0
2839

Скопие като тяло на паметта

Калоян Праматаров

„Слънцестоения над черната река“, Калоян Праматаров, издателство СОНМ, 2022 г.

Новата стихосбирка на Калоян Праматаров се появява след едногодишен престой в Скопие, където авторът работи по археологически текст за погребалните обреди. За тези, които не знаят – освен поет и преводач, Калоян Праматаров е и археолог. Широките хоризонти на неговия поглед удостоверяват всеки път, че писането му надхвърля литературното поле и предлага неочаквани и специфични гледни точки на прочита, има многопластови отговори на еднозначни въпроси.

Книгата „Слънцестоения над черната река“ заявява със заглавието си, че нищо никога не е само черно, че дори над най-тъмното се спира слънце. Тази игра на контрастите светло/мрачно долавяме на няколко нива в стихосбирката: буквално – черните букви на бял фон, стилистично – черно-белите рисунки на Борис Праматаров, смислово – приобщаване и отчуждение. Изброените предимства не са единствените, но са достатъчни да определим „Слънцестоения над черната река“ като хипертекст от слово, графика, философия и памет, или накратко: контекстът Праматаров.

Подходът към Скопие е разделен на седем теми: Лунапарк, Автогара, Общежития, Nelumbo lucifera, Чаршия, Зона и Гара Скопие. Въпреки тематичното делене, тялото на града изглежда цялостно и с общ акустичен код. Тази свързаност е толкова дълбока, че ако вземем произволно дори само началните изречения от всяка миниатюра, пак би се получил единен съдържателен план.

Олющена стена,
стиснала в каменна ръка луната. („Лунапарк“)
Гигантски кит от груб бетон,
изхвърлен на брега на градската култура. („Автогара“)
Човекът в двора на неразбираемата сграда
мисли и докато я наблюдава, формите ѝ придобиват смисъл. („Автогара“)
Пробуждане. (Nelumbo lucifera)
Запуснат двор, потънал в тишина. („Чаршия“)
Край извора на влаковите релси вятърът разкъсваше кучета. („Зона“)
Въздух с дъх на желязо. („Гара Скопие“)

Въпреки категоричното усещане за цялост, единното тяло (на Скопие) не е единствено. В седемте импресии на Калоян Праматаров всекидневният организъм на Скопие е неуловим и същевременно има толкова регистри, колкото прочита са възможни на текста за Скопие. Призрачен и плътен, несигурен и вечен, мъртъв и самозавихрящ се, овехтял и модернистичен, напуснат и приласкаващ. Многопластов е този прочит на Скопие. Мисля си, че археологът Праматаров никак не е затруднен да направи теренно проучване в текстологията за града – от анонимните синтактични присъствия до утвърдения почерк на автора Скопие. Затова и в археологията на стихосбирката Скопие е едновременно уникат и вариант на себе си, оригинал и препис, автентичен и частично фалшифициран, самостоятелна творба и фрагмент от цялото. 

***

Национален мит. Несполучлива некроромантика. Препълнени с откровение найлонови пликчета. Почасова връзка с Отвъдното. Деца-пророци от Египет. Платнени пирамиди посред зима. Обелиски, пристроени към джамии. Скарабеи по златарските витрини. Вдишване – издишване. Бръмчи мотор, свещено насекомо. В албанските конфекции мираж от кючекчийки. Манекенки, обшити в сияйни стъкълца от главата до петите, с глави на ибис, куче и маймуна. Омагьосан зоопарк. Гробници за мода. В река от ацетон потъва Ра-реалността и бръмбърът търкаля кълбо от детски смях по моста. (из Nelumbo lucifera, стр. 15)

В тази еклектика на Калоян Праматаров Скопие няма граници нито в митологията, нито в историчността, нито в момента на говоренето. Защото всички перспективи са част от идентификацията.

Върху гърба на времето се свличаме като малки
деца, удавени в отминала епоха.
Викториански фотографии.
А лунапаркът е черепната кутия на човека
от стрелбището и мислите са изкривените
траектории на въздушните пушки.
Неонов надпис „Стреляй“.
Останалото са предразсъдъци. (из Лунапарк, стр. 9)

„Тези импресии не съдят, не поучават и не внушават категорични изводи. Те се опитват да разбират, да съпреживяват срещата с Другостта и да разказват за нея чрез средствата на литературата“, пише в предговора Калоян Праматаров.

Книгата излиза с подкрепата на Министерство на културата.

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. За най-новата си книга, сборника с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022), е отличена с Националната литературна награда „Йордан Радичков“.
Предишна статияИмето му свети като златно
Следваща статияГотвачът и човекоядецът