Преди десетина дни Украйна за пореден път удиви света. За пореден път обаче потресе и нашите русофили, и криптопутинофилските ни медии, които цели четири дни пазиха пълно мълчание за случващото се. С две думи: украинските въоръжени сили победоносно навлязоха в територията на агресора, в територията на самата „велика Русия“. Завзеха практически цялата ѝ Курска област на североизток от украинската граница – над 1000 км2 (не двадесет или дванадесет километра, както на четвъртия ден след настъплението се опитаха да ни излъжат официалните ни медии) и установиха контрол над 44 (а не 28) населени места в нея.
Какво постигнаха с това украинците, какво показаха на света? Първото, което постигнаха, разбира се, бе това, че спряха възможността на руския агресор да обстрелва от тази Курска област градовете и хората на Украйна. Второто бе, че поставиха Москва пред все повече сгъстяваща се необходимост в скоро време да се принуди да изтегли свои окупационни сили от източните предели на страната, за да може да спре настъплението на украинците в собствените си територии. Онова най-важно обаче, което Украйна показа на света бе, че военната помощ и подкрепа, която тя получава за съпротивата си срещу „рашистите“, има и продължава да има смисъл; че силата и решимостта на украинския народ да защити и освободи земята си ни най-малко не са се изчерпили (както все по-интензивно бяха започнали да ни обясняват разни „мъдри геостратези“). И най-най-важното – настъплението на украинската армия в територията на агресора, в „самата“ Русия – демонстрира на света буквално зашеметяващия кураж на този народ, на този истински, съвсем истински героичен народ. Защото, да – от вече две и половина години той понася невероятни страдания – поне няколко населени места в Украйна бяха превърнати в масови гробове, от редица окупирани от руснаците селища бяха отвличани (с благословението на Руската православна църква и от някаква престъпна „презвитера“) деца, за да бъдат „превъзпитавани“ в Русия, почти изцяло изравнени със земята бяха градовете Северодонецк, Маринка, Приволье, Попасная, Авдеевка, Лисичанск, Соледар и Бахмут. И ето: нищо, нищо не успя да сломи духа на украинците. Зашеметяващото настъпление и завоюването на Курската област гръмовито опроверга повтаряните до самото му навечерие приказки, че, видите ли, в Украйна все повече нараствали умората и изтощението от тази – всъщност „от началото обречена съпротива“, че само „безумното упорство на президента Зеленски“ (чиято популярност сред украинците „все повече се топяла“) пречело на това най-сетне „да се седне на масата за преговори“ и да се приеме „неизбежното“ – окончателната раздяла и с Крим, и с източната Донецко-Луганска, че и Харковска област. До самото навечерие на украинското настъпление четях някакви екзотични „мъжезащитни“ приказки за „принудителното мобилизиране на украинските мъже“, което вече (знаело се „достоверно“) изправяло Украйна „на прага на гражданска война“. Всички тези гласове сконфузено замлъкнаха от началото на миналата седмица. Заослушваха се за „гръмовития“ отговор на Путин и политическия му шут Медведев, тръпнеха да чуят нещо за „ядреното копче“, но уви… чуха само някакво мънкане за „неизбежен отговор“, който до днес не е последвал.
Всъщност да замлъкват позорно, опровергани в своите твърдения, от две и половина години насам, е съдбата на цяла редица „експерти“ и „познавачи“ на нещата и у нас. Като се започне с онова генералче на Румен Радев, което май ни се падаше военен министър, когато започна агресията на Русия, и което напълно убедено предсказваше – на това бях непосредствен свидетел в едно телевизионно студио – че „специалната военна операция“ на Путин (той не смееше да изрече думата „война“) ще приключи за седмица или най-много за 10 дни. Като се продължи по-нататък с „мно-о-о-го добре осведомените“ ни и „опитни“ международни журналисти със стар кадесарски бекграунд, които месеци наред „съвсем ясно виждаха“ как на САЩ им е омръзнало да поддържат тази война, в основата на която „и без това стояла тяхната Виктория Нюланд“. И като се завърши със старателния путинопоклонник Явор Дачков, който от година периодично ни съобщава в електронната си малотиражка и на фейсбук профила си, че победата на Русия вече е пред прага си.
За мен обаче през тези дни все по-отчетливо се налага едно сравнение между нашия и украинския народ. Защото, ако днес някой народ (любим патриотичен топос) би могъл да се определи като „героичен“, „несломим“, „единен“ и т.н., това е именно народът на украинците и то е толкова по-удивително, защото украинците, дори в много по-голяма степен в сравнение с останалите народи, преживели комунистическия тоталитаризъм, биха могли да се позоват на тази своя десетилетна „травма“. За разлика например от „нас, българите“, които все не съумяваме (вече 35 години) да преодолеем „наследството на комунизма“ и свързаността си с Русия, украинците бяха направо съветска република (каквато нашите комунисти само силно желаеха да ни направят). И бяха такава цели седем десетилетия. И ето: за разлика от нас, те не просто радикално отхвърлиха съветските ресантимани и страхопочитанието към „руския господар“, но имат днес нечуваната (за „нас, българите“) дързост да навлязат в самата територия на бившия си поробител. Украинците са, виждаме го, героичен народ в настоящето си и са несломимо убедени в независимото си бъдеще. За разлика от тях ние, българите в голямата си част сме „героичен (славен, велик и т.н.) народ“ единствено в… миналото си. В настоящето и за бъдещето си ние (още преди това последното да ни се е случило) сме изпълнени било с апатия, било с малодушен страх. Нещо повече – направо се „възпаляваме“, колчем някой Радев се опита да ни баламоса, че натовските ни съюзници утре-вдругиден могат „да ни принудят“ да изпратим „наши войници“ по бойните полета на Украйна. Всъщност въобще не вярваме, че това ще се случи, но макар да не го вярваме, панически се разкрещяваме, щом започнат да ни баламосват с тази глупост. Ние, значи, не просто не искаме да приличаме на украинците, ние се боим да не би Русия да помисли, че искаме да сме като украинците. Страхливо (и нека се изразя умишлено силно – „бъзливо“) фантазираме в настоящето си неслучило се бъдеще, в което могат „да ни сблъскат с Русия“, и дори тази „бъзливост“ е фалшива, защото в дълбините си сме уверени, че, за разлика от украинците, руснаците ние можем единствено да посрещаме на „свещената ни родна земя“ с хляб и сол. Ще кажа нещо повече – ние затова искаме (ако, уви, времето не бе необратимо) да бихме могли да живеем в миналото си, защото нямаме кураж и сили да сме народ в настоящето си и сме пронизани с апокалиптичен страх от бъдещето си.
… Всъщност дали обаче не сме били такива и в онези далечни десетилетия, с които днес „се гордеем“? Да, в навечерието на Априлското въстание нашите „героични възрожденци“ са имали честността да се възхищават от (и да искат да приличат на) гърци, сърби, черногорци и други дръзнали да отхвърлят Османската империя народи, не са се срамували да изпитват истински „интернационален“ възторг от италианските гарибалдийци, а дори са си съчинявали полски идентичности, за да приличат на бунтуващите се срещу Руската империя поляци (Бенковски, знае се, се е представял за свързан с полски аристократичен род). Само че тези наши „славни възрожденци“ и тогава са били същото малцинство в сравнение с живеещите си „на рахат“ в Османската империя свои сънародници, каквото е днес малцинството на съчувстващите, помагащите и възхищаващите се от героичния украински народ. Май както днес мнозинството от „тропащите български хора“ по площадите и плажовете ни „родолюбиви българи“ наричат про-украинските и анти-путинските си сънародници „национални предатели“ и „иноагенти“, така и тогава народната ни „маса“ е клеймяла хора от типа на Ботев, Бенковски и др. като „налудни размирници“ и „мъдро-консервативно“ ги е предавала на властта като (тогавашните) „иноагенти“.
Но ето защо, без ни най-малко да се притеснявам, ще кажа днес: „народ“ и „героичен“, истински народ в нашите дни са украинците. Те (а не „ние“) имат нещо общо с „нашите славни възрожденци“. Не се притеснявам също, а, да – приветствам дързостта и куража на украинците да настъпват в територията на руския агресор. И макар наистина да не мога да си го представя, смятам че те – щом са били нападнати – имат дори пълното право да забият своето знаме върху „райхстага“ на своя вероломен агресор.
