Портал Култура представя късометражния филм на Дени Вилньов в сътрудничество със сайта kinematograf.bg
„Следващ етаж“ (2008), режисьор Дени Вилньов, сценаристи Жак Давидс, Фийби Грийнбърг
Дени Вилньов е познат най-вече с пълнометражните си филми „Затворници“, „Сикарио“, с продължението на „Блейд Рънър“, а в последните години, разбира се, с „Дюн“. Режисьор, който е доказал своята способност да изпипва визуално произведенията си и да ги превръща в чисто естетическо удоволствие. Във филмографията си той има и няколко късометражни проекта, един от които се е превърнал в абсолютна класика. Класика, която е изключително въздействаща със стряскащите си метафори, с безапелационния и остър киноезик, със звуковия си дизайн и за съжаление, все така твърде актуалните и безкомпромисни внушения. Това е филмът „Следващ етаж“ (Next Floor) от вече не толкова близката 2008 г.
Сюжетът му е чисто доказателство за това колко свободно занимание може да бъде разказването на истории. Какво всъщност се случва на екрана? На една огромна маса, отрупана с безобразно количество храна, десетина души се тъпчат. Те са обслужвани от специално обучен за нуждите на безсрамната им трапеза персонал, а атмосферата е в ръцете на неколцина музиканти. След определено количествено натрупване подът не издържа на килограмите и масата се изсипва заедно с хранещите се на долния етаж. Докога обаче може да продължи това пропадане в гастрономичното безобразие?
Тайната вечеря на нашето време има съвсем различни измерения от класическата библейска сцена. Ако на последното угощение са се събрали апостолите, преследвани от властта, носители на алтернативното и новата религия, то тук имаме един гротесков елит, който очевидно се стреми единствено да запази статуквото, да задоволи страстите си и ламти за още власт с небивал вълчи апетит. Глад, който не би се спрял пред нищо, дори пред потенциално самоунищожение. Привилегировано малцинство, което се опива от покварата си и изпитва извратена възбуда от все по-дълбокото си падение в бездната на капиталистическия Молох на нашата епоха.
Всеки от участниците в кошмарната гощавка представлява символ на специфична прослойка от корумпираните управляващи структури в едно общество, завладяно от консумеризма и липсата на ценности. Богаташи, които са с единия крак в смъртта, но продължават да се тъпчат през абокати, аристократи с прогнили от удоволствия души, военни със самодоволни усмивки на мними убийци, бизнесмени, които биха продали собствената си съвест. Всичко е изписано на компрометираните от безброй грехове физиономии. Всяко моментно колебание у някой от присъстващите е притъпено в мълчаливото удоволствие, с което останалите безцеремонно продължават нелепия си бяг към дъното. Сцени, които с мрачната си естетика и декаданс напомнят класическия филм „Голямото плюскане“ на Марко Ферери от 1973 г. Абсурдната чревоугодническа трапеза е метафора на света ни, повярвал в неограничения и вечен икономически растеж. Тя е машинария, която не може да спре да консумира ресурси, време, животи и енергия в необозрима геометрична прогресия и така до собствения си крах. Свят, в който сме изгубили всякаква мярка, и в чийто епитом се превръща моментът, в който на масата сервират не какво да е, а печен носорог.
Любопитен е образът на церемониал-майстора, който ръководи сервитьорите и музикантите в противоприродния пир. Филмът започва и завършва с него. Той единствен произнася някаква членоразделна реч и като че ли е единственият свидетел, способен да разбере дълбоката нередност на случващото се. Втренченият му, изпитателен поглед, вперен от близък план в камерата, ни предизвиква да отсъдим за себе си. Участваме ли в този духовен колапс, можем ли с чиста съвест да продължим живота си и просто да наблюдаваме постепенната човешка саморазруха?
Условното пространство, в което се развива действието, е конструирано майсторски. Стара сграда с големи тъмни помещения и безброй етажи, които последователно пропадат в черната дупка на алчността и егоистичния ламтеж. Ад с безкрайно много кръгове, през които сътрапезниците политат. Липсата на всякаква надежда за морална промяна у тях е прекрасно уловена от моментите, в които току-що срутили се на долния етаж, още целите в мазилка и прах, те лакомо ръфат месо и даже започват да грабят от чиниите на съседите си. Моментната празнота и безизходица, почувствани от по-младата жена на масата, не се трансформират в съвест и екзистенциално съзнание, а точно в противоположното, в още по-голяма лакомия. Положението е стигнало дотам, че сервитьорите не могат да се доближат до тази прокълната от презадоволяване, власт и пари трапеза, тъй като тя моментално би полетяла надолу. Управляващата класа е загубила способността да се грижи сама за себе си и зависи изцяло от труда на по-нисшите прослойки. Тя неизменно, както историята е доказала, се самоанихилира и бива заменяна от нова, макар и с друга окраска.
„Следващ етаж“ е въздействаща киносатира, която с тежка доза черен хумор бие по гузната съвест на нашето съвремие.
Иван Врамин
