Начало Книги Скопие като тяло на паметта
Книги

Скопие като тяло на паметта

2967
Калоян Праматаров

„Слънцестоения над черната река“, Калоян Праматаров, издателство СОНМ, 2022 г.

Новата стихосбирка на Калоян Праматаров се появява след едногодишен престой в Скопие, където авторът работи по археологически текст за погребалните обреди. За тези, които не знаят – освен поет и преводач, Калоян Праматаров е и археолог. Широките хоризонти на неговия поглед удостоверяват всеки път, че писането му надхвърля литературното поле и предлага неочаквани и специфични гледни точки на прочита, има многопластови отговори на еднозначни въпроси.

Книгата „Слънцестоения над черната река“ заявява със заглавието си, че нищо никога не е само черно, че дори над най-тъмното се спира слънце. Тази игра на контрастите светло/мрачно долавяме на няколко нива в стихосбирката: буквално – черните букви на бял фон, стилистично – черно-белите рисунки на Борис Праматаров, смислово – приобщаване и отчуждение. Изброените предимства не са единствените, но са достатъчни да определим „Слънцестоения над черната река“ като хипертекст от слово, графика, философия и памет, или накратко: контекстът Праматаров.

Подходът към Скопие е разделен на седем теми: Лунапарк, Автогара, Общежития, Nelumbo lucifera, Чаршия, Зона и Гара Скопие. Въпреки тематичното делене, тялото на града изглежда цялостно и с общ акустичен код. Тази свързаност е толкова дълбока, че ако вземем произволно дори само началните изречения от всяка миниатюра, пак би се получил единен съдържателен план.

Олющена стена,
стиснала в каменна ръка луната. („Лунапарк“)
Гигантски кит от груб бетон,
изхвърлен на брега на градската култура. („Автогара“)
Човекът в двора на неразбираемата сграда
мисли и докато я наблюдава, формите ѝ придобиват смисъл. („Автогара“)
Пробуждане. (Nelumbo lucifera)
Запуснат двор, потънал в тишина. („Чаршия“)
Край извора на влаковите релси вятърът разкъсваше кучета. („Зона“)
Въздух с дъх на желязо. („Гара Скопие“)

Въпреки категоричното усещане за цялост, единното тяло (на Скопие) не е единствено. В седемте импресии на Калоян Праматаров всекидневният организъм на Скопие е неуловим и същевременно има толкова регистри, колкото прочита са възможни на текста за Скопие. Призрачен и плътен, несигурен и вечен, мъртъв и самозавихрящ се, овехтял и модернистичен, напуснат и приласкаващ. Многопластов е този прочит на Скопие. Мисля си, че археологът Праматаров никак не е затруднен да направи теренно проучване в текстологията за града – от анонимните синтактични присъствия до утвърдения почерк на автора Скопие. Затова и в археологията на стихосбирката Скопие е едновременно уникат и вариант на себе си, оригинал и препис, автентичен и частично фалшифициран, самостоятелна творба и фрагмент от цялото. 

***

Национален мит. Несполучлива некроромантика. Препълнени с откровение найлонови пликчета. Почасова връзка с Отвъдното. Деца-пророци от Египет. Платнени пирамиди посред зима. Обелиски, пристроени към джамии. Скарабеи по златарските витрини. Вдишване – издишване. Бръмчи мотор, свещено насекомо. В албанските конфекции мираж от кючекчийки. Манекенки, обшити в сияйни стъкълца от главата до петите, с глави на ибис, куче и маймуна. Омагьосан зоопарк. Гробници за мода. В река от ацетон потъва Ра-реалността и бръмбърът търкаля кълбо от детски смях по моста. (из Nelumbo lucifera, стр. 15)

В тази еклектика на Калоян Праматаров Скопие няма граници нито в митологията, нито в историчността, нито в момента на говоренето. Защото всички перспективи са част от идентификацията.

Върху гърба на времето се свличаме като малки
деца, удавени в отминала епоха.
Викториански фотографии.
А лунапаркът е черепната кутия на човека
от стрелбището и мислите са изкривените
траектории на въздушните пушки.
Неонов надпис „Стреляй“.
Останалото са предразсъдъци. (из Лунапарк, стр. 9)

„Тези импресии не съдят, не поучават и не внушават категорични изводи. Те се опитват да разбират, да съпреживяват срещата с Другостта и да разказват за нея чрез средствата на литературата“, пише в предговора Калоян Праматаров.

Книгата излиза с подкрепата на Министерство на културата.

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. За най-новата си книга, сборника с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022), е отличена с Националната литературна награда „Йордан Радичков“.