0
1201

Скриване, полуоткриване, преоткриване

c3е
Кристо и Жан Клод, Бягаща ограда 1972-76

Изложбата на Кристо и Жан-Клод в Софийска градска художествена галерия продължава до 22 ноември 2015 г.

– Това ли е, което искаше?

– Да.

– Добра работа ли свършихме?

– Да.

С този диалог завършва филма за „Обградените острови” (1980-1983). Въпросите задава Жан-Клод, отговорите са на Кристо. Разбира се, така написани, репликите не могат да предадат емоциите на момента, въодушевлението, възторга на героите, а и на зрителите, предполагам. Поне при мен беше така.

Преди това Кристо обикаля с хеликоптер и оглежда завършената творба – обградените с розова тъкан 11 острова в залива Бискейн в Маями, Флорида. Още по-преди това сме гледали разпъването на широките 60 метра ивици полипропиленов плат, наблюдавали сме как мъже и жени шляпат из водата, дърпат въжета, плуват върху розовата тъкан с гумени лодки, дюшеци и дъски за сърф, за да избутват въздуха, за да снаждат частите от плата… и мимоходом да спасяват оказали се върху него морски обитатели. А още по-преди това сме гледали докарването на конструкцията по вода – с катери, влачещи дълги розови опашки в морето – както и разтоварването им по островите. И точно в една такава нощна сцена, когато в смехове и забави хората пренасят съставните части на огромната бъдеща творба, виждаме Кристо да разговаря с работник (наглед с мексикански произход) и не знам по какъв повод му казва: „Аз съм от България – страна, която е много, много далеч от тук, на Черното море…”. Прекъсват ги за някакви технически уточнения. Защото работата по проекта напредва – този най-живописен проект, както Кристо сам го определя във филма: „Искам островите да са като лилии…”.

c1е
Желязната завеса. Стена от петролни варели, ул. Висконти, Париж , 1968

Но епизодът ми напомни защо толкова късно пиша текста си за изложбата на Кристо и Жан-Клод в СГХГ (до 22 ноември 2015). Изчаквах да отмине шумотевицата около откриването. И истерията на присвояването, която обикновено съпътства сякаш всяко споменаване на Кристо в България през последния четвърт век. Преди това, във времето на комунизма, тихо се споделяше сред приятели какво е направил някъде отвъд Желязната завеса – с учудване, с неразбиране, но общо взето със симпатия. Защото е успял да избяга от социалистическия лагер (1957) и защото официално се водеше „невъзвращенец”. Емигрант, бихме казали днес почти безстрастно, но тогава с идеологическото клеймо „предател на родината”, което обикновено се прехвърляше и върху останалите в България роднини: не са предотвратили бягството, знаели са, а не са докладвали за него на властите, поради което и те трябваше да си понесат последствията. Но това, което най-вече вбесяваше управниците в партията-държава, бе, че Кристо е успял, прочул се е, станал е световноизвестен в „гнилия Запад”. И че непроницаемата Желязна завеса все пак не можеше да спре слуховете и съответно информацията за този успех.

След 10 ноември 1989 очакванията сякаш бяха, че след като е паднал комунизмът, вече няма пречки известният българин да се върне в родината. И то тутакси, сега и веднага – вероятно с презумпцията да помага и оправя нещо в нея, или поне да я окъпе в своята слава. Дали заради наивността, дали заради еуфорията, но разочарованията от липсата на незабавен видим отклик превърнаха очакванията в претенции и безпардонни изисквания – и Кристо отново се оказа все същият безродник и предател, който не заслужава световната си слава, защото това, което прави, не е изкуство… и т.н.

Та се изолирах максимално от този безсмислен и дребнав шум, за да гледам на спокойствие изложбата. И да видя откъде и как тръгва красотата на това изкуство.

c6е
Долен Манхатън опакован, 1973

Че тя е в преживяването – във вълнението от преобразуването и преобразяването на света наоколо – си знам отдавна. И макар да не съм виждала на живо нито един от мащабните проекти на Кристо и Жан-Клод, разглеждането на рисунки, проекти, колажи, фотоси и филми е достатъчно, за да разпали буквално въображението ми. Не само за да си въобразя гледката на променената част от света и какво би било да съм там, на място, но и за да си представя мащабите на техническото изпълнение: проектирането, материалите, изработването и сглобяването на конструкциите, хората, въвлечени във всичко това… А преди това са обсъжданията, преговорите с власти, собственици на имоти и всякакви институции за необходимите разрешителни, и пак хората, въвлечени във всичко това… Безброй хора всъщност участват (или ще участват) в произведението, преживяват го на всеки етап и неизбежно остават включени в него до края. И – тук следва най-хубавата част – произведенията съществуват кратко, обикновено 14 дни, и след това изчезват безследно, но само физически. Мястото изглежда непокътнато, възстановено изцяло в предишния си вид. Докато произведението продължава да живее. Било е реализирана мечта, която не претендира за „вечност”, не желае да стане „част от пейзажа” и постепенно да потъне в баналността на всекидневието. Напротив, краткото му съществуване е необходимо само колкото красивата мечта да заживее като красива легенда – и да не се загуби нищо от красотата й. Участвалите ще разказват на деца и внуци; историците и критиците ще го осмислят; учебниците ще го описват; филмите ще пресъздават отново вълненията около създаването му; безброй рисунки, колажи, фотоси и постери ще го показват на различни етапи и от различни гледни точки – като междувременно финансират реализацията на следващия проект…

c8е
Опаковано стълбище, 1969

Изложбата е възможност да се разгледат на спокойствие малки обекти, постери и проекти. Като последните са сами по себе си художествени произведения в ограничени тиражи (указани в етикетите), изпълнени в смесена техника: често цветна литография, допълнена с рисунка и колажирани елементи. Поради което освен че препращат към повече или по-малко известен реализиран или нереализиран мащабен проект, те „настояват” за самостойно артбитие отвъд проектността. И го постигат – поне при мен – като изграждат „пъзела” от идеите в ранното творчество на Кристо до грандиозните реализации съвместно с Жан-Клод.

Опаковането – като скриване, полуоткриване и преоткриване, е сякаш идеята на първите експонати в залата. Да кажем, пакетираният вестник New York Times (1985): в прозрачен найлон, здраво завързан с множество връвчици и канапи. Който поради това веднага ми става интересен и важен. Като всеки пакет, който при получаването крие изненада – дори когато знаеш какво очакваш: с онзи миг на вълнение да го отвориш, да надзърнеш вътре, да видиш какво е и как е подредено. После мигът отлита, забравяш опаковката и се интересуваш само от съдържанието. Именно вълнуващият момент на все още скритата тайна сякаш е спрян в тези работи на Кристо – с порива тя да бъде открита, разгадана, защото изглежда особено важна, след като е опакована толкова старателно. Въпреки че какво ли толкова може да има в стар брой на New York Times

Наблизо е опакован телефон (1988) – литография с колаж от прозрачен полиетилен, шнур и скоби. Това произведение също е обозначено като „проект”, дори номерът на телефона върху шайбата прозира под найлона. Но тук колажираната опаковка сякаш носи друг смисъл: тя изважда от употреба предмет от всекидневието, лишава го от функционалност. Дали защото е вече ненужен и е подготвен за килера, където да престои известно време, оставен с алибито „за всеки случай, може да потрябва”, а всъщност докато емоциите изтлеят и бъде изхвърлен на боклука. Или напротив – опакован е като антикварна ценност, като достолепен свидетел на отминало време, и ще стане „перлата” в сбирката на някой колекционер. Опаковката го отделя, откроява го от себеподобните му, докато същевременно придава обем и пластичност на образа в литографията. Добавя релеф и веществена убедителност в балансираната композиция и майсторския рисунък.

Опакованият уличен телефон (1988) е стегнато увит в платно обект, овързан с два вида въжета, а в горната му част под пластмасово „прозорче” прозират слушалката и други негови съставни части. Наподобява мумия всъщност – внушава респект към отдавна отминал живот, за който този пакет се явява свидетелство. Дали все още някой помни как е функционирал, колко важен е бил за комуникациите в обществото, дали е бил разположен под навес или в будка. Вече няма значение. Всичко това е грижа на музеите и специалистите.

c2е
Розова магазинна фасада, 1980

В изложбата следват витрините – обекти от алуминий и плексиглас (1972-1973), чиято предна прозрачна стена е покрита в по-голямата си част с боя или с опаковъчна хартия, оставяйки съвсем малък процеп в горната част. Напълно достатъчен, за да подразни и предизвика любопитството. Или по-скоро очакването, представата, че все в един момент покритието ще падне и ще разкрие незнайна, но интригуваща картина. Нататък идеята се развива в серия проекти за витрини (1977-1992) – ситопечат, литография и колажи от хартия и плат. И отново колажните елементи създават обем и реалистична убедителност на изображенията, докато цветовете и материите сякаш са призвани да нюансират очакването. Делничната ситуация на скрита от погледа витрина е сигнал за смяна на „картината”, а начинът на закриване указва продължителността на смяната. Ако е хартия или тензух, явно скоро ще я видим, ако е шперплат или боя, значи покриването ще е трайно. В градското си всекидневие често и съвсем несъзнателно „четем” и преживяваме проблясъка на любопитство от закритите витрини, заедно с очакването скоро да видим какво ще има там, когато покритието падне. И отново Кристо спира този миг, удължава го в съзерцание на баналната улична ситуация, превърната в проект и художествено произведение само по себе си.

А един обект витрина като че ли призовава към смяна на местата – тоест от коя страна на витрината и съответно на завесата се явява зрителят…

Christo and Jeanne-Claude, Prints and Objects Show
Завеса в долината, 1973

И така през цялата изложба. Скриване, полуоткриване и преоткриване. Пакетирани незнайни обекти, превърнати в скулптурни композиции. Пакетирани знайни обекти, лишени от разсейващи подробности и преобразени чрез подчертаните конструктивни елементи. Прегради и завеси, променящи пейзажа, докато участват и се вписват хармонично в него, включително и чрез материите и цветовете. Вълнуващи и като замисъл, и като реализация на живо.

Именно преобразяването на привичния свят – особено в големите мащаби и в особено големи мащаби – изглежда увлича и участниците, и зрителите в проектите на Кристо и Жан-Клод. Включени са институции, граждански съвети, водят се дискусии, разгорещени спорове между противници и привърженици, които понякога стигат и до съда. Като например при „Бягащата ограда” (1972-1976). Филмът показва критичния момент, когато тя е пред завършване и се разбира, че имат два часа, преди съдът да се произнесе дали да я демонтират или не. Следва трескаво опъване на последните сегменти плат, работниците се суетят, борят се с вятъра… И всеобщото облекчение и радост от решението на съдията: „Защо да я махат сега, след като тя все едно ще бъде махната”…

Да, но има цели 14 дни дотогава. Преди близо 40-километровата и над 5 метра висока ограда от тежък бял плат, опънат между 2050 стоманени стълба, да изчезне без следа от хълмовете на Калифорния. Времето, в което мечтите на Christo&JeanneClaude се превръщат в легенда. Съвсем достатъчно, за да мога и аз днес да въздъхна заедно с онзи незнаен калифорнийски фермер преди 40 години: „Красота!”. Която всъщност е… свобода.

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статияПрез ада на историята, през рая на живота
Следваща статияЕсе за честността