Откъс от изданието на „Колибри“, преводът от английски е на Владимир Полеганов

Кен Лиу изследва най-интимните човешки отношения през призмата на все по-технологизиращия се свят. Връзката между майка и дъщеря, дъщеря и баща, съпруг и съпруга, мостовете между поколенията и силата на паметта изграждат нишката, която минава през всички разкази в книгата. И независимо дали действието им се развива на далечна планета, обитавана от променени до неузнаваемост хора, по време на Втората световна война, в далечното минало на Китай, във виртуалната реалност, в пълнокръвен фентъзи свят или в уж познатото ни настояще, историите на Кен Лиу остават винаги в сърцето на човешкото.

Кен Лиу (род. 1976 г.) е американски писател, адвокат и компютърен специалист от китайски произход. Носител на наградите Хюго, Небюла и Локус, той е известен и като един от основните преводачи и популяризатори на китайската фантастика. Негов е преводът на английски език на два от романите в култовата трилогия „Земното минало“ на Лиу Цъсин. Някои от разказите му са адаптирани като анимационни и игрални филми. Автор е на епичната фентъзи сага „Династията на глухарчетата“.

Добрият разказ не може да функционира като адвокатско досие, което цели да подкани и преведе читателя по тесен мост над бездната на абсурдността. Той трябва да е по-скоро като празна къща, отворена градина, пуст плаж на брега на океана. Читателят се нанася там с багажа си, колкото и голям да е той, със скъпоценните си притежания, със семенцата съмнение и късчетата разбиране, с всичките си карти на човешката природа, с кошници, пълни със силна вяра. И така читателят заживява в разказа, запознава се с всеки ъгъл, всяка ниша там, размества мебелите по вкуса си, покрива стените с щрихи от вътрешния си живот, превръща разказа в свой дом.

Като автор намирам опитите да бъде изграден дом, който да се хареса на всеки възможен бъдещ негов обитател, за ограничаващи, смазващи, парализиращи. Много по-добре за мен би било да издигна къща, в която аз да се чувствам като у дома си, да намеря покой, донесен ми от мирното съжителство между реалността и изкуственото нещо, наречено език. Но опитът ми е показал, че когато най-малко се стремя да общувам, стигам до резултат, който е най-широко отворен за интерпретации; че когато най-малко се стремя към удоволствието на читателите ми, те с най-голяма готовност превръщат разказа ми в свой дом. Само когато се фокусирам изцяло върху личното, получавам възможност да постигна междуличностното… Пожелавам ви да откриете тук история, която да превърнете в свой дом.

Кен Лиу

„Скритото момче“ и други истории“, Кен Лиу, превод от английски Владимир Полеганов, корица Живко Петров, издателство „Колибри“, 2026 г.

Макар че това изяждаше от времето им за хранене, Она и приятелите ѝ винаги си правеха дълга разходка, за да обядват извън Купола. Ако останеха вътре, трябваше или да изстискват тубички с паста през отвор в шлемовете си, или да се приберат в клаустрофобичните цистерни на общежитието.
– Какво ще правиш? – попита Джейсън и захапа медния плод: отрова за Учителите, която всички деца обожаваха. Беше облепил целия си скафандър с бели керамични плочици, за да прилича на древните космонавти от старите картинки. До него се вееше флаг – старото знаме на Американската империя (дали не беше Американската република?) – артефактът, с помощта на който щеше да разкаже легендата за Нийл Армстронг, Луноходеца, на Асамблеята на паметта малко тази вечер. – Нямаш си костюм.
– Не знам – отвърна Она, отвъртя шлема си и свали скафандъра си. Пое няколко дълбоки глътки топъл, свеж въздух, незамърсен от задушливата химическа миризма на пречистващите филтри. – А и не ми пука. 

Всеки с презентация за Асамблеята трябваше да има и костюм. Преди две седмици Она бе получила артефакта си за тази цел: малко и плоско парче метал с грапава повърхност, голямо колкото дланта ѝ и с формата на лопата играчка. Беше тъмнозелено на цвят, с къса и дебела дръжка и двувърхо острие и тежеше повече, отколкото предполагаха размерите му. Семейна ценност, която принадлежеше на госпожа Корон.
– Ама тези артефакти и истории са важни за тях – каза Талиа. – Ще се ядосат, ако не си проучила предмета си.
Тя бе залепила своя артефакт – бял воал – върху шлема си, а върху скафандъра бе облякла бяла дантелена рокля, за да пресъздаде класическа сватба с Дал, който пък бе боядисал костюма си в черно, за да имитира младоженеца от старите холограми.
– Кой знае дали историите, които ни разказват, са изобщо истински, не е ли така? Никога няма да можем да отидем там.
Она постави малката лопатка в центъра на масата, където предметът започна да поглъща топлината от слънцето. Тя си представи как госпожа Корон се пресяга, за да го докосне – този безценен спомен от свят, който никога повече няма да види – и на мига започва да крещи, защото лопатата се е нагорещила.
Ти трябва да знаеш откъде идваш.
Она по-скоро би използвала лопатката, за да изрови миналото на Нова Пасифика, нейната си планета, там, където беше у дома си. Искаше да научи повече за историята на „извънземните“, отколкото за миналото на Учителите.
– Хванали са се за миналото си като гнил клеев лишей – говореше и усещаше как гневът ѝ се разпалва – и ни карат да се чувстваме зле, дефектни, сякаш никога няма да сме като тях. А не могат да оцелеят и един час навън!
Тя грабна лопатката и я хвърли с всички сили към светлата гора.
Джейсън и Талиа не казаха нищо. След няколко минути неловко мълчание и двамата се изправиха.
– Трябва да се подготвим за Асамблеята – промърмори Джейсън.
И се прибраха вътре.

Она остана сама още малко, потънала във вялото броене на прелитащите над главата ѝ стрелокрилки. Въздъхна, изправи се и се насочи към гората, за да вземе лопатката.
Истината беше, че в ясни и топли есенни дни като този Она искаше само да бъде навън и нищо друго – да се шляе без скафандър и шлем из горичките със светли дървета, извисили шестоъгълните си стъбла към небето, да слуша шепота и кикота на вибриращите им сребристобели хексагонални листа, които се сливаха в огледални корони.

Загледа се в танца на пърпорките във въздуха, в енергичните движения на шестте им прозрачни и яркосини криле, които изписваха във въздуха нещо, което за нея несъмнено беше част от някакъв език. Куполът се издигаше на мястото на древен извънземен град и тук-таме над горите се виждаха хълмчета – купчини от ъгловати късове и парчета, оставени от мистериозните първи обитатели на планетата, които бяха измрели хилядолетие преди пристигането на колонизиращия кораб, извънземни руини, от които не лъхаше друго освен призрачно мълчание.

Не че са положили кой знае какви усилия, помисли си Она. Учителите не проявяваха особен интерес към извънземните, бяха твърде заети да пълнят детските глави с всичко, което знаят за старата Земя.

Усети силната топлина на слънцето по лицето и тялото си и белите ѝ люспи заискряха в цветовете на дъгата. Следобедните лъчи бяха достатъчно горещи, че водата да заври там, където светлите дървета не хвърляха сянка върху земята, и гората беше осеяна с бели стълбчета от пара. Макар че не беше хвърлила лопатката далече, откриването ѝ в гъсталака се оказа трудна задача. Она крачеше бавно, проверяваше всеки оголен корен, всеки обърнат камък, всяка купчина древни отломъци. Надяваше се лопатката да не се е счупила.
Ето я.

Она изтича до мястото. Лопатката се беше загнездила сред блестящата трева, омекотила падането ѝ върху една от купчините. Под нея се бе задържала малко пара и изглеждаше сякаш се носи върху облак от водни изпарения. Она се наведе към нея.
Парата имаше аромат, който тя не бе долавяла досега. Събралата се пяна беше премахнала част от зелената патина по лопатката и отдолу блещукаше златистото на метала. Она внезапно осъзна колко древен е предметът, зачуди се дали не е някакъв ритуален инструмент – смътните спомени за религиите от часовете по Обичаи и култура бяха като историите за призраци в главата ѝ.

Стана ѝ интересно – за първи път – дали предишните собственици са си представяли, че един ден лопатката им ще се озове на милиарди и милиарди мили от дома им, на върха на извънземна могила, в ръцете на почти нечовешко момиче, което изглежда като Она.
Пленена от аромата, тя се протегна към лопатката, пое дълбоко въздух и припадна.

2.

ИЙСТ НОРБЪРИ, КЪНЕКТИКЪТ, 1989

Фред Хо реши да отиде на танците за Хелоуин, предрешен като Роналд Рейгън. Най-вече защото маската беше на разпродажба в магазина за един долар. А и защото така щеше да може да облече костюма на баща си, носен само веднъж – в деня, в който ресторантът бе отворил врати.

Не искаше да се кара с баща си за пари. Самият факт, че отиваше на танците, беше достатъчно шокиращ за родителите му.

Освен това джобовете бяха дълбоки и подаръкът влизаше без проблем в тях. Тежък и ъгловат, малкият антикварен сувенир от бронз и с формата на лопатка се беше затоплил от бедрото му през тънката материя на панталона. Кери, каза си, би могла да го използва като преспапие, да го окачи като украшение на прозореца или даже да превърне дупката в края на дръжката в поставка за ароматни клечки. Тя често ухаеше на сандалово дърво и пачули.

Докато го вземаше от тях, тя махна на родителите му, които, застанали на прага, смутени и стреснати, не отвърнаха на поздрава ѝ.
– Супер си се издокарал – каза Кери, оставила маската си на таблото.
Хубаво му беше да чуе, че Кери одобрява костюма му. Всъщност „одобрява“ беше меко казано. Тя се бе облякла като Нанси Рейгън.
Той се засмя и се опита да измисли подходящ отговор. Когато най-накрая се спря на „Много си красива“, вече бяха подминали първата пресечка и май беше твърде късно. Тъй че вместо това каза:
– Благодаря ти, че ме покани на танците.

Физкултурният салон беше украсен с оранжеви гирлянди, пластмасови прилепи и хартиени тикви. Двамата сложиха маските си и влязоха. Танцуваха на Straight Up на Пола Абдул, после на Like a Prayer на Мадона. Е, Кери танцува; Фред по-скоро се опитваше да не изостане от ритъма.

Макар че движенията му бяха както винаги неловки, маските някак му помагаха да не се тревожи, че не владее най-критичното умение за оцеляване в американската гимназия – способността да се слееш с тълпата.

Гумените маски бързо ги изпотиха. Кери пиеше чаша след чаша от твърде сладкия пунш, но Фред, който бе решил да не разкрива лицето си, само тръскаше глава в знак на отказ. Когато Джордън Найт запя I’ll Be Loving You (Forever), вече бяха готови да се махнат от тъмния салон.

Паркингът отвън гъмжеше от призраци, супермени, извънземни, вещици и принцеси. Те замахаха на президентската двойка и двойката им махна в отговор. Фред продължи да носи маската си; забави крачка, за да се наслади на вечерния бриз.
– Ще ми се Хелоуин да беше всеки ден – каза.
– Защо? – попита тя.
Никой не знае кой съм, искаше му се да отговори. Никой не ме зяпа. Но вместо това отвърна само с:
– Готино е да си в костюм.
Говореше внимателно и бавно и почти не долавяше акцента си.
Тя кимна, сякаш разбрала какво има предвид. Качиха се в колата.
До пристигането на Фред гимназията в Ийст Норбъри не бе имала ученик, чийто майчин език не е английският и който може би е нелегален имигрант. Хората се държаха по-скоро дружелюбно, но хилядите усмивки, прошепнати думи, дребни жестове, безобидни поотделно, заедно образуваха целостта на о, мястото ти не е тук.
– Притесняваш ли се от срещата с нашите? – попита тя.
– Не – излъга той.
– Мама няма търпение да се запознае с теб.
Пристигнаха пред бяла къща в стил ранчо, пред която се простираше изрядно поддържана ливада. На пощенската кутия в началото на алеята пишеше „Сем. Уин“.
– Това е къщата ти – рече той.
– Можеш да четеш! – закачи го тя и паркира колата.

Докато вървяха по алеята, Фред усети мириса на морето във въздуха и чу как вълните се разбиват в близкия бряг. На стъпалата пред входната врата беше поставена най-обикновена и елегантна тиква фенер.
Къща като от приказките – помисли си Фред. – Американски замък.
– Да помогна с нещо? – попита Фред от вратата на кухнята.
Госпожа Уин („Наричай ме Ками“) сновеше между масата, която в момента служеше за рязане/смесване/ спиране за почивка, и печката. Тя го дари с кратка усмивка, преди да се върне към работата си.
– Не се тревожи. Отиди си поговори с мъжа ми и Кери.
– Ама аз наистина мога да помогна – каза той. – Оправям се доста добре в кухнята. Имаме семеен ресторант.
– О, знам. Кери ми е разказвала колко вкусно свинско Му Шу правите. – Тя се спря и го погледна с още по-широка усмивка. – Английският ти е много добър!
Той не разбираше защо хората смятаха за важно да отбележат това. И винаги звучаха изненадани, а той не знаеше как да им отговори.
– Благодаря.
– Наистина е много добър. Хайде, отивай при тях.
Тук всичко е под контрол.
Той се върна в дневната, но му се искаше да бе останал в близката, почти позната топлина на кухнята.

*
– Ужасна работа – каза господин Уин. – И онези смели студенти на площад „Тиенанмън“. Герои.
Фред кимна.
– А твоите родители – продължи господин Уин, – те дисиденти ли са?
Фред се поколеба. Спомни си момента, когато баща му бе отворил китайския вестник, който получаваха безплатно от бостънския Чайнатаун, и му бе показал снимки на протестиращото множество в Пекин.
– Глупави деца – бе казал с почервеняло от презрение лице. – Вместо да учат, пилеят парите на родителите си, за да викат навън точно като хунвейбините, само и само да ги снимат чужденците. Какво се надяват да постигнат? Всички са разглезени и прекаляват с четенето на американски книги.
След което се бе обърнал към Фред и поклатил глава заплашително:
– Ако някога направиш нещо подобно, такъв бой ще ти хвърля, че няма да знаеш кое ти е главата и кое – задникът.
– Да – отговори Фред. – Затова дойдохме тук.
Господин Уин кимна доволно.
– Велика страна сме, нали?
Истината беше, че Фред още не знаеше защо един ден родителите му го бяха събудили една нощ; защо се бяха качили на някаква лодка, после на камион, след това на автобус и накрая на голям кораб; защо дни наред бяха плавали в мрака и в неспокойните води, от които не бе спряло да му се гади; защо, след като бяха стигнали, се бяха скрили в един ван и излезли от него чак на улиците на Чайнатаун в Ню Йорк, където непознати мъже бяха започнали да говорят нещо на баща му със заплашителен тон, а той – да им кима в отговор; защо баща му му бе казал, че сега всички те имат други имена и са други хора и никога не трябва да говорят с непознати или с полицаи; защо бяха започнали да живеят в мазето на един ресторант и бяха работили там години наред и обсъждали до безкрай как да спестят пари, за да изплатят дълга си към онези страшни мъже, и как после да изкарат още; защо след това се бяха преместили отново в Ийст Норбъри, това малко градче на брега на Нова Англия, където баща му бе казал, че няма китайски ресторанти, а американците са достатъчно глупави, че да не схванат колко малко го бива в готвенето.
– Велика страна, сър – каза той.
– А това, което държиш, е лика на един велик мъж – господин Уин посочи маската му. – Истински борец за свобода.

След тази юнска седмица баща му бе започнал да говори по телефона всяка вечер: шептеше в слушалката до късно през нощта. После най-изненадващо бе съобщил на Фред и майка му, че ще трябва да наизустят нова история за семейството, според която са свързани със студентите, загинали на площад „Тиенанмън“, изповядват техните вярвания и са безнадеждно влюбени в „демокрацията“. „Убежище“ бе дума, която бе споменал няколко пъти; казал им бе и че трябва да се подготвят за интервю с някакъв американски служител в Ню Йорк след месец, за да станат законни.
– И тогава ще можем да останем тук и да направим много пари – бе добавил доволно.
На вратата се позвъни. Кери стана, понесла купата с бонбони.
– Кери много обича приключенията – каза господин Уин. И сниши глас: – Обича и да пробва нови неща. Съвсем естествено е момиче на нейната възраст да се бунтува.
Фред кимна, несигурен в смисъла на казаните му думи.
Лицето на господин Уин изгуби приятелското си изражение, все едно беше маска.
– Тя просто минава през такъв период, ако ме разбираш правилно. И ти си част… – той махна с ръце в неясен жест – от… от желанието ѝ да ме ядоса.
След пауза добави:
– Не е нищо сериозно.
Фред замълча.
– Искам да сме наясно, това е всичко – продължи господин Уин. – Всеки трябва да си е при своите, тук, мисля, ще се съгласиш с мен.
Откъм вратата се чу как Кери първо ахва и се преструва на уплашена от маскираните деца, а после им казва колко хубави са костюмите им.
– Да не останеш с грешни впечатления относно намеренията ѝ към теб.
Кери се върна при тях.
– Какво сте се умълчали? – попита ги. – За какво си говорехте?
– Разпитвам Фред за семейството му – отвърна господин Уин с усмивка и отново дружелюбно изражение на лицето. – Били са дисиденти, ти това знаеше ли го? Много смели хора.
Фред се изправи с ръка в джоба и пръсти, стиснали малката бронзова лопатка. Представи си как с нея удря господин Уин по лицето, което по странен начин приличаше на това на баща му.
Но вместо това каза:
– Извинявайте. Не се усетих колко късно е станало. Трябва да тръгвам…