0
5532

Скривалището на осъдения на смърт

Софийски истории (34)

Дните бягат един след друг като скачени вагони, в които неизвестно защо се тълпим, без да знаем накъде изобщо сме тръгнали. От време на време се чува някакъв грохот, като този от свличането на мокрия сняг, но дотолкова сме свикнали с него, че отдавна не го чуваме. Всичко се утаява в бездните на подсъзнанието ни. В грохота на подобна тишина се раждат и повечето наши истории.

Тази, която ще ви разкажа, изникна буквално от свличащия се сняг. Громоленето му по една стряха край Петте кьошета ме накара да свърна по „Скобелев“. И докато бършех очилата си от снежните капки чух познат глас, който ме заговори. Колега преподавател, любител на близкото минало, който ме заразпитва за едно, за друго, за някои от софийските ми истории, а накрая ми заяви, че лично на него най-интересни му били скривалищата.

– Какви скривалища? – учудих се искрено аз. Ако става дума за тези от бомбите, тях отдавна ги няма. След края на комунизма ги превърнаха в изби или нощни барове. Май само онова на „Редута“, в което съм влизал като дете, е налично, но тъне в разруха.

– Не, не – настоя той с плам в очите, говоря ти за истинските скривалища. В които някой, „жив погребан“, търси да оцелее. Има ли такава софийска история?

Сигурно има. Запрехвърлях наум разказите за възрожденски скривалища, за бягства от Централния затвор и внезапно ме осени нещо, което бях чел отдавна и проучвал от любопитство навремето. При това беше съвсем наблизо от мястото, в което се намирах в момента.

В началото на 90-те площад „Славейков“ бе залят от всевъзможни книги и издания. Едва ли някой ще е в състояние да ги опише след време. Повечето бяха „издания на автора“, отпечатвани къде ли не, нямаха ISBN, и се съмнявам, че Националната библиотека разполага с всички тях. Ето как в ръцете ми попадна и „недовършената изповед“ на Дочо Христов – министър за вътрешните работи и народното здраве в правителството на Добри Божилов (14 септември 1943–1 юни 1944 г.) – преломно и смутно време, когато гражданската война в страната набира сила, а нацистка Германия вече видимо губи войната. Мемоарната книга бе издадена в Габрово от местния вестник, независимо от огромна оскъдица на хартия през 1990–1991 г. Прочетох я навремето на един дъх, но със смесени чувства. Стори ми се, че авторът на записките премълчава доста неща, търсейки оправдание пред съда на времето и пред близките си (в отсъствието на един наистина демократичен съд). Връщайки се вкъщи, успях да я открия сравнително лесно, което направо не е за вярване. Така историята с криенето на един осъден на смърт изникна наново в съзнанието ми.

И тя накратко е следната. След 9 септември 1944 г. започват масови арести на политици, журналисти, общественици. Още на 10 септември Радио София отправя призив към регентите, министрите в последните правителства и всички депутати от XXV ОНС да се явят доброволно в хотел „Славянска беседа“ в София, където е новосформираният щаб на Народната милиция, като властта на ОФ им гарантира, че няма да има „политическа разправа“. Повечето от тях наистина се явяват! Първите два-три дни с тях се държат добре, сетне всичко рязко се променя. Има и такива, които са извеждани посред нощ от подземията на хотела и безследно изчезват.

Споменатият Дочо Христов не е сред тях. След преврата на 9 септември той сякаш пропада вдън земя и впоследствие е осъден задочно на смърт от „Народния съд“. За съдбата му дълги години не се знае много – официалната версия е, че е бил ликвидиран година по-късно. Едва появата на тази негова „предсмъртна изповед“ хвърля повече светлина върху живота на този „човек в сянка“. А житие-битието му е повече от интересно.

Оказа се, че той търсел „отсрочка във времето“, за да се оправдае пред историята. Никой от близките му не е бил наясно с какво запълва дните си – пишел нещо ден и нощ. По-късно поверява ръкописа на майка си, а тя впоследствие – на неговия брат, който пък го зазижда в дувара на къщата си на ул. „Свиленица“. Междувременно роднините правят препис, което спасява записките на Дочо Христов, тъй като къщата е бутната и на нейно място построяват жилищен блок. Така преписът на „изповедта“ все пак стига до наши дни.

Докато препрочитах тези мемоарни страници, пред очите ми изникна образът на брадясал мъж, който се стряска при всеки шум, пишейки на мъждукащата светлинка на свещта в някакво тясно мазе. От бележките на сина му – Николай Христов – става ясно, че след 9 септември баща му се крие при различни роднини. Фамилният им дом – етаж от къща на ул. „20 април“ в столицата, е конфискуван от властта. Затуй бившият вътрешен министър, който лесно може да бъде разпознат на улицата, трайно намира подслон в семейния апартамент на жена си на ул. „Дебър“ 32 (днес „Лайош Кошут“). Със записките в джоба си обиколих тези улици и си дадох сметка, че двете жилища са съвсем близо едно до друго. Буквално на един ъгъл. Нима е било възможно милиционерите да не търсят и на двете места Дочо Христов? И как тогава не са го намерили?

Случайността е винаги фактор в подобни истории. Някога, когато строили четириетажната сграда на улица „Дебър“, предложили на роднините на Дочо Христов да обособят малко помещение под партерния апартамент. По този начин бетонната плоча слязла чак на нивото на тротоара. Идеята на строителите не била да правят скривалище, а малко помещение, гледащо към улицата, което да може да се преустрои след време и да се ползва като магазин. През 1935 г. никой не е мислил за „конспиративно строителство“. В резултат на което се получило сляпо помещение с височина около метър и двайсет сантиметра. Идеално скривалище за трудни дни. Килер-мазе, което се превръща в убежище на човека, когото търсят из цяла България. В него се слизало през дървен капак на панти. Отгоре роднините на Дочо Христов поставят пернишка печка, под която е постлан балатум, а до нея имало сандъче с дърва.

Ето как един бивш вътрешен министър имал достатъчно време да се замисли какво му тежи на съвестта. А то не е било никак малко – предвид на епохата. През същите тези месеци заседанията на „Народния съд“ са се предавали директно по радиото и хората са могли да ги слушат дори на открито, по високоговорители, изнесени на разни кръстовища.

Бул. „Христо Ботев“ е на две крачки от „скривалището“. Опитвам се да си представя дали Дочо Христов е слушал заседанията на Първия състав на съда, показанията на регентите и на други министри, в които често се споменава и неговото име (върху главата му се трупат обвинения след обвинения). Дори и впоследствие. Може би това обяснява защо един Петър Габровски (който е три години вътрешен министър и създател на „ратниците“) бе някак забравен, а името на Дочо Христов се споменаваше от комунистическата историография с особена ярост.

Кооперацията на „Лайош Кошут“ 32 не блести с нищо особено. Вътре тече ремонт, непрекъснато влизат и излизат строители. Слагам маската си и се разхождам по стълбището, хвърлям поглед към задния двор. От мозаечната облицовка в преддверието лъха хлад. А какво ли е било под партерния етаж? Как мъж, сравнително висок на ръст, ако се съди по снимките, е могъл да изкара с часове в това малко подземие? Дори да е нощувал „горе“ – с пистолет под възглавницата. Пред сина си той споделя, че ако дойдат да го заловят, ще се самоубие. Не смятал да стреля по милиционерите, защото така щял сериозно да утежни живота на близките си.

Хайките били чести – по всяко време на денонощието. При една от тях, без да има време да се върне в бетонния си килер, той се крие с пистолет зад вратата. Има късмет и не го забелязват.

В средата на март 1945 г. в 6 ч. сутринта милиционери нахлуват в апартамента. Дочо Христов успява да слезе в скривалището. Съобщават на семейството му, че им дават 24 часа срок, след което ще запечатат апартамента – всички роднини са интернирани в Лудогорието. Въдворяват ги в с. Босна, край Дулово, в някакъв стар турски чифлик – приземна пристройка със сламеници. Оцеляват поради по-меката пролет.

А Дочо Христов е принуден да бяга и често мени убежищата си. Така въпросната изповед на бившия министър на вътрешните работи си остава недописана. Редно е да кажем няколко думи за съдържанието ѝ. Нали заради нея той се крие дни и нощи наред.

В началото на краткия ръкопис авторът разказва живота си. В някаква степен текстът силно напомня на свидетелски показания, дадени при разпит. Може би това е бил замисълът – като бивш адвокат той си е подготвял защитна пледоария пред съда. Пред един по-безпристрастен съд – за какъвто всъщност мечтае. В конкретния случай – пред съда на историята.

Става ясно, че е роден през 1895 г. в крайно бедно семейство в Севлиево. Баща му е с едва петокласно образование и няма никакви имоти. Изкарва хляба на фамилията като писар, сетне като районен бирник. Местят го от служба на служба и семейството пътува с него. Накрая най-големият син Дочо успява да запише гимназия в Плевен, спи по познати. Когато се връща за коледните празници през 1913 г. се оказва, че вкъщи мизерията е пълна. Баща му е на фронта, майка му не отоплява къщата. Прекарват светлите празници в една тъмна и студена стая. Всички дечица лежат с дрешките си в леглата и върху им са натрупани всевъзможни завивки.

Дочо обаче успява да завърши гимназия, учителства за кратко, но избухва Първата световна война и е изпратен на фронта. Завършва Школата за запасни офицери, става взводен командир, има и бойни отличия. Със спестените малко пари (заплатата му като взводен командир е 3000 лв.) и привилегията, че е бил фронтовак, се записва да учи право в Софийския университет.

След войната образованието е доста либерализирано. Фронтоваците имат право на масов достъп до университета. Няма аудитории, които да са в състояние да ги поберат. Тогава се взема решение те да учат по циклостилните лекции на професорите и да идват в София само за разписване на семестрите и за полагането на изпитите. Така Дочо и брат му Христо започват да учат право, а междувременно намират препитание в Луковит.

Една сказка в Луковит на бившия министър-председател Теодор Теодоров обаче насочва амбициозния Дочо към политиката. Той прави резюме на словото, което излиза като голяма статия във в. „Мир“. В отговор Теодоров му изпраща любезно писмо, кани го да се видят, щом дойде в София.

Нов проблем: напористият младеж няма свестен костюм, панталоните му са износени, а обувките са пробити. По една случайност в София вижда познат на баща си, от когото взема заем. Пременен, посещава дома на г-н Теодоров на ул. „Славянска“ (известен по-късно като „Руския клуб“). И с негово ходатайство е назначен като репортер във в. „Мир“. Вече може да върже бюджета си и да ходи на лекции в университета.

Така той пламва по политиката. Става яростен сговорист и противник на режима на Стамболийски. На няколко пъти го задържат и разпитват. В тези години се сприятелява с проф. Петко Стайнов, който го подкрепя и на политическото поприще, и по пътя на адвокатурата. Впоследствие Стайнов му става кум и кръстник на децата му (преплитане с друга софийска история – „Сън по „Славянска“ 22 ).

Обаче Дочо Христов избира свой път – тръгва да атакува политиката през Столичната община. Няколко мандата е общински съветник, става комисар по продоволствието към Общинския съвет. От малкото му запазени снимки го виждаме такъв, какъвто е по онова време – обзет от властна амбиция и с леко арогантния израз на човек, убеден в огромните си възможности.

Кандидатира се за депутат от Севлиево, но търпи загуба. Пропада с много гласове. Едва през януари 1940 г. успява да влезе в парламента (независимо от разни скандали, витаещи около него). В записките си той прави разрез на политическата си кариера в контекста на онова време. Държи на репутацията си на националист и се гордее с нея. Интересни са и обясненията му по влизането на Царство България в Тристранния пакт. СССР и Германия са тогава съюзници и възможности за политически маневри на практика не съществуват:

Българският народ искрено се радваше на това разбирателство между руси и германци и единодушно одобряваше този акт на правителството. Доказателство за това беше непринуденото и сърдечно посрещане на минаващите през март 1941 г. немски войски и това беше отразено по вестниците.

Интересно свидетелство „отвъд гроба“. Нещо, което обяснява донякъде и инициативата „германец за Коледа“ – всеки немски войник да е гост на някое българско семейство за коледните празници през 1941 г. Има цяла книжка с разкази на Дамян Калфов, посветени на това събитие.

Любопитно е и описанието му как се стига до обявяването на война на Великобритания и САЩ от правителството на Богдан Филов. Твърди, че самият той бил „против“ тази мярка и не вдигнал ръка „за“ при гласуването в Народното събрание, което е отразено в протоколите. Няма основание да се съмняваме в думите му.

Пише и че той лично не се е чувствал свързан с Германия. Не говори немски, семейството му е „франкофонско“. Успехът на Третия райх бил за него не цел, а средство за напредъка на България и не се притеснявал да го обвинят във „великобългарщина“.

Много от тезите му и до днес са на въоръжение в „национално-патриотичните среди“:

Никога не съм се срамувал и не съм преставал да казвам, че нашият народ е най-многоброен на Балканския полуостров и поради това има право на по-голяма част от него. Ще се намери ли днес някой отечественофронтовски деятел, който да отрече, че е имал същото желание и намерение? Кой от новоизлюпените политици ще отрече изгодите на българския народ от присъединяването на Македония и Беломорието към България?

Най-голяма част от ръкописа е посветена (напълно обяснимо) на назначаването му за министър на вътрешните работи и народното здраве в правителството на Добри Божилов. Отначало му предлагат да стане министър на правосъдието. Обаче племенникът на Вазов – д-р Иван Вазов – се отказва от портфейла на вътрешните работи под претекст, че бил болен от астма и си харесва министерството на търговията. Едва в последните страници на записките си признава, че през 1943 г. положението е било наистина тежко – страната е деморализирана, чуждата пропаганда взема връх, из България се движат безпрепятствено нелегални групи.

От него искат да арестува и дори да „ликвидира“ хора. Твърди, че е отказвал. Това спасило живота на журналиста комунист Стойне Кръстев, човек на съветската легация. А също и на проф. Петко Стайнов, глас на „легалната опозиция“, с когото са в родствени връзки.

И тук стигаме до най-проблемните места в „изповедта“ на бившия вътрешен министър. Той нито за миг не крие антисемитските си настроения:

По еврейския въпрос съм бил и си оставам на мнение, че евреите никога не са били искрени приятели на държавата. Това мое убеждение не се е появило в резултат на хитлеристко внушение. Много преди Хитлер да излезе на власт съм писал и говорил по този въпрос. Никога обаче не съм поставял моята борба срещу евреите на расова база, а на социална и национална основа. Каквото и да е било моето становище по този въпрос, никога не съм мислил, че трябва да бъде решен с прилагане на жестокост. Тъкмо затова смекчих режима на еврейското население с редица мерки и това обстоятелство не се отрича от самите евреи.

В последното изречение има частица истина, доколкото Дочо Христов уволнява патологичния антисемит Александър Белев от Комисариата по еврейските въпроси. По обвинение в „корупция“ – бил се самозабравил и се възползвал от положението си. Това наистина дава глътка въздух на българските евреи, а и все по-очевидната загуба на нацистка Германия допълнително охлабва дискриминационните мерки, прилагани срещу тях.

И все пак не мога да не се върна към протоколите на Народното събрание от декември 1940 г. Тогава, когато се гласува позорният Закон за защитата на нацията, насочен срещу евреите. Вносител е вътрешният министър Петър Габровски, но докладчик е самият Дочо Христов.

Именно той чете законопроекта параграф по параграф и бди над реакциите в залата. Защото има различни изказвания, има и опити за значително смекчаване или омаловажаване на този расистки закон.

Министър Петър Габровски ги отклонява всеки път с репликата: „Не съм съгласен“. И председателят на парламента Никола Логофетов послушно добавя: „Предложението не се приема“.

Тогава един народен представител – Иван В. Петров – държи кратко слово с призива: „да не се увличаме“. Моли народните представители да не създават „специална категория български граждани, категория на унижени и онеправдани български граждани“. Пита ги: „Не е ли бил българският народ достатъчно онеправдаван в миналото?“ След което обяснява защо не вярва, че „нацията е елемент, който трябва да служи за потисничество и нови вражди“. Неколцина народни представители му ръкопляскат. Пак той единствен излиза от залата, когато обявяват „символична война“ на Англия и Америка. Впоследствие същият този човек е осъден от Народния съд на смърт. Без никакви аргументи.

Дали Дочо Христов си е спомнил за Иван В. Петров, докато е пишел пледоарията си и когато са вървели заседанията на „Народния съд“?

Едва ли. Ако се съди по реакцията му през 1940 г., когато той е неистово гневен от „пораженците“, а речта му е още по-брутално антисемитска:

Г-да народни представители! Споменаха се тук имената на нашите революционери светци – Ботев и Левски. Аз искам да опровергая най-категорично лансираната мисъл, че Ботев и Левски са намирали известна подкрепа у евреите. Всички, които са чели съчиненията на г-н Баламезов, знаят, че той изтъква факта, че веднага след Освобождението жените в Карлово с тояги и кобилици изгонили всички евреи от родното място на Васил Левски (Ръкопляскания). Изгониха ги, защото знаеха ролята, която са играли през турското робство, за да не може да се зърне в Карлово нито един евреин.

Трябва да се знаят тези неща. За да се проумеят и тези негови заключения, произнесени през 1940 г. от парламентарната трибуна с агресивен националистически апломб:

Г-да народни представители! Когато се прави един закон, с който се провежда строго определена политика, няма място нито за сантиментализъм, нито за правене на трагедия от съдбата на 50 или 60 хиляди души. Ние правим закон не за 50 или 60 хиляди души, а за 6 милиона българи. Мене ме интересува като общественик не съдбата на 50–60 хиляди, а на 6 милиона и повече българи, за които съм готов да се боря докрай (Ръкопляскания). При това положение няма място за сантиментализъм.

Ала в скривалището място за сантиментализъм очевидно има. Както има място и за частично разкаяние. Съвсем подробно в записките си Дочо Христов обяснява как вътрешният министър по онова време е бил безпомощен пред армията и пред „паравоенните ѝ формирования“ – жандармерията и ловните дружинки.

Следват обаче и „нелицеприятните факти“:

За рязането на глави и разнасянето им на върлини научих за първи път след 9 септември 1944 г. от Радио София. Приемам, че ако е имало такива факти, те са били извършвани от човешки изчадия, надминали по жестокост и някогашните турски кърсердари.

За извършването на поругания на трупове на нелегални узнах също от Радио София.

Оплаквания, протести или доклади за подобни зверства не съм получавал и не съм могъл да взема мерки срещу тях.

За някакви инквизиционни стаи, електрически столове и прочие, съществуващи в Дирекция на полицията, също научих от Радио София. Вече споменах, че още при първата си среща с полицаите забраних извършването на каквито и да било насилия, включително и нанасяне на побой с ръце върху арестувани лица.

И тук записките на Дочо Христов свършват – след кратко описание как правителството на Добри Божилов се разпада, разделено на „русофили“ и „русофоби“ – без да може да даде отговор на исканията на СССР за отварянето на допълнителни консулства в България.

Продължението узнаваме от кратките бележки на сина му Николай Христов. Той разказва как интернираното семейство не е знаело нищо за участта на бащата. Едва по-късно прочели в някакъв вестник, че той е бил задържан и през октомври 1945 г. е ликвидиран.

Историята за ареста на Дочо Христов е възстановена след проучвания от Иван Пауновски.

През април 1945 г. малка червена кола ДКВ, в която има двама разузнавачи от ДС, кара по подбалканския път към Панагюрище. На един завой виждат човек с винтяга и букет планински цветя в ръка, който излиза на пътя и тръгва към тях. ДКВ-то спира. Единият цивилен разузнавач задава въпроса: „Имате ли оръжие и документи?“. На което човекът с винтягата дава странния отговор: „Документи – не. Оръжие – да“, и им протяга букета. След което казва: „Аз съм Дочо Христов“. Те изскачат от колата с оръжие. Дочо Христов се вкаменява. В ареста, когато настояват да потвърди самоличността си, той заявява: „Всъщност съм Марко Тотев“.

Оказва се, че той очаквал червена кола, която да дойде от Пловдив, а зададеният въпрос почти налучкал паролата. Затуй се оставил да го арестуват по толкова безумен начин.

С което бившият вътрешен министър напуска „укритието“ си и изтърпява възмездието на победителите, докато бъде разстрелян през октомври 1945 г.

От послеслова към записките се убедих, че всъщност горчивата чаша се пада на неговото семейство. Отнемат им всичко, дори личните вещи и дрехите, без право да живеят в София до края на дните си. Съпругата на Дочо Христов, лекар по образование, все пак се устройва след време на работа в психиатрията в Габрово, където липсват желаещи.

Синът Николай обаче е дамгосан за цял живот. В края на 1945 г. неговата кръстница писателката Анна Каменова ги кани у дома си. Щом ги вижда, юристът Петко Стайнов (тогава външен министър) се разтреперва от притеснение. Вади пари, тъпче джобовете им с банкноти, и скоростно ги отпраща с думите: „Антон Югов нареди на семейството на Дочо Христов да не се дава нищо“.

Забраняват на Николай Христов да следва медицина, а това е мечтата на живота му. Прогонват го и от болницата в Габрово, където работи като санитар. За кратко се труди в дърводелска работилница, но и оттам го изгонват. През 60-те години майка му прави последен опит да смекчи участта му – събира атестации за него и отива да ходатайства в София пред заместник-министър на народното здраве, неин състудент. Отговорът бил: „В България може трима души да страдат несправедливо, единият от тях ще бъде вашият син“.

Накрая го „насочват“ към бояджийството. Нееднократно се опитват да го вербуват. Отговаря им, че тогава иска и милиционерска униформа – за да се знае кой на кого се доверява. Издига се до бригадир, боядисва Драматичния театър в Габрово през 1963 г. Навсякъде, където отива, го следва мълвата, че е „синът на Дочо Христов“.

Чете и препрочита през годините записките на баща си, писани в скривалището на улица „Дебър“. Убеден е, че там са скрити тежки истини за най-новата ни история. Като важно четиво за настоящи и бъдещи вътрешни министри.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияКвартет за края на времето
Следваща статияПреживявания, спомени, метафори