Портал Култура представя късометражния филм на Роксана Гоц в сътрудничество със сайта kinematograf.bg
„Слава“ (2023), режисьор и сценарист Роксана Гоц. В ролите: Слава – Вероника Байева, Лидия – Алесия Манковская, Джейн – Лола Найт, Баба – Олена Чевела
В ранните часове на 24 февруари 2022 г. Русия започва да обстрелва цели на територията на Украйна, а танкове и пехота преминават границата едновременно от север, изток и юг в опит да осъществят блицкриг. Макар това намерение да е неуспешно, руските сили окупират големи части от страната, които остават под тяхно владение и до ден днешен. На тази дата Европа осъмва с факта на най-големия военен конфликт на територията ѝ от Втората световна война насам. На фона на тези събития се развива историята в късометражния игрален филм „Слава“ на Роксана Гоц.
Слава (Вероника Байева) и нейната майка Лидия (Алесия Манковская) са емигрирали от Украйна и живеят в Лондон от години. Новината за започналата война събужда в тях вината, че са изоставили родината, идентичността си, както и своите близки, за да водят по-добър живот в чужбина. Могат ли да забравят корените си и да продължат да живеят спокойно, след като родната им земя е опустушавана, техните сънародници са заплашвани от насилствена смърт, техните език и история – от репресия? Но какво биха могли да сторят те двете, за да предотвратят този ужас? Филмът, разбира се, повдига много въпроси, но сред тях се открояват два – за идентичността на емигрантите и за влиянието на медиите върху човешката психика.
Животът на Слава и Лидия протича далеч от Украйна, те са интегрирани в английското общество и са част от неговите динамики. Дъщерята учи в лондонски университет, там са нейните приятели и всичко, което тя действително познава и с което е израснала. Детството ѝ обаче я свързва с нейната родина, език, вярвания и обичаи. Без да си дава сметка за това, нейната идентичност е формирана в две много отдалечени едно от друго пространства. Затова вътрешният покой и щастието ѝ зависят от събитията както в настоящия ѝ дом, така и в родината ѝ. Раздвоение, което е дълбоко вкоренено в ценностната ѝ система, и объркване, което е изведено на повърхността на нейното съзнание след началото на войната и неочакваното всепоглъщащо страдание и чувство за вина, което тя предизвиква в нея. Така тя се разкъсва между мислите за сънародниците си и своята баба, останала в Украйна, заплашени непосредствено от кървавите изстъпления, и загрижения реализъм на най-добрата си приятелка Джейн (Лола Найт). Вътрешен конфликт, който няма разрешение.
Макар това да е филм за войната, повествованието ни показва фронта единствено през екрана на телевизора. Това, разбира се, е логично с оглед на сюжета, който се развива в Англия, но същинското му въздействие се крие в идеята, че повечето от нас научаваме какво се случва по света от медиите. Болката, кошмарът и загубите, които претърпяват обикновените хора, както от украинска, така и от руска страна, са отвъд способността на думите да опишат и да въздействат, но фокусът тук не е само върху това. За кратките 14 минути на филма успяваме да се докоснем до вътрешната паника, тревожност и всепроникващ страх, които изпитаха милиони хора по света в онези първи дни от войната. Ами ако това е началото на ядрена война, ами ако това е краят на света, такъв какъвто го познаваме? А дали всичко това въобще е истина и кой е отговорен за тази война, при положение че информацията е толкова полюсна, толкова противоречива?
Съвременното циркулиране на информацията, нейната непосредственост, достъпност и несигурност разкриват едно плашещо настояще. Макар и далеч, войната, конфликтите, бедствията са във всеки дом, по всяко време, атакуват човешката психика с непрестанното обновяване на данните, с поредните репортажи, с бруталната реалност, непрестанно показвана на екрана. Паника, истерия, съмнения, депресия, конспирации, цинизъм. Ценностният нихилизъм в потока от инфомация има катастрофален ефект върху личното щастие и човешката вяра. А къде е спасението в тази нерадостна картина на света? Отново липсва еднозначен отговор. Филмът го намира в песента, в старата песен от детството, когато Слава е била по-близо до вътрешната светлина, до несъзнателното убеждение, че животът е ненакърнима радост и вътрешноприсъщ смисъл.
Иван Врамин
