0
2369

Следизборен билярд

фотография Велко Ангелов, Дневник

Един от най-стойностните анализи на социалистическата обществено-икономическа система е издадения през 1970 г. на запад труд на Андрей Амалрик под заглавие „Ще оцелee ли Съветският съюз до 1984“? В него авторът формулира основния социален проблем на социализма, който го обрича в дългосрочен план – изключителната изолация, в която режимът е поставил не само обществото, но и самия себе си. Разделено от режима е не само гражданското общество, но и самите съставни части на гражданското общество, както е отделена и страната от останалия свят. Това състояние на изолация създава за всички – от бюрократичния елит до ниските социални слоеве, изкривена представа за света и за мястото на всеки в него. Макар и да способства за поддържане на установения ред в краткосрочен план, състоянието на повсеместна изолация и разминаванията в социалните възприятия ще доведат до крах на системата, когато тя започне да се отваря, сблъсквайки се неминуемо с реалността. Рядко в историята на социалната мисъл една прогноза се сбъдва с такава точност.

Тази книга остава актуална 50 години след написването си, очертавайки един от структурните проблеми на посткомунистическото пространство: разчленеността на обществото, която късният социализъм ни завеща като отровен подарък. Резултатите от изборите потвърдиха високата социална фрагментираност, затрудняваща появата на ясен проект за управление, базиран на реални социални интереси. 10% градски либерали, 10% (извънпарламентарни) националисти, една четвърт за статуквото, още една четвърт с неясен профил срещу него и два мастодонта със затихващи функции. Разпиляна гражданска енергия, канализирана да задвижи най-вече индивидуални политически амбиции. Дефицит на автентични проекти за промяна, а там, където такива се зараждат, отсъства равнището на парламентарна представителност, което да позволи тези проекти да бъдат приведени в действие. Игра на шах, в която въпросът пред играчите е дали да рискуват с жертва на фигура да отворят и усложнят привидно патова ситуация, или да се съгласят на тактическо реми в очaкване на следващата партия. В пряк и преносен смисъл.

Изборите в последните две десетилетия напомнят наблюдението на един от класиците на постмодернизма – Жан-Франсоа Лиотар, че в съвременността често се оказваме в позицията на Гъливер — все не сме размерът, който трябва; или сме по-големи, или по-малки от това, което е необходимо или целесъобразно. След електоралните вълни на НДСВ и ГЕРБ сега сме отново във фазата на раздробеност, в очакване някой умел политически играч зад кулисите да произведе такъв удар на масата за билярд, че да нареди топките в работеща политическа конфигурация. Система на политическо (и икономическо) представителство, която разчита на уменията на отделни играчи, а не на регламентирано взаимодействие на базата на прозрачни, установени принципи, обичайно води до нестабилни кабинети, които подкопават допълнително авторитета на властта, както свидетелства италианската политическа действителност в последните десетилетия. 

Боряна Димитрова удачно отбелязва, че изборите кристализираха стихийна мобилизация на неясни политически проекти, между които може да има съгласие по негативния дневен ред, но не и по позитивния. В съвременната социология расте интересът към силата на „негативните“ социални връзки, на които обърна внимание пръв Георг Зимел в своята „формална“ социология. Негативните социални връзки могат да имат позитивна функция, когато служат като основа за изграждане на принципи на взаимодействие между разнородни играчи, но за да може една система на представителство да положи устойчива база за промяна на институционалната среда, тя трябва да е основана на балансирана конфигурация от положителни и негативни връзки. Остава въпросът кое е общото, което ще събере партии с различен език на изразяване, социална насоченост и европейско/националистическа ориентация. Факт е, че в българското общество отсъства висока степен на съгласие не само по компетентността на досегашното управление, но и по конкретни жизненоважно процеси като ваксинационната кампaния. А как да се промени системата на макроравнище, когато на микроравнище няма съгласие за съвсем конкретни неща с висока социална значимост?

Състоянието на социална изолация е обективен резултат от растящото социално неравенство, което по време на управлението на ГЕРБ достигна рекордни за Европа равнища. Разширява се не просто ножицата на индивидуалните доходи, а различията между градска и неградска среда, дори между квартали в самите градове. Това възпрепятства изграждането на устойчиви хоризонтални връзки между социални съсловия, между център и периферия, насърчавайки формирането на „локални“ култури, със специфични очаквания за политическо представителство и език на тяхното изразяване. Процесът на фрагментация създава дупки и разминавания в публичното пространство, които могат да бъдат използвани от умели политически брокери, но не способства за дълбочинна институционална промяна.

Такава трудно може да бъде осъществена от политическа система, базирана не на реални граждански предпочитания, а на проектирани предпочитания, в които избирателят „привижда“ поведението на този, когото избира. В първия случай избирателят контролира представителя чрез ясно заявен интерес, санкционирайки го при неспазването му, а във втория представителят контрoлира избирателя чрез неясно формулирани проекции на интерес. Съответно избирателят очаква от избрания да конкретизира неговото предпочитание, както в момента страната очаква от един лидер да конкретизира своето лидерство отвъд телевизионния екран.

Наскоро излезлият забележителен руски филм „Човекът от Подолск“ е построен върху тези разминавания между възприятията на социалната действителност конкретно между представителите на властта и обитателите на панелни блокове от периферията на столицата. На оплакванията на незаслужено попадналия в полицейския участък младеж, че е подложен на произвол в ситуация, граничеща с абсурд, представителите на правоохранителните органи отговарят, че не по-малко абсурден е редовият гражданин, който нищо красиво не вижда около себе си и не престава да се оплаква от живота си, без да предприема нищо конкретно да го промени. Абсурдът в посткомунистическото пространство е зададен от фундаментални разминавания в социалните възприятия, в разбиранията за „нормалност“ на политическия процес и за механизма на институционална промяна. Въпросът за обитателите на това пространство е дали ще продължават да възприемат абсурда като реалност, или ще започнат реално да променят абсурда.

Стоян Сгурев завършва социология в СУ „Св. Климент Охридски“, има докторат по социология от Станфордския университет, специализира в бизнесучилището на Масачузетския технологичен институт. Преподава арт мениджмънт във Висшето училище по търговски и икономически науки в Париж.