важно военно пристанище. Lorient, което някога се е наричало L’orient, носи името си поради търговията с Далечния Изток – с Индия. Той е нов град, основан в началото на 17 в. А в средата на 17 в. Людовик ХІV е организирал там военни корабостроителници. Този град е преди всичко военна зона, но той е и родното място на големия национален бретонски поет – Auguste Brizeux, на композитора Victor Massé и на Jules Simon.
За мене Lorient бе интересен най-много за това, че от него, с параход, се отива на известния, много живописен остров, L’île de Groix – островът на вещиците. През цялото си едномесечно пребиваване в Бретан, аз имах почти винаги пред очите си, на линията на хоризонта, този остров – ту в мъгливо време потъващ сякаш в океана, ту в ясно време изплаващ като видение, очертаващ ясно своите контури. А вечер, като една далечна звезда, виждах примигването на неговия фар. Разказваха ми, че неговите жители са извънредно смели рибари, които със своите рибарски платноходки се спущали чак до бреговете на Испания.
През лятото, два пъти седмично, параходната служба е уредена така, че човек може да отиде сутринта, да престои на острова 5–6 часа и да се върне вечерта.
Тръгваме от Лориан. 6 км. след като напуснем Port Louis с неговата цитадела, излизаме на открито в океана.
И ето, на хоризонта изплава L’île de Groix със своите села и вятърни мелници.
Островът, разположен паралелно с континента, има 8 км. дължина и около 3 км. ширина. Има около 6 000 жители, които се занимават специално с риболов на сардини и тон.
Слизаме на брега, в малкото пристанище, от двете страни на което има по един фар. Веднага се забелязват ладиите за ловене на тона – по-големи, боядисани разноцветно, с високи, като антени мачти.
Горите липсват на острова и вие виждате по каменните огради и плочни покриви на къщите наредени да се сушат нещо като тухли, изпечени от накълцана слама и говежди тор. Това служи за отопление на хората.
Главният град на острова се намира на едно възвишение, на един км. от пристанището. Всъщност, това е едно село, в което има няколко по-големи къщи и хотели, дето може да се наемат стаи за пренощуване или летуване.
Най-интересната част на острова, обаче, е отвъд, другият бряг, който гледа към открития, безкраен океан, към „дивото море“, както казват местните жители. Островът е насечен от големи пукнатини, пропасти, пещери, които носят страхотни имена: „Дупката на Ада“, „Дупката на мълнията“, „Пещерата на вещицата“ и пр. и пр.
При малкия южен порт Локмария и при носа Св. Никола има dolmen-и – от келтийското Tolmen – каменна маса. Това са стари келтийски паметници, които се състоят от един голям плосък камък, сложен легнал върху други два, изправени вертикални. Казват, че келтите са поставяли такива паметници върху гробовете на своите военачалници. Има ги пръснати много, из цяла Бретан.
Много легенди са свързани с острова на вещиците, с неговите диви скали и пещери, но най-разпространената е тази, която ми разказаха, свързана с неговото име и която ми даде мотива да напиша стихотворението, което сега ще ви прочета …
Връщаме се пак в Лориан и продължаваме по-нататък с трена, все към северо-запад. След 21 км. пристигаме в Quimperlé и напущаме влака. Оттук ще продължим с автобус до Touleu – крайната точка, целта на моето пътуване, мястото за почивка. Но този малък градец от 10-тина хил. жители така ми се хареса още от първи поглед, че аз решавам да остана да го разгледам и чак на другата сутрин да продължа за Пулдю.
Тръгвам от гарата пеш и не мога да се нарадвам на красивото местоположение на Quimperlé (образувано от келтийското quimper – вливане, сливане и Ellé, името на реката). Пък и самото име ми звучи така нежно, топло интимно, галено – Quimperlé – като че иска да каже – мъничък quimper, за разлика от другия гр. Quimper на река Odet, който е два пъти по- голям.
Quimperlé се намира там, дето се сливат двете реки Isole и Ellé. Те образуват от там една река, която носи нататък името Лайта или Leta и която на 15 км. от тук се влива в океана, точно при Пулдю.
Местността наоколо е така хубава, покрита със зеленина, с големи гори и свежи ливади и градини, че е наречена „Бретонска аркадия“. А самият град ми напомня Венеция – една речна Венеция. Къщите са построени по бреговете на двете реки, непосредствено над водата. Техните стени, огради, градини, старите зидани, сводести мостове, всичко е потънало в зеленина, мъхове и влечуги храсти и всичко се отражава, пречупва и трепти във водите. А по плочите край брега жените, в своите широки като камбани поли и бели крилати бонета, наклякали като някакви странни птици, перат и белят прането си.
И Quimperlé е пълно с легенди. Бретан изобщо е страна на легендите. Разказаха ми следната за основаването на града, което датира от VІ в.
Guthiern бил син на един бретански княз, владетел на някой остров. Един ден, случайно, чистейки оръжието си, или на лов, той убил племенника си. Почват да го терзаят такива угризения на съвестта, че той решил да избяга от родината си и от короната и да посвети живота си на най-жестоки изпитания и измъчвания, за да изкупи греха си. Една цяла година той прекарал на дивите брегове на някаква голяма река, в която всяка сутрин, лете и зиме, в най-големи студове се потапял, преди да почне молитвите си. Но ето че в тази самота той бил открит и познат от един ловец. Тогава той избягал оттам и като минал морето с малка лодка, дошъл на L’île de Groix (за който преди малко говорихме). Там неговото пустинничество, неговите добродетели и святост, въпреки него, се прочули и един благородник – Seigneur му дал място – там дето Isole се слива с Ellé – за да построи манастир. Така край този манастир полека лека се застроил и изникнал днешният (старата долна част на града) Quimperlé. Тук се на- мира старият пазар, дето на другата сутрин аз имах радостта за първи път да видя събрано на едно голямо, живописно множество от бретонки и бретонци, в техните красиви бродирани национални костюми, с техните широкополи, черни фьотрови шапки с летящи дълги ленти, със сериозните лица, стиснати устни, дълбоки морски очи и гъсти черни вежди. И да чуя хоровото звучене на техния странен, като подземен, непонятен бретонски език. Чудно! Колкото и да са много, събрани на сбор, на религиозна процесия, или веселба и сватба, бретонците никога не са много шумни. Няма силни викове, силни крясъци, писъци, необуздани избухвания. Те са тихи, въздържани, тържествени, церемониални. Нещо расово и благородно се излъчва от тях. Особено жените и хубавите млади моми – всички са като мадони.
Изобщо бретонският готич[ески] стил е строен, силен и много опростен. Главната украса е съсредоточена на портала. Често виждате на църкви, почти голи, вратите пребогато украсени с цяла истинска гора от камък – стебла и листи чудно преплетени. Обясниха ми: – това е, защото през там влизат и излизат новородените, младоженците и мъртвите. Бретонският гений, възприел дървото като символ на живота, и камъкът, като символ на вечността, покрива с тях тези, които идели, и тези които си отиват от този свят. Навсякъде се чувства, че старата църква е основният дом на живите и на мъртвите, тя съединява миналото с настоящето, а и бъдещето. Това е дълбоката религиозност и мистицизъм на суровата и тъжна Бретан, които са плод на постоянната близост и непрекъснатата борба на живот и смърт с океана.
За тази религиозност и мистицизъм ни говори всичко в Бретан. Малки църквици или големи катедрали, или просто големи, издигнати разпятия – Calveri (символизиращи голготата) – на върха на някой хълм или скала, те царят над широките хоризонти и крайбрежията.
В най-малките селца, скрити в глъбините на горите или между пясъците на дюните, има малки шапелки – с каменни ниски стени и камбанарии, с покриви толкова стари и обрасли в мъхове, че приличат на излезли от морето. Но тук, поне веднъж в годината, когато е празникът на храма, идат на поклонение за опрощение на греховете си (прочутите pardon в Бретан) дълги редици мъже и жени, като мравуняци, запътили се от всички страни насам, към църквицата.
В продължение на векове, монасите и свещениците са имали неоспорима власт върху въображението и душата на населението. Безброй манастири са се издигали върху всички главни пунктове на земята им. Днес повечето от тях са вече развалини.
Върху най-крайния, най-западния нос на полуострова, масивни, така хубаво наречени Finistere, се е издигало абатство в чест на евангелиста Св. Матей, който е бил отвлечен от арморикански мореплаватели в Египет и дълго време е носил име- то Св. Матей от края на света.
1. Монасите от Св. Матей някога са поддържали отстрани на манастира фара в помощ на моряците в тези опасни места. Срещу сегашния нос Baz, за който бретонците казват, че „никой ни- кога не е минал там, без да изпита страх“ и за който се е създал известния дистих: „Господи, помогни ми ти да премина Baz, защото моята лодка е толкова малка, а морето е толкова голямо“.
2. И до днес още мрачните скали там се наричат „Монасите“. Аз познавам само една страна, която може да съперничи с религиозността си, с множеството си калвери, параклиси, църкви и процесии на Бретан – това е Словения. Съвършено различна по характера на природата си от Бретан, защото е планинска страна, но известно е, че и планинците и моряците са религиозни и суеверни – едните се борят със стихията на морето, а другите със стихията на планината.
Разпятия се срещат в Бретан често на някоя скала при опасните течения или подземни скали по крайбрежията или при входовете на малките пристанища, за да покровителстват излизащите в морето моряци. В дни и вечери, когато океанът е бурен и рибарите не са се върнали, около тези разпятия се събират, коленичат, остават часове и часове неподвижни, безмълвни, като сенки в своите черни дрехи, нещастните бретонски жени.
Само който е видял тази картина, е видял очакването, ужасът и твърдостта в тези очи без сълзи, спрени като хипнотизирани в линията на хоризонта, който е видял маската на тези лица, като че не от кръв и плът, а издялани от камък, само той може да почувства истинската религиозност, мъченичеството и величието на тези души.
Има една такава картина от Шарл Котте, в музея Люксембург в Париж, озаглавена „Тези, които остават“. Някои от вас сигурно са я виждали, и може би в този момент си я спомнят: скалист нос, вечер, само гребените на вълните, удрящи се в брега, се белеят и едва се очертават профилите на няколкото чакащи жени, чиито черни дрехи се сливат със самите скали. Мисля, че този, който познава Бретан, не може да види или да си спомни това платно, без да усети студени тръпки.
За мен тя е свързана още с известния сонет на Heredia – „Maris Stella“, който ще ви припомня сега, в прост, буквален, несъвършен превод:
Maris Stella
Под ленените шапчици, скръстили ръце,
облечени във груба вълна или тънка басма,
жените на колене върху скалата на брега
гледат океана, покриващи с бяла пяна острова Ба.
Мъжете моряци – бащи, синове, възлюбени
там заедно с тези от Paimpol, Audierne и Cancale,
заминаха към север – на далечно пътуване.
колко смели рибари, които не ще се върнат назад.
Над бученето на морето и на бреговете
се издига плачещото пеене, което зове
светата звезда, надежда на моряците в опасност.
И анжелуси, навеждайки тези чела загорели и потъмнели
от камбанариите на Boscott до тези на Sybiril,
отлита, звъни и умира там горе, в небето бледо...
Но да се върнем, г-жи и г-да, в улиците на Кемперле.
От двете страни на тесните каменни улички със стари къщи, с широки, островърхи прихлупени стрехи, са малките магазини, по вратите на които са накачени гирлянди от познатите национални дървени обуща сабо (sabots) – обикновени за делник, а черни, лакирани за празник.
По-нататък виждате по витрините известните бретонски фаянси, украсени обикновено със сини шарки и цветя. А още по-нататък са изложени хубавите ръчни бретонски дантели.
Но време е да напуснем Quimperlé и да заминем най-после за Touldu. Това може да стане по суша, като се минава през голямата, хубава гора на Clohars-Carnoët, или пък, което е още по-красиво, с платноходка по живописната река Laita (Лайта), в часовете на прилива, когато водата е висока.
Самото селце Пулдю се намира на левия бряг на Лайта, там дето тя се влива в океана и образува малко пристанище. Към това пристанище, слизайки всяка сутрин на съмване, рибарите ме събуждаха с тропането на своите дървени обуща. Къщите са каменни, сиви, ниски, обърнали гръб на вятъра.
Навътре, по бреговете на Лайта има ябълкови градини, чиито плодове са засипали зелените поляни под тях. Но те не се ядат: те са твърди, стипчиви, почти горчиви – от тях се прави само прочутият сидр – националното вино на Бретан.
Щом се излезе от устието на Лайта, характерът на пейзажа се съвсем изменя. Това е вече истинската крайморска Бретан – Armor. Отляво имате безкрайни диви дюни, по които ветровете се гонят и носят облаци пясък, като в пустинята. Там, на влажната площ до водата идат на почивка безбройни ята чайки, чиито остър вик надвишава шума на океана.
До дъното на хоризонта се белее островът de Groix. На южния хоризонт стоят неподвижно, като че налепени, цяла безбройна редица от рибарски платноходки.
Отдясното крайбрежие е скалисто, назъбено, пусто, но често прави дълбоки извивки, насипани от пясък, многобройни, безлюдни плажове.
Големият бански плаж е по-нататък, но аз не обичах да ходя на него.
Най-силните ми впечатления от Пулдю остават рибарите, вятъра, светлите стрели на фаровете, които те преследват и в съня ти, през затворените клепачи, и приливите и отливите на океана, напълването на реките, движението на търговците на градове в 30 км. от морето.
През време на отлива ти ходиш с километри по оголеното дъно, между раци, водорасли, миди и раковини. Но когато почне приливът, тогава чувстваш истинското величие и страхотност на океана. Един особен тътнеж и бучене, което не може да се сравни с нищо. Вълните почват една след друга да идват и да завладяват местата, на които преди малко си се разхождал.
На върха на една голяма скала има една висока каменна мелница. От нея, издълбани в скалата, четиресет стъпала слизат долу до водата. Аз сядах на най-долното стъпало и зачаквах прилива. Зачуваше се отдалече познатото буботене. Първата придошла вода лизваше основата на камъка. Втората вече заливаше нозете ми, ако не успеех да се вдигна. Аз почвах да се изкачвам нагоре от стъпало на стъпало, а океанът с всяка нова вълна, все стремително следваше подире ми, докато най-после ме прогонваше. Това беше една моя любима игра със стихията.
Но в същите дни се случи нещо, от което изтръпнаха хората по цялото крайбрежие на Бретан. На един плаж, не много далеч от нашия, дето се намирала на летуване една детска колония, приливът дошъл така неочаквано бърже и силен, че една огромна вълна заляла целия плаж и отвлякла децата. Около 40 деца в един миг изчезнали. С голяма мъка успели да спасят само 5–6.
Ето, това е същият океан, който храни и дава живота на Бретан – баща и убиец на своите чеда. И наистина, Бретан е създание на морето – толкова всичко в нея, цялата ѝ същност, официалността ѝ, характера на хората ѝ, религиозността ѝ, суеверията и легендите, изкуството и литературата, самият ѝ живот, източниците за препитание – риболов и търговия – всичко е неразривно свързано, всичко е рожба на морето.
Бретан е така да се каже, обсебена от морето, което не се задоволява само да къпе бреговете ѝ, а се свързва като дълбоки фиорди във вътрешността ѝ. Самите многобройни реки на Бретан са нещо като морски канали, а техните устия са цели заливи, защото при всеки прилив, значи два пъти в денонощието, морската вода нахлува в тях, повдига с няколко метра нивото им и достига до 10–20–30 км. във вътрешността на сушата, така че и градове като Quimper на р. Odet, и Quimperlé на Лета, за които ви говорих, и които в същност не лежат на морето, имат възможност да имат морски съобщения и търговия.
Интересно е това за наблюдение: тихи, спокойни градове, магазините като че затворени, никакво движение. Малки, незначителни реки. От двете страни на реката коритото е покрито с широки пластове тиня, пясък и камъни. В тази тиня лежат, като че захвърлени, като че забравени Бог знае откога – рибарски лодки. И ето, идва часът, и вие усещате, че почва да става нещо особено. Водата се раздвижва странно, почва да се надига, като че набъбва, изпълва коритото, залива камъните и тинята, и обръща течението си в обратна посока – нагоре към изворите. Лодките, които до преди малко спяха, забити в тинята, се стресват, потреперват, разклащат се, изправят се съживени и заплуват. Малката рекичка става голяма, пълноводна, истинска плавателна река и по нея като от невидело се явяват и отпътуват цели процесии от платноходи. И градът, до преди малко безжизнено дремещ, се раздвижва и оживява, търговията закипява, като че в старите вени на един изтощен организъм изведнъж са влели нова, млада, животворна кръв! Това е нахлуването на океана във вътрешностите на старата, но вечно жива Бретан.
Това владичество на водата вие чувствате непрекъснато в Бретан: пред себе си, под себе си, край себе си, над себе си и по себе си. Някой е нарекъл Бретан – „дъщеря на дъжда“. Франсоа Коте има един стих: „мокра страна, трогваща като лице, окъпано в сълзи“. Наистина в този стих се чувства всичката свежа влага на бретонските вълнисти хълмове след дъждът. Но тези сълзи скоро блесват от една усмивка, и през тях изгрялото слънце е два пъти по-мило. Светлината на това слънце никога не е прекалено ярка и режеща очите, благодарение на постоянните пари и влага във въздуха и това прави особеното, характерно, меко, като че обвиващо в невидим воал осветление на Бретан, което привлича художниците.
Г-жи и г-да, днес всичко върви с луда бързина, с тази прословута динамичност, пред нашите очи в една или в няколко години само светът се видоизменя повече, отколкото някога се е изменял в течение на векове. Образите, колорита, многообразието, самобитността, които можеха да се наблюдават още преди няколко години, днес вече могат да се прибавят към документите на миналото. Това става и у нас, и по целия свят. Това става и в тази доскоро упорита в своята консервативност Бретан.
И ето, и там вие наблюдавате, как един бретонски селянин се изхитрява за закопчее жилетката си така, че живописно бродираната ѝ страна да остане отвътре, за да не се вижда. Или пък, за да се натъкми да се фотографира, сваля пред обектива черната си широкопола фьотрова шапка с шест летящи панделки, и я заменя с някакъв кариран каскет. Така и жените бретонки почват да заменят хубавите бродирани корсажи и тежки костюми с обикновени басми. Така и в къщите им безвкусните фабрични серийни чамови мебели почват да изместват прекрасните старинни мебели от черешово дърво, с техния оригинален стил.
По крайбрежието има вече тук там застроени вили с тераси и градини, но те не хармонират със пейзажа и характера на Бретан, който сам по себе си е въплъщение на хармонията – на хармония между природа и хора.
В градините на тези вили ми направиха впечатление смешението на северна и южна растителност – цветя и дървета. Аз видях там нашенското цвете „обички“, което у нас расте в саксии и краси прозорците на провинцията и на селата ни – там взело гигантски ръст на цели дървета в дворовете. И хортензиите там са големи дървета, като че са в самата Италия. Това е топлата милувка на голф-щрома, който с крайчеца на пръстите си погалва тази мрачна, гранитна страна, тази „щерка на дъжда“, това „трогващо лице, окъпано в сълзи“.
За бретанската литература, писана на бретонски език, ний не можем да съдим, тя е недостъпна за нас поради езика си. Тя има преди всичко много богат и разнообразен фолклор – на- родни песни, приказки, легенди. Много от тях са преведени на френски. Но не е ли достатъчно и само да споменем няколко от големите писатели, които Бретан е дала на френската ли- тература? Един Brizeux, Жюл Верн, Шатобриан, Renan-Villiers de l’Isle-Adam [1] – и толкова още други са родени бретонци, но пишат на френски език.
А ако поискаме да изброим тези френски писатели, които, вдъхновени от Бретан, са писали за нея, листата ни няма да има край: M-me de Sevigne. Dierre Zoti, Flobere, Балзак, Taine, Paul Bourget, Anatol France и пр. и пр. и пр.
НЛМ, фонд „Е. Багряна“, Инв. №А 5629/95)123[2]
