1
1306

Скръб и радост

Днес е най-тъжният ден в Годината. Спасителят, обруган от враговете Си (а и от някои уж приятели), изпуска последния Си дъх на Кръста, завесата се раздира, скалите се разтърсват: „А Иисус, като извика пак с висок глас, изпусна дух. И ето, храмовата завеса се раздра на две, отгоре додолу; и земята се потресе; и скалите се разпукаха; и гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха; и като излязоха из гробовете подир възкресението Му, влязоха в светия град и се явиха на мнозина (Матей 27:50–53). Иисус е мъртъв (мъртъв?), но и в смъртта Си (смъртта Си?) възкресява: „и много тела на починали светии възкръснаха“. Според Евангелие от Матея дори в този най-печален ден, този най-ужасен ден, този най-страшен ден, когато цялата земя е покрусена и разбита от скръб, надеждата за вечен живот е жива; не умира тя, никога не умира тя…

За това ми се иска да поговоря днес, в този толкова непоносим ден. Той е наистина непоносим, чудовищно непоносим: още от ранни зори начеват мъките Христови: началото им дава заговорът на първосвещениците: „А когато се съмна, всички първосвещеници и стареи народни направиха съвещание против Иисуса, за да Го убият” (Матей 27:1); после идва предаването Му на Пилат Понтийски – римския управител, който си измива ръцете; след това голямото предателство, може би най-разочароващато, защото ония, които само преди дни са пеели и хвалели „Осанна!”, днес крещят и вилнеят: „Разпни го!”. „Пилат им казва: „Ecce Homo“ (Йоан, 19:5), но въпреки това те настояват и врещят бесовски: Варава е пожален, Иисус е бичуван, на главата Му е поставен тръненият венец, пътят към Голгота е отворен и Той поема към върха, „нарамил Кръста Си”. Един път, изпълнен с легенди и чудеса: и Скитника евреин, и неръкотворния Му лик, и Свещеното копие на Лонгин… Ние, повярвалите в Него, сме разлюлени и в дъното на душите си не само от мъките му, така покъртващо-образно разказани от Мел Гибсън в „Страстите Христови” – дотам образно, че, както мълви легендата, покойният папа Йоан Павел II, след като гледал филма, само прошепнал потресен и развълнуван: „Да, така е било, наистина така е било”, но и от това човешко отблъскващо безразличие и чудовищна жестокост на самозабравили се хора, на които Иисус единствено е помагал, никога вредил (то няма и как Божият Син да навреди на Своите чеда). И ако има нещо, заради което да свеждаме глави и гузно да мълчим, то е тъкмо в това – че сме оставили Спасителя напълно сам със съдбата Му, без нито пръст да помръднем, нито пък дума да споменем, за да Му помогнем…

Заради това, мисля си, идващата Велика Събота е такъв ден на мълчание, на виновно мълчание. И в същото време на трескаво очакване. Защото Иисус Христос е дошъл да ни спаси въпреки всичките ни грехове, въпреки всичките ни престъпления, въпреки всичките ни злоби и зависти. Не зная дали си даваме сметка, но Съботата е денят преди изкуплението, преди Неделята, преди Великден и Възкресението, когато живеем с трепетната надежда, че Милостивата Му Десница няма да ни накаже, а ще ни опрости. И ако Разпети Петък е денят на нашата вина, на огромната наша вина, а Велика Събота – денят на в едно и също време осъзнаване на тази вина и на покълване на упованието, че независимо от всичко Бог ще благоволи над нас, то Неделята, Възкресението е оправданието на това упование, неговото изпълнение и обещанието, че никога, никога вече Господ няма да ни изостави. Както и ние Него няма да изоставим. Смисълът на Великден е в тази радост и е хубаво да си припомним, че славянската дума „радост” има общ корен с думата „ради”, което ще рече освен всичко друго и грижа, закрила. Ние се радваме на Великия Ден, защото с Възкресението Си Иисус Христос ни обещава, че няма да престане да се грижи за нас, че няма да спре да ни закриля.

Затова и този ден, Разпети Петък, макар и най-тъжният в годината, е бременен с радост; с радостта, която предстои за всички християни. Радостта, която ги съпровожда през целия им живот, защото имат своя най-верен закрилник – Сина Божи…     

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияЗатрупана София
Следваща статияУмирането на Иисус

1 коментар