Разговор на Владислав Христов с Катерина Василева
Въпреки че главната тема на разговора ни ще бъде поезията, предвид политическата ситуация в страната ще започна с въпрос, свързан с надигналото се гражданско недоволство. Какво е мнението ви като журналист, следящ отблизо процесите в държавата, кои за вас бяха главните фактори, акумулиращи протестите? Вие самата на коя форма на протест сте привърженичка?
Предложеният от правителството (вече в оставка) бюджет беше само поводът за това недоволство. Той остави у много хора усещането, че едни съмнителни политици искат да вземат повече пари от гражданите, които ги изкарват честно, за да ги откраднат или да ги дадат на все по-раздутата публична администрация, която не върши никаква работа. Това усещане беше многократно усилено от наглостта и арогантността, които представители на управляващите „ДПС – Ново начало“, ГЕРБ, ИТН и БСП си позволиха да проявят спрямо граждани и журналисти – с изказвания като „бягай от тука, бе мръшляк“, „няма да дразните депутатите“ и т.н. Да добавим към това и агресивния контрол на санкционирания за корупция Делян Пеевски върху институциите, регулаторите и съдебната ни система, който става все по-очебиен, откакто Пеевски превзе ДПС преди година и половина. Всичко това преля чашата на търпението за много хора.
Не е вярно, че те не знаят защо протестират. Когато се огледаш наоколо, не е особено трудно да видиш, че живееш в една държава, превзета от шепа самозабравили се хора с власт, които смятат, че могат да правят каквото си искат. Логичната следваща стъпка е това поне малко да те разгневи.
Аз лично съм привърженичка на това да виждам все повече хора, които осъзнават себе си като граждани. Разбират, че средата, в която живеят, зависи от тях, и според възможностите и желанието си правят това, което смятат за правилно, за да я подобрят. Дали ще излизат на протест, ще подкрепят подписки, ще изпращат имейли до институциите, ще пишат стихотворения, или просто ще обсъждат актуалната политическа обстановка с приятелите си – ако го има гражданското чувство, това вече е една огромна победа над всички сили, които се опитват да ни накарат да забравим, че властта произлиза от нас.
В контекста на протестите, в медийното ни пространство се заговори за „поколението Z“, по какво това поколение се различава от предишните? „Ядосахте грешното поколение“, гласеше един протестен плакат, вярвате ли в способностите на Gen Z да промени към добро бъдещето на България?
Вярвам в способността на всеки свободен човек да промени към добро бъдещето ни. Иначе смятам, че историята ни показва, че всеки протест е до голяма степен протест на младите – ние можем да се гневим по-силно на онези несправедливости, с които по-възрастните вече са свикнали. Около протестите през 2020 г. срещу третото правителство на Бойко Борисов и тогавашния главен прокурор Иван Гешев също се говореше за това колко много млади хора – особено такива, които са учили в чужбина и са се върнали в България заради коронавирусната пандемия, са излезли на улицата.
На всички млади е присъщо да се бунтуват, да оказват съпротива, да тестват граници, а също така и да се увличат по онова, което е интригуващо в конкретния момент. Участието на Gen Z в сегашните протести не е изключение и далеч не е толкова изненадващо – ние сме информирани, технологично грамотни хора, израснали пред екраните и свикнали на секундата да получаваме всяка информация, която решим, че ни е необходима. Подарена ни е свобода – политическа, гражданска, информационна, но много често никой в българското училище и семейство не ни е научил как да я използваме и защитаваме.
Резултатът от това е объркване пред „особеностите“ на българската реалност, раздразнение от вечното „тука е така“, порив да променим нещата, отчаяние, когато не успеем. В същото време наблюдавам, че много от представителите на моето поколение искат да живеят в България и отхвърлят онази фикс идея, че „успешните“ хора заминават за чужбина, защото само там могат да развият потенциала си и да имат добър живот. Желанието да живеем в собствената си страна се сблъсква с абсурдите, които виждаме в нея, и това страшно ни ядосва.
Гражданската енергия на тези протести е изключително впечатляваща – не само от страна на младите хора, а от всички поколения и от хора от най-различни социални групи. Демонстрациите имаха обединяваща сила за нашето общество. Никое поколение не може само́ да промени бъдещето на цяла страна. Но ми се иска да вярвам, че след тези мащабни протести се приближихме поне малко към това да се опитаме да осъществим тази промяна заедно.
Като дете имате интерес към точните науки, впоследствие хуманитаристиката надделява, кой беше вододелният момент, в който везната се наклони към хуманитарното?
Хуманитарното винаги е било част от мен – дори в годините, които прекарвах предимно в подготовка за състезания по математика и други точни науки. Решавах задачи, но в същото време си водех блог за книги и пишех стихотворения. Българският език и литературата, историята, впоследствие и философията винаги са били любимите ми предмети. В семейството ми също има много хуманитаристи – философи, учителка, юрист.
Но пък майка ми е физичка и тя много ме насърчаваше да се развивам в сферата на математиката и другите точни науки. Тази сфера ми е дала много – научила ме е да мисля бързо и да съм ориентирана към разрешаване на проблемите. Мисля, че винаги съм знаела, че това няма да бъде моят път, но винаги е имало и известен страх да се отклоня от него заради една друга фикс идея – че децата, възприемани като талантливи, трябва да бъдат насърчавани към точните науки и технологиите като „по-перспективни“ сфери от социалните и артистичните. Не знам дали това убеждение още съществува у родителите и учителите, но силно се надявам да се променя, защото ще имаме все по-голяма нужда от хуманитарното, за да разберем света около себе си и да решим как да се справим с неговите проблеми.
Любопитното е, че освен връзката с точните науки, майка ми има огромна роля и за връзката ми с хуманитарното – тя ме научи да обичам книгите от дете, показа ми света на поезията. Записваше в една тетрадка първите ми стихотворения, които развълнувано ѝ диктувах. Тя самата е писала стихотворения като по-млада. Винаги ще съм ѝ благодарна, че ми открехна вратата към този свят.
Вашата поезия е поезия на бунта и недоволството, в същото време в журналистическата си работа ежедневно се сблъсквате със социални проблеми и неравенство, докъде стига силата на публицистиката и откъде започва силата на поезията? Как тези две сфери се съчетават при вас?
В журналистиката се придържаме към фактите, следва се и стремежът към безпристрастност, с цялата условност на това понятие и въпреки факта, че дори само изборът да говориш за определена тема е израз на позиция. Аз имам привилегията да мога да отразявам политически теми и да разказвам истории за човешки права, които смятам за важни за обществото, благодарение на „Свободна Европа“, която ми дава тази свобода. Твърде много медии и журналисти в България я нямат.
В същото време тревожността и болката от света, които тези истории и целият информационен поток предизвикват у мен, надвишават онова, което бих могла да изговоря през журналистиката. Тогава се обръщам към поезията, която не ме задължава да овладявам емоциите си и да следвам определени правила и структура. В стихотворенията ми също има журналистика – много истински истории и актуални събития, но те често са охудожествени и преплетени с най-различни мисли и наблюдения. В тях мога да кажа нещо неприлично, шокиращо, жестоко и абсолютно неприсъщо за мен – такава, каквато ме познават хората. И това ми дава огромна сила.
В какво намирате обаянието на наративната поезия, на поезията, която разказва истории?
Наративната поезия те хваща за гърлото и не те пуска, докато не ти каже всичко, което си е намислила. С нея тръгваме заедно от една отправна точка, а след това преминаваме през най-различни разломи и кулминации. Никога не знаеш къде ще те отведе сюжетът на стихотворението, но когато стигнеш до края му, изведнъж всичко се навързва и идва мигът, в който си казваш: „Да, точно това трябваше да се случи“. И цялата тази вълна от усещания те залива за секунди – толкова мимолетно, с толкова малко думи. Обичам това чувство – да се гмурна в една история с начало, среда и край и само минута по-късно да изляза на повърхността и да си поема въздух. Естественият ми инстинкт е да се стремя да пиша така. От Мария Степанова научих нещо, което е казал Даниил Хармс: така трябва да се пишат стихотворения, че ако хвърлиш едно от тях по прозорец, той да се счупи. Именно това прави наративната поезия за мен.
Дискриминацията по полов признак, расовата и верската дискриминация, домашното насилие, това са все теми, които ви вълнуват дълбоко и присъстват в поезията ви. През последните години наблюдавам, че тези въпроси привличат вниманието и на други поети от по-младото поколение. Завръща ли се социалният дискурс в съвременната поезия? Може ли изобщо в днешно време поезията да не бъде социална?
Споделям това наблюдение – не само по отношение на поетите, но и на младите творци като цяло. Около себе си виждам все повече изкуство на социални теми и то ми носи чувство за смисъл. Вижда ми се съвсем нормално да бъде „тенденция“ в свят на нови войни, престъпления от омраза, пълзящи крайни идеологии, ксенофобия и поляризация, в който на всичкото отгоре още не сме успели да се справим със старите травми от комунистическия режим и прехода.
Жестокостите и престъпленията, извършвани в реално време пред очите ни и през екраните ни, съчетани с тежките непреработени травми от миналото, трудно могат да оставят някой млад творец в България безучастен и без позиция. Не смятам, че всяка съвременна поезия трябва да се обръща към социалното, защото не бива поезията да бъде догматична. Но със сигурност ще става все по-трудно да избягваме обществените и политическите проблеми.
Изкуството има силата да сближи хората, да ни помогне да разберем другия – дори когато отнякъде сме се научили да го мразим. Затова имаме нужда от такава поезия.
Какво от заобикалящата ви реалност преработвате чрез поезията си, какво все още не успявате да преработите?
Преработвам по-скоро личните си усещания и реакции спрямо това, което се случва в заобикалиящия свят – недоумението ми от несправедливостта, гнева ми към жестокостта, всепоглъщащата тревожност, че всичко ужасно може да ни сполети във всеки един момент. Това са наистина лични чувства, но вярвам, че са също социални – всички хора, с които споделяме това настояще, ги изпитват по един или друг начин, понякога дори без да ги забелязват.
Но всяко чувство поражда определено действие или бездействие, някакъв модел на поведение. А това може да е както съзидателно, така и разрушително, щом се разпростира върху цялото общество.
Не успявам да преработя недоумението си от липсата на емпатия и дори сляпата омраза, която често срещам у хората. Не мога да разбера например как може да научиш за историята на Хинд Раджаб – шестгодишното момиче от Газа, което часове наред е говорило по телефона със службите за спешна помощ, докато е чакало скрито между труповете на роднините си в обстреляната им кола – и да не усетиш нищо, да я подминеш. Или дори да кажеш, че тези убити хора, включително малкото момиче, са го заслужавали. Това ме тласка към една мизантропска позиция, която не ми е присъща. Винаги съм вярвала в природната доброта на хората.
Дебютната ви поетична книга „Земята на големите грешки“ печели конкурса „Веселин Ханчев“, около този конкурс винаги се създава специфична среда за общуване, създават се приятелства, на вас лично какво повече от самата награда ви даде този конкурс?
Всъщност книгата излезе благодарение на този конкурс, така че той ми даде шанса изобщо да я напиша точно сега и точно в този вид. Благодарна съм, че миналогодишното жури видя възможността за тази книга много преди мен.
Конкурси като „Веселин Ханчев“ са огромно богатство. Прекрасно е да се събереш с други млади хора, с които те свързват поезията и литературата и с които можеш да обменяш идеи и мисли, да споделяш преживявания. Няма да бъде преувеличение, ако кажа, че подобни срещи до голяма степен са ме формирали като човек – например през ученическия конкурс за поезия и проза „Петя Дубарова“, на който ходех почти всяка година, докато бях в гимназията. Освен „Веселин Ханчев“, студентският конкурс „Боян Пенев“ също дава такава възможност. Общуването с връстници през подобни формати изгражда една общност, която ни прави по-добри – и като хора, и като прохождащи творци. Хубаво е все повече да насърчаваме такива острови на солидарност и споделяне, вместо на съперничество.
Нека поговорим за големите човешки грешки. Човек е грешен по природа, но не идват ли бедите ни от липсата на изводи след грешките, нямате ли чувството, че малките непризнати и непреработени грешки водят до много по-големи, които костват милиони човешки животи и погубени съдби?
В една от първите версии на едноименното стихотворение „Земята на големите грешки“ – едно от тези, които най-дълго преработвах, имаше следния стих: „Някога големите грешки също са били деца, за които никой не се е погрижил“.
Силно вярвам, че ако не всички, то повечето злини и жестокости в света произлизат именно от такива малки, непризнати и непреработени грешки. Те много често се крият в детството – и частното, и общественото, или пък са нечии чужди грешки, които са ни засегнали на пръв поглед непоправимо. И когато ги подминаваме, без да им обърнем внимание, създаваме тази опасност – тези грешки да пораснат необезпокоявани и да станат толкова големи и разрушителни.
Неслучайно говорим и за това колко голямо значение има езикът например – може да изглежда, че да употребяваш сексистки, хомофобски, расистки и т.н. думи и изрази не е кой знае какво, особено когато никой наоколо не се засяга. Но отделните думи формират и изразяват идеи и убеждения, стереотипи и предразсъдъци. И в крайна сметка – идеологии. Така една дума може бързо да се превърне в ужасяващо действие – особено при „подходящ“ за това момент или в случай на експлоатация от страна на злонамерени политици. Достатъчно е да погледнем няколкостотин километра на запад, в страните от бивша Югославия, които още не могат да се възстановят от травмите на национализмите и войната.
Книгата е посветена на вашия дядо Георги, кои са най-важните неща, които научихте от него? Изчезва ли със смъртта на възрастните хора светът на добрите обноски, онова по-романтично, по-човечно и ведро отношение към живота?
Дядо ми Георги беше бащата на майка ми. Той почина в края на май тази година, няколко дни след рождения ми ден и само месец преди книгата да бъде завършена. Вече бях сложила в нея няколко стихотворения, вдъхновени от истории, които той ми е разказвал – като „Атлантида“ и „Зелени животинки“. През последните години той много обичаше да разказва истории и все търсеше с кого да ги сподели, а пък аз обичах да го слушам и разпитвам.
От дядо ми съм видяла какво е твърдост и труд, какво е да ти е леко на душата, но и да носиш огромна невидима тъга на раменете си. Той ми показа нагледно и посланието, което се опитах да вложа в книгата – че колкото и да се стараем да постъпваме правилно, винаги ще правим грешки. Ще бъде болезнено, когато осъзнаваме тези грешки. Ще се разкайваме, ще искаме да върнем времето назад и да се поправим. И тогава ще се сблъскваме с още по-болезненото осъзнаване, че това е невъзможно. Видях този вътрешен конфликт в разговорите с дядо ми в месеците преди смъртта му. Благодарна съм, че той ми се довери в споделянето на тези толкова лични преживявания. Това споделяне направи „урока“ завършен: разбрах, че е неизбежно да се лутаме и тревожим, да сме объркани и в непрекъснат спор със самите себе си, но докато има срещу нас друго човешко същество, с което да споделим това, всичко ще бъде наред.
Със сигурност нещо изчезва безвъзвратно със смъртта на нашите баби и дядовци, но не бих казала, че то е непременно романтичното и ведрото отношение към живота. Младите хора имаме навика да придаваме повече романтизъм на предишните поколения и това също е съвсем в реда на нещата, но невинаги отговаря на действителния опит и вътрешен свят на онези преди нас.
По-скоро наблюдението ми е, че избледнява човещината в най-всекидневните действия като това да помолиш приятел за услуга, вместо да си платиш някой да я свърши вместо теб, да поговориш с непознат на улицата или в градския транспорт.
„Тази сутрин се събудих и телевизорът ми каза, че не съществувам“, така започва едно от стихотворенията в книгата. В това ли се е превърнал съвременният човек – в същество, което вярва сляпо на новинарския поток? Какъв е изходът от това автоматизиране и дехуманизиране?
Представям си, че героинята в това стихотворение е по-скоро иронична, когато казва това – тя се надсмива над факта, че политици и медии се осмеляват да кажат, че хора като нея не съществуват. Когато написах това стихотворение, си мислех за анти-ЛГБТ поправката в закона за училищното образование от 2024 г. Тогава беше забранено в училище да се обсъждат ЛГБТ теми – те бяха обявени за „пропаганда“. С това депутатите отправиха доста красноречиво послание към ЛГБТ учениците и младежите, за които именно годините в училище са от особено голямо значение – казаха на тези млади хора, че според държавата те не съществуват и проблемите им не са важни. Стихотворението „Сладък, нежен хулиган“ е за тях.
Иначе по въпроса ви бих казала, че повече вярваме сляпо на алгоритмите в социалните мрежи, отколкото на новинарския поток. Те ни дават свръхперсонализирано съдържание – отговарящо на нашите убеждения, нужди и очаквания, за сметка на традиционните новини в медиите, за които основна роля все пак е да подреждат събитията и да ни казват кое е важно и кое – не чак толкова. Тази промяна може да ни изиграе страшно лоша шега и засега още се мъча с въпроса какъв е изходът.
Две стихотворения в книгата ми направиха особено силно впечатление с болезнените теми, които засягат. Какви са историите зад „Четири жени“ и „Имена“?
„Четири жени“ разказва четири истории – на младата художничка Ника от Украйна, транс жената Соня от Испания, Лейла, изнасилена по време на войната в Босна, и журналистката Салма, убита в Газа. Част от тях са истински, реално съществуващи жени, други са събирателни образи.
Жените са една от най-силно засегнатите групи по време на война. Много съм размишлявала над най-различни истории за жени, засегнати от военни конфликти, престъпления от омраза и насилие, основано на пола. Винаги ми се е искало да ги събера в една стая и да ги успокоя с думите: „Скоро ще свърши всичко“, които се повтарят няколко пъти в стихотворението. Чувствам се солидарна с всяка жена, убита от партньора си, от бомба или ракета, изнасилвана от освирепели войници, атакувана от крайнодесни. Осъзнавам, че аз не се намирам в такава ужасяваща ситуация поради една чиста случайност, географски и исторически късмет. „Четири жени“ е моят малък опит за лично и колективно преживяване на тази болка, която е толкова неравномерно разпределена. Стихотворението е вдъхновено и от песента Four Women на невероятната Нина Симон, в която тя се превъплъщава в четири чернокожи жени, през които изследва репресиите на расова основа и поколенческата травма.
В „Имена“ жената също е централна фигура през образа на Тонка, която всъщност се казва Тюркян. Стихотворението изследва насилствената смяна на имената на българските турци – тази отвратителна, дехуманизираща репресия на комунистическия режим, цинично наричана „възродителен процес“.
Зад него също стоят две истински истории – едната е на баба Тюркян, която е съседка на баба ми в Дряново. От отговорите на въпросите ми защо по неин адрес чувам две различни имена аз научих за тази част от историята на близкото ни минало.
Другата история е на една много смела жена – Севгинар. С Илиян Ружин и с помощта на главната ми редакторка Татяна Ваксберг направихме репортаж с нейно участие миналия декември по повод 40-годишнината от началото на военната офанзива през 1984 г. срещу българските турци в района на Кърджали, която държавата започва с цел да смени имената им. В офанзивата участват бетеери, стотици войници и въоръжени цивилни. Българските турци протестират и се сблъскват с армията. Има ранени и убити. Сред ранените е приятелката на Севгинар, която е простреляна. 40 години по-късно няма нито един човек, влязъл в затвора заради престъпленията срещу българските турци. Тази история за мен е потресаваща и ми се иска хората от моето поколение да я познаваме по-добре, за да не я повтаряме.
„Земята на големите грешки“ е разделена условно на две части – „Изведи гнева си на разходка“ и „Остави песен след себе си“. По този начин се получава един своеобразен баланс между първата по-гневна част и втората, по-умозрителната. Не е ли това целта на всеки поет – да постигне баланса в себе си между тези две категории? Вие самата трудно ли постигате това равновесие?
За мен беше важен опитът за такъв баланс в книгата. Първата част наистина е по-гневна и може малко да поуплаши и постресне читателите. Целта ми беше втората част да опитомява тези първични емоции и да предлага осмисляне, рефлексия и приемане на факта, че всички сме виновни за ужасяващия свят, който обитаваме. Не можем да избягаме от тревогата, но имаме шанс да се опитаме да живеем така, че да оставим песен след себе си.
Вярвам, че гневът може да се използва за тази цел и не бива да се отхвърля като нещо негативно – той е движеща сила и инструмент за промяна и творчество. Както се казва в „Дони Дарко“ – разрухата е форма на сътворение. Разбира се, в живота си също се стремя към това равновесие между гняв и умозрение, но нерядко го губя. Не смятам, че съм човек, който е стабилен и здраво стъпил на земята, по-скоро съм хаотична и непрекъснато лутаща се. „Да запазя баланса, но и да вървя напред“ – това се опитвам да правя, както пее Жлъч в „Противотежест“.
Много ми хареса и че двете части съвсем случайно се получиха от по 18 стихотворения – числото на пълнолетието, на този красив момент между бунтарското тийнейджърство и амбициозната зрялост. Усещането ми е, че тази книга живее именно там.
Има ли тема табу, за която ви се пише, но за която все още събирате нужната смелост?
Като че ли няма – поне засега. По всяка тема, към която съм усетила порив и нужда да пиша, не съм чувствала липса на смелост. Разбира се, има много теми, които още не съм изследвала през поезията, но е въпрос на време и момент. Не мисля за себе си като за особено смел човек, но виждам, че когато пиша поезия, не се притеснявам да премина собствените си граници. После чета полученото стихотворение и в мен започва да се прокрадва въпросът: не прекалих ли малко сега, какво ще си помислят хората? Нерядко се притеснявам от собствената си искреност. Но накрая си припомням, че това съм аз и това е, което имам да кажа.
Катерина Василева (2001) е журналистка в „Свободна Европа“. Има опит и в други дигитални и печатни медии. Завършила е политология в СУ „Св. Климент Охридски“. В работата си се интересува от теми, свързани с политика, човешки права и култура. Нейни стихотворения са награждавани в националните литературни конкурси „Петя Дубарова“ и „Боян Пенев“ и публикувани в „Литературен вестник“ и списание „Страница“. Лауреат на четиридесет и първото издание на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ (2024), в резултат на което е отпечатана дебютната ѝ поетична книга „Земята на големите грешки“ (изд. „Жанет 45“) с редактор Ина Иванова и художник Иво Рафаилов.
