Сибила, на поетите, особено в древността, но не само, са вменявали и провидчески способности. На всичкото отгоре и името ти е такова. Та нека да чуем как тълкуваш Слави Трифонов като политик, как виждаш бъдещата му съдба на това поприще?

Защо веднага за политика?! Мислех, за култура ще си приказваме. То така е, де, политикът Слави Трифонов върви в комплект с културтрегера Слави Трифонов. Този будител с обратен знак, този носител на националното опростачване. Още в зората на Шоуто, щом ревнеше музиката и се мернеше показната голота, аз демонстративно се оттеглях, отвратена от това нагло поощряване на пошлото. Не разбирам как една такава арогантност успя да оцелее през всичките тези години, пък и да получи доверие за власт. Но имам ли право да се възмущавам, след като за близо 20-годишно пълнолетие не съм гласувала нито веднъж? Явно съм се лъгала, че явлението Слави е отживяла безвкусица, изцепка на една внезапна свобода. За мен той си остава вреден шоумен и не губя надежда, че въжделенията му за власт ще приключат за пет минути като долнопробен скеч, след който ще се споглеждаме сконфузено.

Издала си две стихосбирки, които се настаниха трайно в ковчежетата на ценителите. Лауреат си на достатъчно много първи награди – Славейковата, на името на Дора Габе, „Южна пролет”. Аз лично съм чувал да те сравняват дори с Петя Дубарова. Как гледаш на дарбата си, цениш ли я, грижиш ли се за нея или другите грижи не ти позволяват? И за да стане всичко по-ясно, допълни към отговора си как написа стихотворението „Стилян събира птици”, което бях споменал навремето тук в „Портала”?

Напоследък нямам самочувствие да говоря за дарба. Все едно тепърва се уча да пиша – така се чувствам след близо десетилетно мълчание. Много нещо се беше събрало, много нови преживявания – да ти се пръсне душата. Обаче прибързах. Още трябваше да ги нося усещанията, още да ги пека. Ще оставя всичко в покой и ще чакам утаяването. Аз някои стихотворения по десет години ги претакам. А има и друго – с тези малки деца покрай мене не смея да потъна изцяло в писането, да си ида достатъчно надълбоко. Аха да стигна до ядката, и току някое си разбило муцуната. Три очи имам – и трите ми са заети. Но дай да не се оправдавам с майчинството за творческата си немощ. А Стилян продължава да си живее като Стилян, вечното дете на селото. Грижат се за него, намират му работа. Дават му задачки в църквата, по двора, на полето – приобщават тази странна птица в своя праволинеен свят. Един път той ме придружи на разходка с кучето и ми показа как лови водни кокошки. Те сами влизат в ръцете му! Настанява ги на пълен пансион в своето гнезденце и си говорят. После ги пуска. Преди тази наша разходка аз бях от онези, които странят от него. Ето така се раждат при мен стиховете – онова, което отбягвам, изведнъж вземе, та ми се натрапи. И ме изненада приятно. Лично чудо, което искам да споделя, да си обясня. Да си простя предубежденията.

А времето ни как се грижи за дарбата на поетите? Имаш ли някакви специални наблюдения в тази посока?

Поети са мрели и ще мрат от глад, сложно ми е да говоря икономически, нямам опит. Духовните устои като че ли са ни завинтени халтаво, та стъпват накриво пишещите хора (тук броя и себе си). Щом се зачета в нещо ново, и не мога да се отърва от усещането, че авторът се опитва да ме преметне. Все по-мъчно влизам в съвременната литература, все по-трудно се доверявам на художествения свят. Сякаш и самият пишещ не си е вярвал, докато го е писал. Ще рече, за какво му е да си хаби мастилото на сърцето?! Може пък повредата да е в читателя, може читателят да е станал недоверчив, дебелокож. Все повече хора чувам да казват: художествена литература не съм чел от не знам кога си. И какви са тези залитания в абстрактното, какви са тези сантиментални локуми? Къде е оная дума като чук, да те тресне, да онемееш? Не ми допада дори компанията в литературните конкурси, където самата аз съм отличена. Я дайте нещо, да си оправя блудкавия вкус в устата! А може би нищо не разбирам. Може би съм едно капризно, галено с перо дете, което досега не е било дълбоко огорчавано.

Разкажи повече за семейството си, за бабите и дядовците си. В стихосбирките ти селското детство е издигнато в култ или поне в неопровержимо основание за вдъхновение.

Израснах сред изобилие от здрава храна, простор и книги, със свободата да скитам, да се цапам, да си говоря сама. В софийското село баба ми ме водеше да учим учениците на български и литература, дядо ми ме водеше да лекуваме животните. Беше празник, когато отскачахме до дълбоката и непокътната Северна България – с каменни плочи по покривите и змии в дупките по стените, с далечни чешми. Катериците ни хвърляха орехи в чиниите, звездите и светулките бяха колкото юмрука ми. Друг товар ярки спомени нося от кюстендилското село Шишковци. На халва мирише земята там! Суха клечка да боднеш, ще се разлисти. Неслучайно Владимир Димитров – Майстора е избрал този „рай на земята“, по думите му. Така и дядо ми Владимир Алексов озаглави своята книга за художника – „С Майстора в рая“. Свикнах аз там на рай, а как се отвиква от рая?! Днес съм се вторачила в стъпките на децата си, живея с тях ново детство, но който е пил от извора, може ли да забрави вкуса му? Често ме прерязва болката, че не мога да осигуря на децата си богатството, което съм имала. А те, без да подозират, го изискват от мен. Сами достигат до зазиданите корени. Чупят нокти в домогване до болнава столична ябълка. В шепи ловят оцелели рибки, отглеждат охлюви на балкона, разриват цветята в саксиите и на тяхно място садят пипер… Не разбират изкуствените граници на града. Не знам как ще ги опазя.

Този красив свят, от който и аз съм пил до насита в своето си време, като че ли изчезва. Как мислиш, кое ще го смени?

Несложният красив свят и човешкият стремеж към извора винаги ще съществуват. Само че този извор става все по-труднодостъпен, по-елитарен, превръща се в лукс. Въпросът е на каква цена човек може да си го позволи днес и струва ли си да се държи за него. В разкрач между два свята съм. Както в устата на шестгодишния ми син съжителстват в едно гнездо млечен и постоянен зъб – ей така е и в моето сърце. Новото пробива, старото се клати, но не отстъпва мястото си. И се изкривяват взаимно. С кожата си усещам как някъде там се рушат къщите, изоставените убежища на моя най-първи съзнателен свят, как чакат на мен в старостта си. Често сънувам изтърбушени домове, подивели дръвчета и се будя от чувство за вина, за закъснение. Не търся обратния път към онзи рай, получен наготово, не. Питам се как да създам рай в съзвучие с моето новоизлюпено семейство. Колко още може да се източи от кръвчицата ни?

Как успя да избягаш от сянката на Борис Христов, която отчетливо личи в някои твои стихове, („Пране на килими”)?

Така ли? Не съм си дала сметка. Случайно кръстосване на светоусещания връз една и съща географска ивица, може би. Ако автори са ми вдъхвали смелост в словесните ми лутания, това е било по-рано, в училище. По-нататък, когато прозрях поезията на Борис Христов, вече беше късно за превъзпитание. А защо, за добро или зло, съм се отдалечила от по-ранния си изказ – знам ли, картините пред очите ми се смениха, добавиха ми се отговорности, отпаднаха часовете за съзерцание… Гледам да не си блъскам главата над това, ще ми се повреди механизмът на писане. Оставям се на откровението като една опиянена сибила.

Какво ти даде престоят в Литературния институт „Максим Горки”?

Там много се вардех тъкмо от това разглобяване и нищене на творческото писане. За какво да се разбулва вълшебството? Ето така се осакатява талантът. А най-важното, което научих в Москва, е, че мога да бъда нещастна. Изтъкана от нещастие. Направо се изгладувах по вкъщи през ония безбрежни зими. И така и не смогнах да бъда себе си в чуждоезикова среда. Удивяват ме тези автори, които създават творчество на родния си език, докато живеят в чужбина, не знам как достигат до нужната дума.

Четеш ли съвременната българска поезия и особено твоите връстници? Кои имена би откроила?

Все по-малко чета съвременници. Пък и нали взех, че изчезнах – не публикувам, не се срещам с никого, дълго време не писах. Седма година излизам от вкъщи единствено до детската площадка. Не съм склонна на хазарт с книгите. Ако една книга не ме спечели с нещо, не купувам заради препоръки и имена. Няма да споменавам малцината автори, с които поддържам изтъняваща връзка – ще бъде несправедливо. Но наистина е трудоемко да си в час с днешната поезия. Душата ми се затлачи с тоя интернет. Хвалят се там един друг, вярват си, споделят си грандиозните мисли… Да се отвратиш.

Твоят баща Румен Алексов напуска нашия свят преди 11 години. Стига да не навлизам прекалено много в личния ти свят, би ли казала няколко думи за него? Ето, аз например с изненада научих, че той е автор на роман с криминална окраска в чандлъровски обертонове – „Перфектно 1”. Той разбираше ли стиховете ти, хвалеше ли се с тях?

Пред погледа ми е непрестанно четящ, непрестанно учещ, непрестанно удивяващ се. Беше му толкова интересно в нашия свят! Умееше да види всяко нещо като за пръв път – това му беше силата. Вкъщи се премятаха списания с негови публикации – научнофантастични разкази, патенти в областта на химията. Той беше откривател, окрилен в научното си поприще. Затова, макар и малка, остро долових какво значи за него закриването на държавните предприятия. С това започна бавното му помръкване. Виждах приятелите му – това крехко, непригодно поколение идеалисти – как падат един по един, останали без здрава почва под краката си. Наред с много други, и баща ми потърси опора в търговията – оттогава думата „бизнес“ за мен е мръсна дума. След потъването и на този му кораб той намери спасение в писането. Романът „Перфектно 1“, който винаги е жужал в главата му, се материализира прекалено късно – баща ми почина дни преди книгата да види бял свят. Ако днес беше жив, щеше да разказва на внуците си за сбъднатите пророчества на научната фантастика, за зараждането на вселената, за фотоните и кварките, за огъването на времето и пространството. Момичешкият ми мозък се задъхваше от това логическо бридане на невидимото, а на него сигурно му е идвала в повече моята ненужно заобиколна художественост. Навярно не е разбирал стиховете ми по начина, по който ми се е искало, но винаги се е гордеел с мен. Имахме си наша неизчерпаема тема – мълчанието сред природата. Взрени в риболовната плувка, в някоя променлива звезда или  причудливо насекомо. Ето това ми липсва.

Ако не виждаш мостове, търсиш брод, хвърляш се във водата или се отказваш да преминеш през реката? Или не пътешестваш, а стоиш на едно място и чакаш светът да дойде при теб?

Обичам да чакам. Да се взирам в плиткия живот току пред краката ми, да премятам броеницата на мислите. Всичко е във всичко. Докато не ми писне и – бух! – главешката в дълбокото. Досега нищо лошо не ми се е случило.

Сибила Алексова е родена през 1984 г. в град Перник. Предучилищните си години и ваканциите прекарва по села в различни краища на България. Завършва гимназия с изучаване на френски език в град Перник, арабистика в СУ „Св. Климент Охридски“ и магистратура в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Има издадени две стихосбирки („Заземяване на мълниите“ и „Око за щастие“ – ИК „Пламък“). Понастоящем живее в София и гледа трите си малки деца.